Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.04.2011 07:31 - 1. … ЗАКЛАХ НИКИФОР В 811 ГОДИНА…
Автор: devnenetz Категория: История   
Прочетен: 2314 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 03.06.2011 16:38


 

1. … ЗАКЛАХ НИКИФОР В 811 ГОДИНА…

 

(Полу-осъвременен разказ на княз Крум)

 

Подготовката за войната.

(26 май 11 юли 811 год.)

 

image

 

Княз Крум Страшни (р. ок. 755 год. – поч. 814 год.).

Поел и управлявал държавата от 803 год. до 13. 04. 814 год.

Син на Кардам. Наследник - Омуртаг. Потомци – Омуртаг и Будим.

Династия Дуло.

 

         На 26 май 811 година ми донесоха съобщение от константинополския ми агент, че  Никифор подготвял поход за унищожаване на държавата ми. Мислех, че ще можем да си отдъхнем от войните, да поизлекуваме раните си и да си приберем спокойно реколтата от полето, но не би. Императорът диреше реванш. Явно беше, че на свой ред той искаше да си отмъсти, като отхвърли народа и държавата ми на север от Дунав. Ща не ща, се налагаше пак да се стягам за война.

         Бях далеч от столицата Варна-Плюсковаград. Територията на държавата ми вече беше станала огромна. Новозавоюваните земи все още се нуждаеха от моето военно присъствие и контрол. Налагаше се да съм в далечния северо-запад и да поддържам там значителна военна сила. Това снижаваше нашите  отбранителни възможности при държавния ни център, който беше близо до соловарната, северо-източно от Хем. Никифор беше преценил добре тази ми слабост и щеше да се опита да ме удари в средеца на моето княжество.

         Наредих на аварите да организират 6000-ен конен отряд и най-късно до 20 юни да тръгнат за Шумен. По специалния пратеник наредих на капкана, който се намирашев столицата, да изпрати незабавно на юг от балкана три  шпионски групи и да задейства подготовката за война.

         Изпълних някои други неотложни задачи и чак след шест дни успях да тръгна за столицата, в която чрез смяна на конете и с крайно ускорен и изморителен за възрастта ми марш, успях да стигна за тринадесет денонощия.

image

 

 Фиг. 1

Княз Крум със специалния отряд
и с голяма тревога на път от Новите земи към Варна-Плюсковаград, 2. 06. 811 год.

 

         Преходът ми към столицата беше и много полезен. Преминах през стотици славянски и български села, в които живееха прекрасни хора. Всички бяха доловили нещичко от слуха за нова война с ромеите и бяха много тревожни. Виждах готовността им да се бият и дори да загинат. Виждах и страха им от големия глад, който очакваха, ако войната унищожеше реколтата ни. Всички искаха да им погостуваме, но ние бързахме. Бързахме, защото времето не чакаше, а силният и коварен враг хлопаше на портата ни.

         Природата ни беше истински рай. Освен жълтеещата вече реколта, всичко беше потънало в зеленина. На няколко места около Разград видях подредени, прекопани и добре извързани с лико лозя. С престорена сериозност попитах хората защо не са ги изкоренили, а те ми отговориха с голямо притеснение, че без грозде, без ракия и без вино не можели да живеят.

         По пътя накарах началника на специалния ми отряд да се поразходи с коня си встрани от нашия път и да огледа дали има и други лозя. Той са върна скоро и ми каза, че тук има много лозя и че явно пада голямо пиене. Това ме натъжи много, защото знаех как от голямо пиене са съсипани не една и две държави… Препускахме с конете, а аз си мислех дали виното не може да се превърне от отрова в оръжие.

