Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.09.2012 04:47 - IV част, т. 1 - в: ПРЕСЛАВНА ВАРНА (МАЛЪК ПРЕСЛАВЕЦ) - ПЪРВАТА БЪЛГАРСКА СТОЛИЦА
Автор: devnenetz Категория: История   
Прочетен: 3305 Коментари: 1 Гласове:
1

Последна промяна: 17.09.2012 04:53


- Продължение -

image 
Фиг. 6

 

МИТРОПОЛИТ АНТИМ ЛОВЧАНСКИ (НИКОЛА С. ШИВАЧЕВ)

 

         Светското име на митрополит Антим е Никола С. Шивачев. Роден е на 21. 11. 1884 год. в с. Еникьой, Одринска Тракия. Първоначално образование получава в родното си село, а гимназиално в Узункюпрю и Мъжката реална гимназия в Одрин. Продължава образованието си в Цариградската духовна семинария, В последната година от своето обучение там, на третия ден на Коледа 1906 г., е постриган в монашество с името Антим от Българскя екзарх Йосиф I, който го ръкополага и в йеродяконски чин. През 1908 год. е ръкоположен за йеромонах и е назначен за ефимерни при семинарския параклис. От края на 1908 год. със стипендия, отпусната от Св. Синод, той заминава за гр. Черновиц, Австро-Унгария, където до 1912 год. учи в тамошния Богословски факултет, а от 1912 год. до 1914 год. продължава образованието си в Историко-философския факултет на същия университет, който завършва с научната степен „Д-р по философия”. След завръщането си в България, от 1914 год. до 1915 год. йером. Антим е учител-възпитател в Софийската духовна семинария, след което последователно служи като протосингел на Струмишката митрополия и проповедник във Врачанска епархия. На 12.07.1918 год. в столичния катедрален храм „Св. Неделя” е възведен в архимандритско достойнство от Левкийския епископ Варлаам и е назначен за духовен възпитател и учител по българска история и немски език във Военното училище в София. От 1918 год. до 1922 год. архимандрит Антим е протосингел на Софийската митрополия, а след това последователно служи като: предстоятел на храм-паметника „Св. Александър Невски” в гр. София, предстоятел на българския храм „Св. Стефан” в Цариград и председател на Българската църковна община в Цариград. От 16.12.1926 год. той е ректор на Бачковското свещеническо училище, какъвто остава до неговото закриване през 1928 год. От 01.09.1929 год. е учител-възпитател в Софийската духовна семинария, а от края на 1929 год. до м. ноември 1931 год. повторно е протосингел на Софийската митрополия. Като такъв на 19.06.1931 год. в катедралния храм-паметник „Св. Александър Невски” в гр. София е хиротонисан в епископски сан с титлата „Траянополски”. От 23.11.1931 г. до м. септември 1936 год. епископ Антим е ректор на Софийската духовна семинария. От м. септември 1936 год. е назначен за „епископ за инспекция и особени поръчения” при Св. Синод и главен редактор на „Църковен вестник” и сп. „Духовна култура”. На 26.09.1937 год. е избран, а на 14.11. с. г. е и канонически утвърден за Ловчански митрополит. Като епархийски архиерей той е инициатор на редица благотворителни и просветно-културни начинания. Автор е на множество трудове от църковно-исторически, нравствено-богословски и публицистичен характер. Почива на 04.03.1939 г. в гр, София. Погребан е до ловчанския катедрален храм "Св. Троица".   Епархиите в България. Л

            * Посвещавам тази препубликация на 1200-годишнината от победата на кан Крум над византийския император Никифор I Геник постигната вероятно в района на селата Снежина-Костена река-Кюлевча-Марково-Снежина от Варненска и Шуменска области.

            ** Предлагам кой с каквото може, да се включи в популяризирането на различни материали касаещи тази знаменателна битка.

            *** Изказвам благодарност на г – жа Ирина Колева – директор на РБ „Ст. Чилингиров” – гр. Шумен за предоставената ми по интернет статия от в. „МИР”.

 

           

е. КЪДЕ ВСЕ ПАК Е РАЗГРОМЕН НИКИФОР? ДО КАКВА ИСТИНА Е ДОСТИГНАЛ ТОДОР РИЗНИКОВ?


         Николай Петров:

         Господин Ризников, неотдавна в нашия вестник беше публикувана статия със заглавие „Къде е разгромен Никифор?” В нея се споменаваха различни имена, говореше се за гостуването на акад. Николай Тодоров и виден гръцки византолог, но никъде не се споменаваше за вашите изследвания по този въпрос. Каква е според вас истината? Къде е разгромен император Никифор?                

         Тодор Ризников:

         За мен въпросът е решен. Преди двайсет години се запознах с Христо Василев от село Кюлевча и от там започна всичко. Естествено, най-напред се интересувах от Мадарския Конник, като смятах, че местните хора най-добре ще знаят за Конника, а реалии, които не подозираме, могат да се намерят в коледарските песни и в топонимията на местните географски имена. Аз исках да изуча коледарските песни от този край и топонимията около Конника, за да разбера нещата. Реалиите са там, но ние не можем да ги видим.
         Започнахме с местностите около Конника. Още първата местност се казваше
Рат дол. Рат – това е войска, война. После Мечова чешма или Мечкова чешма. Чешма на мечове. После Кор баир. Кор би могло да бъде развалено от корт – меч. Но на старогръцки „кор“ е момиче, а на турски „кор“ е жар. Всичко това ме накара да мисля, че тези наименования са изключително древни и че всяка епоха ги е оцветявала по своему.
         Най-голямата ми изненада беше, когато разбрах, че съществува местност
Гръцка сеч. Отидохме с Христо Василев, кръстосахме цялото землище и аз вече бях убеден, че тук – на Сърта, се е разиграло нещо грандиозно. Но в ония времена, преди двайсет години, да кажеш, че сражението се е състояло тук, а не във Върбишкия проход, където по това време вече поставяха паметни плочи, беше просто невъзможно. Аз написах статия в „Народно дело“, в която описах всички топоними и казах, че най-вероятно на това място се е разиграла една от най-големите битки в средновековието... сложих три точки, а може би тук Ивайло е сразил войската на Априн, и я е унищожил до крак. Трите точки включваха и предположението ми за разгрома на Никифор, но тогава, да си призная, не намерих кураж да го кажа открито. Но след всяко лято, през което кръстосвах землището на сърта, се убеждавах, че е така.
         От Гръцка сеч до село Снежина минавах винаги пеш и най-много се въртях около и из долината на
Костина ряка. Самото й име говори, че тази река е текла по кости, вместо по бели камъни. От един разказ на неизвестен автор, чийто ръкопис се пази във Ватикана, знаем, че при някаква река отстъпващите византийски войски изпаднали в бедствие, което никога не са подозирали. Реката била тинеста, потъвала, конните рицари потъвали, върху тях идвали други и накрая варварите, т. е. българите, минавали като по жив мост.
         Тази легендарна река някои я мислят за Камчия, но тя е река, известна много отдавна и щеше да се назове, а голямото събитие станало около нея, рано или късно трябва да даде някакво отражение. И ето ние намираме река, която се нарича
Костина. Като тръгнем по течението, от село Кюлевча насам, след местността Гръцка сеч, само след шест-седем километра, картината се променя. Стига се до една широка 200-300 метра долина, която е мочурлива и сега. Като продължим напред, стигаме до местността Костите. Това представлява един склон, леко наведен от юг на север, с площ може би около хиляда декара. По предания там орачите са изкарвали с ралата си конски и човешки черепи. Реката, която тече през това място, съвсем естествено е получила името си от тези кости. На това място, според мен, е станало свръх-сражението, след Гръцка сеч, вторият етап, т. е. окончателното унищожаване на византийците.
         Интересно е, че веднага като свърши местността Костите, започва
местността Мирявица. Мир – явица, от славянското „Мир“. Реката също вече се нарича Мирявица.
         Като премине през Мирявица, реката навлиза в един каньон, аз го наричам Снежински каньон, на който е снежинският язовир. В началото на този каньон, дълъг два-три километра, стои една скала, наречена
Лупурата. Отсрещната страна на каньона не е така извисена и стръмна, но все пак е недостъпна. На това място, според мен, е била една от последните прегради. Тази преграда, както я описват и византийски автори, е била направена от побити високи дървета, най-вероятно букове около двадесет метра високи, наредени в два реда. Долу оградата можеби е била подплатена с пръст, а нагоре със сено, шума или плява, тъй като е било жътвено време, но по принцип, с всичко годно за подпалване. Докато се изграждала преградата, долу водата естествено се завирява. Тоест водата на реката започва да се връща назад, минава през цялата местност Мерявица и навлиза в местността Костите. Там пръстта е изключителна – при дъжд кипва като хума. Когато това лято я проверявах за пореден път, засята с царевица, и все пак трудно се вървеше. Представете си какво ще стане, ако тази местност се наводни и поне едно денонощие стои под метър вода – всичко ще кипне! Един бос овчар може да прецапа, но за един тежък византийски рицар, целият в броня, и конят му целият в броня, е абсолютно невъзможно. За мене е повече от ясно, че в тази местност Лупурата - от Лупур - нещо срутено и от Лупаница – бой, действително завършва всичко. От Лупурата нататък нито един топоним не подсказва за такива събития.
         Сега остава историците да се съгласят.
         Това вече не е мой проблем. Мен не ме интересува дали исторците ще се съгласят, а Вие ме питате за мнението ми като
писател от този край. Аз държа на моя роден край, за моя сърт и искам да видя с други очи всичко, което някога се е премълчавало.