         Дните се нижеха един след друг. Ечемикът беше почти узрял. Житата наливаха зърно и щяха да са готови за жътва до две недели. Дърветата бяха завързали много плод. Българските и славянските синове и дъщери се радваха на мирния живот, работеха по полята, грижеха се за животните, ловуваха, любеха се, гледаха децата и старите хора. Десетки хиляди коне пасяха, бягаха и скачаха на воля и бяха готови за включване в предстоящата война. Край жребците и кобилите се виждаха многобройни малки кончета, с които щяхме да воюваме през следващите години. По неизбродимите пасища и гори се срещаха много крави, теленца, волове и всякакъв едър и дребен дивеч. Слава Аспаруху, задето довел народа ми в този земен рай.

        

         … Животът в столицата ми си течеше, както обикновено. Върнах се при семейството си. Радвах се на внуците си, но подготовката за войната не ми даваше покой. Бойните оръжия и облекла, запасите от храни, мобилизационната готовност и дух на българите и верността на славяните към общата ни държава бяха високи. За съжаление, част от войските ми останаха там – далеч на северо-запад. Останаха, за да държат в покорство тамошното население, а и за защита на новите ми земи. Нямаше как да прехвърля тези сили обратно. Никак не ми беше до война. Ама никак.  

         Мобилизирах основните командири на българската конница и на славянската пехота. Създадох командване на опълчението, което щяхме да формираме в скоро време. Започнахме да чертаем плана за предстоящата война.

         На 18 юни 811 година се завърна едната група от трима агенти и ме  информира, че около крепостта край Маркели вече се трупала ромейска войска. Там за похода срещу нас се събирала многочислена конница и пехота.

         Днес свиках командирите си, запознах ги с обстановката и реших да ускоря подготовката за отпора. Обявих частична мобилизация на конницата и пехотата. Преди две години, през 809-та, докато бях с войската си в Сердика, Никифор премина през Верегавския проход и удари Варна-Плюсковаград. По същото време аз напуснах Сердика и по подбалканския път се върнах в средището си, а през това време по северо-балканския той отишъл в Сердика и я превзел отново. Тогава само по една  случайност се размина нашият сблъсък. Ето че и сега нямаше как да предугадя по кой път, през кой проход и накъде щеше да се насочи Никифор. Дали срещу Сердика?... Дали срещу Варна-Плюсковаград?... Дали пак през Верегавския проход?... Задавах си тези много важни въпроси, биех се с акъл деня и нощя, но все не намирах и не намирах отговора им…

         На другия ден се върна още един от другите ми трима агенти. При обратния преход през планината двамата му  другари загинали в бой с ромеите. Той донесе още по-тревожни вести. На прохода, през който той успял да се промъкне, видял много ромеи, от които едва успял да се спаси. Този мой разузнавач ме уведоми, че продължавало събирането на нова войска край Маркели и че усилено се говорело за поход към Сердика. Говорело се, че вече се очаквало при войската да пристигне и Никифор. Щели да бъдат с него  важни патриции, военачалници и множество други особи. Щял да бъде сформиран и младежки боен отряд от непълнолетни синове на началническия елит на римската войска. Командир на тези иканати (по същество заложници в ръцете на Никифор срещу бащите им, които били командири от армията му) щял да бъде императорският син и съимператор Ставракус. Във войната бил включен и зетят на Никифор – Мишал Рангави.  

         Увеличих броя и числеността на конните ми бойци под оръжие. След дълги съвещания със славянските князе се договорихме да се бием здраво и заедно за спасението на оформящата се наша обща държава. Те мобилизираха още славяни и се заеха с още по-усилена подготовка на нови засеки, ровове, вълчи капани и сипеи при всички проходи на Веригава – източната част на балкана. По мъжки се разбрахме да съберат най-малко 15000 бойци за охраната и отбраната на петте прохода. Изпратих две нови групи агенти и много се надявах, че поне половината от тези свидни и предани ми българи ще стигнат до района на Маркели. А колко от тях щяха да се върнат, и дали щяха да имат време, живот и възможност да ми донесат сведенията си за действията на Никифор, никой не можеше да каже.

         Беше много трудно на народа ми. Той се готвеше за войната. Грижите му за оръжията, за бойните коне, облеклата и храната нямаха начало и край. Усилено  се трупаха брашно, жито и осолено свинско месо в хладните и потайни подземия на пещерите. Всеки ден стотици стада от овце и едри животни бяха откарвани на север към Дунав. В изключително горещите дни деца, жени и старци, подпомагани, където и когато беше възможно и от мобилизираните ми конници, укриваха из планината сено и дърва за зимата. Всички бяха готови за жътвата: косите и сърповете бяха наточени, валяците – стегнати, диканите – с нови кремъци, харманите за предстоящата вършитба – преметени, полети с вода и надлежно претъпкани.     

         … Вече започваше ускорената жътва, а тук-там и вършитба на ечемика. Житото почти узряваше. Времето беше все тъй сухо и адски горещо. Никифор щеше да ни нападне и нямаше да имаме време и възможност да приберем реколтата си. Той целеше да изгори нашите посеви и да умори чрез глад онази част от народа и войската ми, която нямаше да успее да убие или прогони отвъд Дунав.

         Всички до един гледахме към полето, към конницата и планината с много голяма  тревога.

         Напоследък при мене започнаха да се явяват бегълци от Никифор. Въпреки трудностите те успяваха да се промъкнат през византийската охрана в планината, а щом като дойдеха, започваха да хулят императора си. Казваха, че е лош човек и лош християнин, че увеличил много данъците и че мислел не за народа, а само за укрепване на войската си. Като ги питах, от къде ще нахлуе Никифор, те вдигаха рамене, даваха объркани  сведения и сочеха ту Сердика, ту Варна-Плюсковаград. Беше трудно да се ориентирам накъде да насоча силите си, които съвсем не бяха достатъчни за защитата на нашата вече обширна територия от такъв многоброен, настървен и заслепен от верския си фанатизъм враг. Той можеше да бъде победен или със сила, каквато нямах, или с военна хитрост, с героизъм и голям военен късмет.

         Един ден доведоха при мене Византиус – беглец от близкото обкръжение на Никифор. Освен, че ми разказа много неща за характера, личния живот и слабостите на императора, той донесе и част от позлатените му императорски дрехи и сто литра злато. Разказа ми и всички по-главни разправии и борби в близкото обкръжение на василевса. Особено натърти на зловредните му наклонности към славата, виното и женоподобните мъже.

         Народът ми се изнервяше и изправяше на нокти. Мъже и жени се стягаха за битката с коварния враг. Ковяха се още оръжия, шиеха се бойните облекла и за жените от опълчението, обяздваха се младите коне. Младежите и жените се тренираха за бой с врага, а конниците и конете от тежката конница се доокомплектоваха с намиращи се у нас пленени от ромеите брони.

         Бяха минали едва 130 години, откакто Испор беше довел и настанил нашите деди на тази прекрасна земя край река Варна, а сега Никифор застрашаваше съществуването на държавата ми. Славяните бяха  добри хора и нелоши бойци, но някак все не можеха сами да се организират в голяма военна сила. Биеха се здравата, но лошо се командваха сами. При нас, българите, беше обратно – бяхме по-малобройни, но силно организирани и боеспособни. Моите боили често ме гледаха много накриво и все имаха претенции, когато издигах на някои важни постове и давах доверието си на по-изявените славянски командири. Усещах, че повече не можехме да продължаваме да държим нашите славяни с грубо подчинение и диктат. Не можехме да продължаваме да ги пренебрегваме и тормозим, защото те се биеха срещу ромеите не по-лошо от нас. За разлика от тях, на юг от Хем, в армията на василевса, се формираха по договор славянски дружини във войната му срещу нас. Налагаше се много сериозно да решим въпроса за обединяване, сливане и пълно кръвосмешение на двата си народа. Иначе нямаше да имаме държава нито ние, нито славяните.