         Разговора води: Николай Петров. Вестник „Провадийски глас”, бр. 32/ 09. 09. 1992 год.

            http://vedaslovenaknights.blogspot.com/2010/08/blog-post_3790.html.

            * ТОДОР РИЗНИКОВ е роден на 28.05.1932., в с. Комарево, Провадийско. Учи в гимназията на Провадия, завършва в София, а после и българска филология във Великотърновския Университет „Св. Св. Кирил и Методий“. Работи предимно като редактор. Две години е в младежката бетонджийска бригада в Кремиковци (1970 - 1972). Пише повече за деца, но романът му „Ловецът на диви патици“ е едно голямо платно на ранната социалистическа действителност около село. Изключителен български патриот. Известен освен с голямото си творчество и с името ПЕЩЕРНИЯТ ЧОВЕК ПРИ МАДАРА.

 

 

ж. НИКИФОР I ГЕНИК Е ПРЕВЗЕЛ ПЛИСКА ДВА ПЪТИ?...

 

         На 26.07.2011 година се навършват 1200 години от победата на кан Крум над Никифор. Твърде голяма е времевата отдалеченост от тази битка и твърде оскъдни и оспорими са историческите доказателства за нея. Според мен не е лошо да се съберат на едно място повече материали, от които, неспециалистите като мен, да могат да прочетат и понаучат нещо повече за това събитие, което наистина е можело да направи българската история коренно различна. Позволявам си да предложа извадка от книгата на Стивън Рънисман История на първото българско царство  (The History of the First Bulgarian Empire; 1930). Авторът е висококвалифициран историк и дипломат. Той е роден на 7. 07. 1903 год. и е починал на 1. 11. 2000 год. във Великобритания. От 1934 до 1940 година Стивън Рънсиман е работил в британското посолство в град София.


ИМПЕРАТОРСКИЯТ ЧЕРЕП

(Извадка от глава първа)

 

         През пролетта на 809 год. Крум продължил победоносното си настъпление с много по-опасен удар. На Юг и югозапад пътят на българите бил препречен от верига яки имперски крепости Девелт, Адрианопол, Филипопол и Сердика. Вероятно те били допълнително укрепени от Константин Копроним, който съзнавал стратегическото им значение. Открай време те били трън в очите на българите, особено Сердика, тъй като се издигала на пътя им към Сърбия и Северна Македония. През март Крум внезано се явил пред стените на Сердика. Укрепленията били твърде яки за него, но той успял да проникне с хитрост. Гарнизонът от 6000 души, заедно с мнозина от гражданите, били избити, а стените сринати. Изглежда Крум нямал намерение да присъединява областта към държавата си, а просто искал да извади от строя имперската крепост.

         Вестта достигнала до Никифор на 3 април (б. м. 809 год.), четвъртъка преди Великден, и той веднага потеглил от столицата си с многобройна войска. С усилени преходи той навлязъл във вражеската страна и на Великден достигнал незащитената Плиска. Българската столица трябвало да плати за разрушаването на Сердика. Дворецът на Крум бил плячкосан, а Никифор изпратил в Константинопол тържествуващо писмо, в което съобщавал за пристигането си в българската столица. Това била блестяща победа на имперските войски. Благочестивият хронист Теофан, който никак не обичал Никифор, бил убеден, че императорът не би могъл да постигне подобен успех и хвалбите му са лъжливи. От Плиска Никифор се отправил към Сердика, за да я възстанови. Дали преднамерено или случайно, но по пътя си той не срещнал завръщащата се войска на Крум. В Сердика той се сблъскал с известни затруднения: войниците не желаели да работят като зидари и не се поддали на уловките, с които се опитвал да ги принуди да го сторят. Но в края на краищата бунтът им бил потушен. Сердика била възстановена бързо и с малко разходи, а Никифор, доволен от себе си, се върнал в Константинопол.

         Случило се обаче още едно тревожно събитие. Няколко военачалници от гарнизона успели да се спасят от Крумовото клане в Сердика, сега дошли при Никифор. Но той не им обещал, че няма да ги накаже –   вероятно е подозирал, и с право, че тук се крие предателство. Затова те избягали в двора на Крум (като с това дали сериозно доказателсто за вината си), където ханът охотно ги приел. Сред тези бегълци бил прочутият механик Евматий – добре дошла придобивка за българите, тъй като ги научил на всички тънкости в тогавашното военно дело. Теофан разказва по-подробно и доста различна история за Евматий, който бил арабин: Никифор го наел в Адрианопол, но го възнаградил твърде пестеливо (Никифор проявявал скъперничество във всичко), а след като механикът се оплакал, наредил да го набият. Обидчивият арабин побързал да избяга. И двете истории звучат правдоподобно. Евматий, който винаги бил наеман за поправяне на крепости, работел в Сердика по време на Крумовото нападение и обидата му го подтикнала към предателство. Така или иначе, с нетактичността си Никифор дал в ръцете на хана ценна придобивка.

         Крумовите стремежи към Македония все още тревожели императора и през следващата зима той извършил масови преселвания. На македонските славяни не можело да се разчита и за да засили властта си над тях, той заселил в земите им колонии от свои верни поданици – земеделци от Мала Азия, гръбнака на империята му. Тази политика не се понравила на селяните от Анатолия; някои дори предпочели да се самоубият, но да не изоставят домовете си и гробовете на своите деди. Но Никифор бил неумолим, защото преценявал положението като критично и се гордеел с начина, по който се справял с него. Оказало се обаче, че мащабите на акцията му не са достатъчно големи, за да доведат до някакъв особен резултат.

         Но императорът вече бил решил да смаже Крум напълно и завинаги. Той се подготвял дълго и старателно; били свикани войски от цялата Империя. В момента не съществувала опасност от страна на сарацините, затова войските от малоазийските теми пристигнали начело със стратезите си, за да се присъединят към императорското войнство. През май 811 год. грандиозната армия потеглила от Константинопол, предвождана от самия император и сина му Ставракий.