         Късно през нощта на 27 юни се съвещавах с моите командири в Снежната пещера. Върнаха се още двама агенти. Единият беше тежко ранен. Не можеше нито да върви, нито да стои седнал. Внесоха го при нас с носилка. Двамата докладваха, че около Маркели вече имало сформирана и подготвена над 30-хилядна армия и че продължавали да прииждат допълнителни ромейски части. Виждали се и доста млади момчета на възраст от 15 до 17 години. Водени от религиозния си фанатизъм те се включвали доброволно за участие в похода срещу нас, варварите. Имало докарани войски и от другата страна на пролива. Забелязвало се прииждане и на тълпи от неподготвени, слабо въоръжени, но жадни за плячка бедняци и мародери. Напоследък в ромейската войска се включвали все по-активно и наети срещу заплащане дружини от славяните живеещи южно от планината. Говорело се наляво и надясно, че щяло да се тръгва се не за Средец, а за Сердика.

         Реших, че повече не мога да отлагам пълната си подготовка за войната. На 4 юли към Никифор тръгна  моя група от петима парламентьори во главе с командира на специалния ми охранителен отряд. Групата отнесе моето важно, но унизително за мене и народа ми предложение за мир.

         Знаех, че мир няма да има, но исках войната да се отложи поне още малко. Моите командири настояваха да върнем конницата си от новите ни територии, но аз не се съгласих. Казах, че не искам да губя новите си земи. Пък и без друго вече нямаше време за извикване и докарване на конницата от такова голямо разстояние. Както винаги, командирите не ми възразиха, но по студените им лица и по острите им погледи усетих, че ако един ден погубя България, ще ми потърсят най-високата, смъртната сметка за това. Не им се сърдех, защото за тях от всичко на този свят най-отгоре стоеше България… За тях аз, българският княз Крум, бях високото, но по-долното стъпало от нея... Моите командири бяха големи и сурови воини. Само като чуеха думата България, скачаха върху конете си, стискаха боздуганите и политаха срещу врага… А когато някой само споменеше думата Родина – от очите им потичаха сълзи…

         Че очаквах помощ от аварската конница, засега знаех само аз. Аварите от новите територии вече бяха мои подопечни и по договора ни трябваше да заслужат моето по-нанатъшно благоволение с кръв в боя.

         Цук ми се разсърди много… Три дена не ми говори. Искаше той да оглави парламентьорската група, която отиде при Никифор. Упрекваше ме, че начело на групата пратих един командир, който преди да произнесеше думата „мир”,  хващаше дръжката на меча си и оглеждаше точното място, през което беше най-удобно и най-правилно да отсече врата на врага. Според Цук този командир не ставал за такава мисия. Тази работа била деликатна. Трябвало по-способен за тази работа човек. Тя, тази работа, била много, много тънка работа… Тя, тази работа, била точно за човек като него, защото той можел и да се усмихва широко, и да коли безпощадно.

         Не знам. С недомлъвки ме упрекваха, че съм бил прекалено суров, но Цук беше недостижим по жестокост. За мене може и да не бяха съвсем прави. Гърците разпространяваха неверни слухове за някакви мои прекалено строги закони. Нагледал съм се на кръв, на героизъм, на подлости. Особено гръцките подлости и злини нямаха мяра, нямаха край. Най-много вярвах на четири неща: на военната си хитрост, на меча си, на командирите и народа си, и на мъртвия си враг. Учените хора ги харесвах, но вярвах на ума и на меча си. Може и да бях погрешен, но от тати запомних, че оръжието крепи правдата, че учеността е много полезна, но само, когато е в полза на нашата сила.

         Омуртаг беше по-учен и тарикат човек. Готвех го да води народа ми към победи, но той беше много млад, а и все още му нямах пълно доверие. Предстоеше война. Не можех да го пратя в полога на врага? Нали оня звяр можеше да му отсече главата?... Не… Беше правилно Омуртаг да си остане тук. Тук щяхме заедно или да спасим, или да загубим държавата и главите си… Трета възможност нямаше.

         За пет дни с капкана обиколихме петте източни прохода на планината. Там славяните бяха извършили голяма работа по изграждането на засеките им, но за боеве срещу голяма армия силите им бяха малко. Още не знаех накъде ще тръгне Никифор. Дали към Сердика или към моята престолнина Варна-Плюсковаград. Императорът нямаше да приеме мира, защото имаше за какво да ми отмъщава.

        

         … Надвечер пак се събрахме в Снежната пещерата да умуваме и правим тайните си планове. В горещата юлска привечер в нея беше просторно и хладно. Най-важна беше отдалечеността й от лоши очи и уши. Моите хора по сиурността бдяха за ромейски агенти, които сигурно щъкаха около средищния ми град.  

         Взех решение за пълна мобилизация на конницата и за разделянето й на две – 6000 коня при Варна-Плюсковаград и 7000 – при Абоба. Реших след три дни да започнем да тренираме първия 6000-ен конен отряд за отбранителни боеве по северните брегове и при бродовете на река Камчик и река Варна-Паравадийска, при източния бряг на река Девина и в  многобройните блата около столицата; да подготвим за бързо събаряне мостовете на трите реки, а в блатата да направим тайни пътеки за нашето организирано и умишлено изтегляне и капани за ромейската конница. Столицата да се стяга за защита и  частична евакуация. За нуждите на окупатора от районите на Разград и Карвуна да заредим складовете в средеца с много вино и храни. 7000-дната ми конница при Абоба да се тренира, както за концентрирани удари по ромеите, така и за тяхното унищожаване, натикване в капани и прогонване отвъд Хем.

         На 9 юли погребахме моя тежко ранен агент, който умря предния ден. Години наред този смел и хитър българин беше в  специалния ми отряд, а преди две години премина в разузнаването. Изпратих го при Янко – моя агент и помощник на Никифор. Обхвана ме мъка, когато тръгнахме с конете към могилата, в която щяхме да го погребем. Тя се намираше източно от Варна-Плюсковаград. Могилата беше обиколена от хиляди конници, бойни другари и командири, с които починалият беше живял и воювал рамо до рамо и то не как да е, а на живот и смърт. Тук се беше струпал и целият ми живеещ в околността на Варна-Плюсковаград народ.

         Беше жътва. Слънцето грееше, а вместо да прибираме хляба, ние правехме погребение и си играехме военни игри…

         … Започна церемонията... Изнесоха тялото на починалия на върха на могилата. То беше поставено на носилка от преплетени прътове. С помощта на въжета бавно го спуснаха в дълбокия двайсет стъпки гроб. Влязоха двама негови другари от спецотряда и наместиха тялото му в страничната ниша на гроба. Подадоха им и те подредиха в гроба оръжията, колана му и едно гърне с вода от двуустия кладенец. На дъното на гроба поставиха главата, кожата, краката, всички кокали и цялата амуниция на бойния му кон. После наредиха дебели дъбови дървета, с които покриха гробната камера. После сложиха сухи дъбови листа. После запълниха догоре гроба с пръст. После най-отгоре го прикриха със суха пръст и сухи треви.  

         Тогава на върха на могилата се качи един неизвестен за присъстващите на погребението славянин. Само трима знаехме, че и той се върна скоро от южната страна на Хем. Той бавно-бавно се завъртя на пълен кръг, огледа цялото множество, вдигна високо ръце и извика с все сили:

         – Братя българи-и-и!... Ние славяните пак ще се бием заедно с вас! За нашето общо дело!... Да живей княз Крум!... Да пребъде нашата обща България!...

         Множеството извика три пъти „Да живей!” и утихна.