         Край пограничната крепост Маркели Никифор спрял, за да изчака подкрепления. Крум бил сериозно разтревожен и изпратил в Маркели посланици, покорно молейки мир. Но императорът върнал българските пратеници – той не вярвал на техните обещания и бил уверен в победата си. Но докато все още бил в Маркели, един от приближените му изчезнал със сто литри злато и част от императорските одежди. Скоро се разбрало, че е избягал при Крум. Това било тревожно предзнаменование – може би плъховете вече започвали да напускат потъващия кораб.

         През юли имперските войски нахлули в България и се насочили право към Плиска. Войските на Крум отстъпили и на 20 юли императорът достигнал българската столица. Обзет от ярост, той опустошил града: войниците му колели, палели и дори премазвали невръстните деца с дървени дикани. Ханският дворец се превърнал в пепелище (вероятно е бил построен от дърво), а на ханската съкровищница Никифор сложил своя императорски печат, алчен да заграби сам цялата плячка. Крум отново поискал мир, като отправил към Никифор следните думи: „Ето, ти победи. И тъй, вземи каквото ти е угодно и си иди в мир.“ Но замаян от успехите си, императорът отново проявил надменност и неотстъпчивост.

         Крум бил отчаян, но Никифоровото нехайство му предоставило още една възможност. Българските войски се оттеглили в планините и Никифор ги последвал. На 24 юли, четвъртък, имперската войска се озовала в една планинска теснина и българите бързо й отрязали пътя, като го препречили от двете страни с дървени прегради. Никифор твърде късно разбрал, че е попаднал в клопка и поражението му е сигурно. Тогава той казал на хората си: „Дори крилати да бихме станали, никой да не се надява, че ще избегне гибелта.“ Целият четвъртък и петък българите заздравявали дървените укрепления. В събота те спрели — вероятно били решили да изчакат и да изтощят от глад вражеската войска. Но нетърпението им надделяло: късно през същата нощ, 26 юли, те нападнали.

         Последвало неудържимо клане. Нападната изневиделица, имперската войска се оставила да бъде избита поголовно. Императорът загинал заедно с почти всички военачалници и видни велможи – някои били убити в палатките си, други изгорели в пламъците на горящите прегради. Императорският син Ставракий получил тежка рана, от която умрял след няколкомесечна агония. Заедно със зет си Михаил Рангаве, един от малкото, които се отървали невредими, и с жалките останки от войската, Ставракий избягал в Адрианопол. Главата на Никифор няколко дни стояла набита на кол, за утеха на българите. След това Крум заповядал да изчистят черепа и да го обковат със сребро. Така той го превърнал в чаша, с която вдигал наздравици, когато пирувал с болярите си.

         Векове наред просъществувал споменът за тази битка. През 1683 год. един сръбски патриарх видял в Ескибаба, Тракия, гроба на някой си Никола, който бил с войската, и сънувал лош сън. Турците били сложили чалма върху главата на трупа.

         Новината за ужасния разгром потресла Империята. От времето на Валент, паднал при Адрианопол, византийски император не бил загивал на бойното поле. Бил нанесен съкрушителен удар на престижа на Империята и на легендата за императорската свещена неприкосновеност, така старателно подхранвана, за да вдъхва страхопочитание у варварите. Нещо повече, вестготите, които убили Валент, били обикновени номади, които скоро поели към други земи. Прабългарите били варвари, заселили се пред самия праг на Империята, решени – сега по-твърдо от когато и да било – да останат там. Империята никога нямало да преодолее и забрави позора си, а българите винаги щели да бъдат окриляни от спомена за своята победа.

         Крум имал причини да тържествува. Всичко, постигнато от многобройните походи на Константин Копроним, било заличено с една-единствена битка. Сега като победител над императора той можел да се изправи срещу Империята на равна нога – връх, какъвто не успели да достигнат нито Аспарух, нито Тервел. Оттук нататък той вече не бил принуден да се бори за оцеляването на държавата си, а можел да завоюва и да присъединява към нея нови земи. Нещо повече, неговото положение в собствената му страна било осигурено: сега никой не би посмял да оспорва властта на хана победител. Той не би могъл да извърши по-полезно дело за укрепването на българската корона.