         Тогава възседнал коня си и в пълно бойно снаряжение, с цялото си величие на върха на могилата се изкачи капканът, моят пръв заместник и най-висш военен командир. Той слезе бавно от коня, бавно коленичи и заби погледа си в земята… Конят му прегъна предните си крака и също коленичи… От очите на двамата и от очите на хилядите присъстващи потекоха сълзи…

         После капканът ловко подскочи и възседна изправилия се боен кон, вдигна до небето своя боздуган, впери поглед в планината и извика:

         – Княже Круме!... Сюбиги!... Ние ще победим ромеите! Ние ще спасим България! Вярвай в нас, сюбиги, както ние вярваме в тебе!... Смърт на ромеите!... С-м-ъ-ъ-р-р-т-т-т!...

         Хилядният ми народ започна да вика:

         – Смърт!... Смърт!... Смърт!... Крум!... Крум!... К-р-у-м-м!м!!...

         Тогава какпканът слезе с коня си от могилата.

         Тогава на върха на могилата се качих аз. Тогава исках да говоря много дълго. И много горещо. Исках да окуража моя народ пред лицето на врага. Под мене беше тракийско-българската могила, в която днес – хиляди години след погребението на знатен тракиец, поставихме този наш също знатен, свиден и заслужил специална почит българин. Исках да говоря, но една буца препречваше гърлото ми. Не можех да говоря. Тогава бавно-бавно се завъртях на пълен кръг. Огледах смълчаното многохилядно стълпотворение от конници и народ. На една ръка разстояние бяха нашите върби и нашите хубави чешми. На юг се виждаше балканът, откъдето щеше да ме нападне Никифор. Видях реките Камчик и Варна-Паравадийска. После вляво видях Петрич кале. После вляво, зад баира, беше сгушена Девина-Марцианопол, а точно на север – Снежната пещера, където през 681 година княз Аспарух подписал с ромеите договора за създаването на България. Снежната пещера – щабът на първата ни поддунавска България. Още по-наляво, в ниското зад баира, беше Овеч, а малко под него – соловарната ни. Очите ми обходиха близкия кръг от нашия Средец… Тук бяха нашите безбройни върби и чешми… Тук бяха нашите къщи, нашите юрти, моят заграден с яка дървена ограда княжески дом с държавното хранилище…

         Хората чакаха да чуят думата ми. Над столицата и над държавата ми се беше надигнала смъртна опасност. С този народ аз трябваше да спася нашата Родина! Стотина гръмогласни българи изправени на конете си се ослушваха и чакаха моите думи, за да ги препредедат на още по-висок глас чак до последния отдалечен на хиляда крачки от мене конник. Преглътнах буцата в гърлото си. Бавно и на висок глас казах:

         – Братя българи!.. Току що погребахме един наш герой. Вие го познавахте, но не знаехте и никога няма да научите истинското му име! Той даде живота си за нас, за България. Той беше и ще остане пример как трябва да служим на Отечеството си… Няма какво да се лъжем… Чака ни жестока и люта бран! Ромеите идат!... Те носят смърт и опустошение!...

         Извадих рязко меча си и продължих:

         – Братя!... Ромеите идат, но аз вярвам във вас! Вярвайте и вие в мене! И в себе си!... Аз се заклевам пред всички вас, заклевам са тук, пред могилите с нашите князе, че ще отмъстим на коварните ромеи!... Ще ги сразим и ще спасим България!...

         Всички рязко и шумно извадиха мечовете си! И ги издигнаха към небето… Хиляди коне цвилеха и ровеха с краката си земята, настръхнали като пред атака… Чак до небето стигаха възгласите на моята конница и на моя изстрадал народ:

         – Смърт на Никифор!... Смърт на ромеите!... Смърт на Никифор!... Смърт на ромеите!... Смърт на Никифор!... Смърт на ромеите!... България… България… Крум… Княза… Крум…

         Тогава слязох от могилата… Тогава всички се разотидоха. С капкана останахме и бавно се изкачихме отново на върха на гробницата-светиня. Под краката ни лежаха останките на един наш далечен във времето братовчед-тракиец, а малко над него – тялото на един голям българин прегърнал за вечни времена своя боен кон. Може би в подножието на тази могила те двамата първи щяха да се разберат, че ние, днешните българи, сме потомците на тракийския народ…

         От височината на могилата се виждаше голямата Княжеска могила. Там бяха погребани трима наши князе. Виждаха се и още четири могили, в които наши важни българи бяха погребани върху останките на тракийските първеци, живели през хилядолетията тук, в седемте града на това благословено място, което днес наричахме с многото имена – Варна, Плюсковаград, Средец…  

         Двамата се питахме дали след хиляди години потомците ни ще намерят и разгадаят тези наши скъпи  знаци, с които ние почти всеки ден запълвахме земята, за която давахме живота си и която искахме да остане българска завинаги… Питахме се дали нашите тела щяха да намерят покой в някоя от тукашните ни могили, или щяха да бъдат разкъсани от враговете, от хиени и кучета, а очите ни изкълвани от врани и  гарвани по бойните полета за най-свидното наше имане – България…

         Тогава с капкана отидохме в дома на умрелия. Там, около скромната му семейна юрта, насядали върху тревата ни чакаха неговите близки. Ръкувах се със съпругата на починалия, с майка му и баща му. Прегърнах и целунах петте му деца… Всичките мълчаливо и със смиреност приемаха смъртта… Баща му и съпругата му в един глас се обърнаха към мен:

         - Сюбиги!... Приеми ни в опълчението!... Целият тукашен народ иска да го приемеш в опълчението!...

         Подир туй, по стара българска традиция, сички седнахме на нашата българска земя и хапнахме от месото на бойния кон на моя починал от раните си незабравим съратник и боец…

         … Точно, когато залезе слънцето, главната порта на моята резиденция беше отворена и навън излязоха петдесет конника. Петдесет петнадесетгодишни български момчета, яхнали своите млади кончета поеха пътя за Абоба… Под командването на големия 15-годишен син на погребания, изпратихме тези утрешни  български конници със задача да стигнат до бъдещата ни столица Абоба и на разсъмване до един да се върнат обратно. Аз и цялото ми командване ги изпратихме с вяра и надежда на това нощно военно изпитание и упражнение. Те препускаха и се отдалечаваха от нас… Виждахме отдалечаващата се към Паравадия конница и вдигнатите към небето мечове…

        

         … В полунощ на 12 юли се върнаха парламентьорите ми. Всички бяха живи и здрави. Началникът на групата докладва на военния съвет, че ромеите ги приели спокойно и дружелюбно. Задържали ги още в подножието на балкана. Случайно или не, там  били Никифор и синът му Ставракус. На 8 юли височайшите домакини им дали много хубав обяд. Почерпили ги с много добро вино. Самият василевс си пийнал доста. Повторно научавах, че много го теглело към виното. На моето предложение за мир той изразил голямо учуване и поръчал, като се върнат, да ми предадат да не се тревожа, защото нямал намерение да минава северно от балкана. Пожелал да си прибирам спокойно реколтата и да се стягам за зимата. После негови хора подчертано приятелски и любезно придружили нашата група чак до превала на планината. Там, по обяд на 10 юли, всички си пожелали добро разбирателство между двете държави и се сбогували като добри съседи.

         След съвета при мене дойде ръководителят на преговорната група и ме уведоми на четири очи, че успял да се срещне тайно с моя агент, писаря-преводач на Никифор. Агентът смятал, че атаката ще бъде съвсем скоро. Както през 809 година първо щели да превземат Варна-Плюсковаград, а после и Сердика. Този път нямало да има пощада. Столицата щяла да бъде изгорена и изтрита от лицето на земята. Също и целият ми народ. Засега имало големи и остри спорове по направлението на похода, но Ставракус и  Никифор искали да започнат от  Варна-Плюсковаград, а не от Сердика и сигурно така и щяло да стане. Моят командир беше силно разтревожен и ми каза да внимавам много, защото на юг от балкана, в самия въздух, в тревата и в клоните на дърветата, се носел мирис на близка и голяма война. Той го усетил не само с носа и очите си, а и с кожата, и с разума си…

         На спецслужбата поставих задача до четири дни земята да изрови, но да докара и зареди в складовете в Плюскаград още 10000 литра вино напълнено в най-чисти мехове.