         Заситени от победата си, българите не преминали веднага в настъпление. На Империята бил даден краткотраен отдих. Междувременно умиращият император Ставракий бил сменен от зет си Михаил Рангаве. Но в края на следващата пролет (812 год.) Крум нападнал имперската крепост Девелт, оживен град в Бургаския залив, който охранявал крайбрежния път на юг. Той не устоял дълго на българския натиск. Крум разрушил крепостта, както направил преди това със Сердика, и преселил жителите заедно с епископа им в сърцето на държавата си. През юни новият император Михаил поел срещу българите. Но още докато бил в Тракия, вестта, че е твърде късно да се спаси градът, както и един не особено сериозен бунт сред войската му го накарали да се върне обратно

 

         Theophanes, pp. 752—4. Bury (Op. cit., p. 341) приема, че Теофан хвърля съмнение върху идването на Никифор в Плиска от неприязън към него. Повечето историци — напр. Златарски (Цит. съч., с 252—3) и Dvornik (Op. cit., p. 36) приемат безрезервно Теофановата версия, като Дворник дори добавя и едно успешно нападение на българите. Без съмнение Бъри има право. При всеки удобен случай Теофан очерня Никифор; макар и светец, той не се колебае да си послужи с лъжа, за да компрометира императора, когото не одобрява, по морални причини. От друга страна, Никифор не е бил толкова глупав, за да лъже, че е стигнал до Плиска, когато цялата войска би го изобличила.

            Според Теофан Никифор нахлул в България едва на 20 юли. Но тъй като голямото сражение станало на 26—27 юли, той трябва да е бил вече в Плиска не по-късно от 20 юли, след като от границата е трябвало да измине близо 110 км през труднопроходима местност.

            Theophanes, pp. 761—5. У него датата на битката е 25 юли, но това е било петък. През нощта на събота срещу неделя датата е била 26—27 юли. Невъзможно е да се установи точното място на битката. Шкорпил (Абоба — Плиска, с 564) смята, че тя е станала във Върбишкия проход и ждрелото, известно сред местните хора като „Гръцки дол“, където според преданието някога били загинали много гърци. Бъри (Цит. съч., с 344) приема тази версия. Според мен това е най-вероятното място. Иречек пък приема, че битката е станала в прохода Верегава, при завръщането на Никифор (Geschichte der Bulgaren, pp. 45—6; Die Heerstrasse, p. 150). Но изглежда, че Никифор е тръгнал по друг път, по-скоро преследвайки Крум, отколкото отстъпвайки. Златарски (Цит. съч., с 408—12) не изказва определено становище, но смята, че битката е станала много по-близо до Плиска. Но тъй като приема твърдението на Теофан (вж. по-горе), че Никифор е влязъл в България едва на 20 юли, Златарски естествено е убеден, че императорът не е имал достатъчно време да измине близо 50-те км от Плиска до Върбишкия проход.

            http://chitanka.info/lib/text/2382/5#textstart

 

----------------------------------------------------------------------------------

        

         Сър Джеймс Кохран Стийвънсън Рънсиман, втори син на Първия виконт на Рънсиман и Доксфорд, е роден на 7 юли 1903 год. Получава образованието си като кралски стипендиант в Ийтън и Тринити Колидж, Кеймбридж. От 1927 до 1938 год. е член на преподавателската колегия на Тринити, където чете лекции. През 1934 год. сър Рънсиман е назначен за пресаташе към Британската легация в София, която длъжност заема шест години. По-късно работи в Британското посолство в Кайро. Преподава византийска история и изкуство в Истанбулския университет (1942-1945) и е представител на Британския съвет в Гърция (1945-1947). Този период го обвързва трайно с проблемите на Балканите, където, според неговите думи, "историческият спомен тлее бавно".
            След службата в дипломатическите ведомства сър Стивън Рънсиман се отдава на активна преподавателска работа, като чете лекции в най-престижните британски и американски университети. Много от тези лекционни курсове залягат в основата на някои от най-известните му монографии. Продължително време е директор на Британския археологически музей в Анкара и е председател на Англо-гръцката лига. Приет е за член на световноизвестни академически общности като Британската академия, Американското философско общество, Мадридската академия. Сър Рънисман е почетен доктор на Кеймбридж, Сейнт Ендрюз, Оксфорд, Лондон, Глазгоу, Дъром, Ню Йорк, а от 1993 год. - и на Софийския университет.
            През 1958 год. получава рицарско звание и става кавалер на ордена "Феникс", присъден му от гръцкото правителство през 1961 год. В книгата му "Азбучник на пътешественика" в статията на буквата "Б" помества изящно написан спомен за престоя му в България. През май 1993 год. сър Стивън е удостоен с орден "Мадарски конник" за изключителния му принос в изследването на българската история и по случай неговата 90-годишнина.