         Агентът ми при Никифор беше роден от баща грък и майка славянка. Той се казваше Янис, но аз му виках Янко. Янко се казвал дядо му – бащата на неговата майка. През 809 година го пленихме при Сердика. Запазих живота му. Той много мразеше баща си и гърците, а обичаше майка си. При разпитите в Сердика постоянно повтаряше, че не се смята за грък, а за славянин… грамотен славянин, писар-преводач в щаба на Никифор. Доверих му се. Повярвах му. Запазих живота му. Моята спецслужба го прехвърли майсторски обратно във византийския лагер и го направи хем герой в очите на византийците, хем наш много ценен агент.

         Сега се убедих, че не съм се излъгал в него. Той обеща и вече работи за България. Понякога един такъв агент струва колкото 5000 конника! От тати запомних, че агентите са златото на войската. Те трябва да се създават, пазят и ценят, за да се побеждават враговете. И трябва винаги да се търсят и откриват чуждите агенти около самите нас.

         Никифор хитруваше много на едро. По-рано го победих на няколко пъти, отнех му големи територии и злато; през 809 година с военна хитрост превзех Сердика и унищожих 6000 негови офицери и войници. Сега, това покръстено ромейско куче, нямаше друг избор освен една победна война срещу мене, варварина Крумус, или в Константинопол го чакаше я преврат, я – кучешка смърт.

         Моите хора по сигурността заловиха във Варна-Плюсковаград един ромейски агент на име Никос и  го доведоха в Пещерата. Той знаеше български език и беше облечен като българин. Държеше се надменно и не се молеше за милост. Все се кръстеше и повтаряше, че Никифор вече тръгнал за Сердика, а после щял да дойде и тук, за да ни унищожи напълно. Ние нямало да можем да се опрем на безчетната и елитна византийска армия. Това, което виждал при нас, го карало да смята, че сме слаби да устоим на василевса. Съжаляваше, че сме го заловили, но негови колеги-агенти вече се били върнали при него и той вече знаел всичко за нас. Той щял да ни удари най-напред в Сердика… Най-напред в Сердика… Гордеел се, че е грък и християнин. Животът не му бил свиден, стигало му само ние, варварите, да се издавим в Дунав, или да отидем да живеем отвъд него, като се махнем завинаги от свещенната им християнска земя.

         За да не окървавят пещерата, моите изведоха Никос навън и там му отрязаха главата.

         Беше от ясно по-ясно: Никифор си мислеше, че с приказките за Сердика ни приспива успешно. И този грък все повтаряше Сердика… Сердика…

         Явно ромеите си мислеха, че ние българите умеем само да пасем и да поим конете си.

         Доверих се на Янко. Продължих да мисля и действам за предстоящата голяма война…

 

         Живите затварят очите на мъртвите, защото и след хиляди години мъртвите отварят очите на живите, ако и самите те не са "живи-умрели" като нас, днешните им потомци …

 

         15. 04. 2011 год., гр. Варна.

                     Девненец

          

          - Наскоро следва част 2 -

 

88888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888


      * Тъй като разказаното е на базата на моята хипотеза, аз си запазвам правото на изменения и допълнения. 

        

 

 




Гласувай:
3
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: devnenetz
Категория: История
Прочетен: 790238
Постинги: 379
Коментари: 257
Гласове: 941
Календар
«  Февруари, 2020  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
242526272829