 

            * Право на читателя е да помисли дали Никифор е превзел два пъти столицата Плиска. Имайки в предвид гореизложената богата биография на сър Стивън Рънсиман, не можем да  пренебрегнем от раз и с лека ръка единия или другия отговор на този въпрос.

 

 

image 

Фиг. 7

Паметник на кан Крум в гр. Пловдив.

 

         Приключвайки темата за битката състояла се на 26 юли 811 год. искам да уведомя читателите, че през 2011 год. по своеобразен начин под заглавието … ЗАКЛАХ НИКИФОР В 811  ГОДИНА…

публикувах в блога си ( http://devnenetz.blog.bg/history/2011/04/15/1-zaklah-nikifor-v-811-godina.729759) виждането си за войната между Никифор и Крум. Основната ми идея се базираше на следните основни неща: Никифор е преодолял Стара планина през Айтоския и Дюлинския проходи; Фиксираните дати и време не се отнасят до византийските войскови единици и бойните им действия, а до личното придвижване на императора и охранителния му отряд; Превзет е не лагeрът в Абоба, а Варна-Плюсковаград (тогава бях приел, че тя е била при с. Манастир, Варн. област);  Гибелта на Никифор и поражението на войската му са станали не в старопланинските проходи, а в Провадийската планина при река Мерявица. Смятам да преработя и подобря този мой разказ, независимо от това, че по същество същият е една благородна измислица. Все пак, който желае, може да си направи труда и да го прочете в посочения мой блог.

         Вече имам напълно оформено становище, че византийците са превзели Преславна Варна, нанесли са огромни вреди на сегашния североизточен край на България и са си получили заслуженото в района между Провадия и Мадара. Вече няма да има въпросителни относно близките височини, от които българските бранители наблюдавали византийските ексцесии в „аула” на кан Крум. Вярно е, че в района на Плиска такива близки височини няма и това правеше описанието на това кощунство нереалистично и скалъпено. Над Преславна Варна има такива височини и за тях ще се заговори тепърва.

         Както стана ясно, аз вече съм убеден на 100 %, че Никифор е превзел българския столичен „аул” Преславна Варна, който се е намирал в западната промишлена зона на сегашна Варна. А решителната битка между българските и византийски бойни сили е станала при река Мерявица, където един ден трябва да има много голям паметник на кан Крум, пред който да се правят честванията от победата му, а не на измислени места в източна Стара планина.

                    

88888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888

 




Гласувай:
1
0



1. shtaparov - Въпросът може да се реши само с ар...
27.09.2012 16:01
Въпросът може да се реши само с археологически проучвания на място,които да укажат окончателно за кой период от историята се касае. Дано да се нямери някога някой патриот-бизнесмен (нещо крайно рядко сред бизнесмените,като знаем коя е любимата им партия),който да си развърже кесията и да финансира това дело,за да увековечи и своето име чрез тази благородна и родолюбива постъпка. Дано да е късмет това да стане някой ден!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: devnenetz
Категория: История
Прочетен: 731881
Постинги: 377
Коментари: 254
Гласове: 860
Календар
«  Декември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31