Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.05.2011 05:16 - 3. … ЗАКЛАХ НИКИФОР В 811 ГОДИНА…
Автор: devnenetz Категория: История   
Прочетен: 2178 Коментари: 2 Гласове:
1

Последна промяна: 07.07.2011 04:59

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

3.  ЗАКЛАХ НИКИФОР В 811 ГОДИНА…

 

(Полу-осъвременен разказ по спомените на княз Крум)

 

 (23 юли 811 година)

 

        Макар че разстоянието от Варна-Плюсковаград до Абоба-Плиска не е голямо, аз го изминах много трудно. Охраняван от отряда яздех по тъмното през гористи местности и при повишена опасност от фатални срещи с конни ромейски команди, които и през нощта продължаваха да проникват на север от Паравадия. През Нови пазар се прибрах в лагера в Абоба-Плиска късно след полунощ. Там ме чакаха с голямо напрежение основните ми командири  Цук, Докум и Доценг. Запознах ги с хода на войната и най-вече им описах крайно мъчителното за нас изоставяне на първата ни столица Варна-Плюсковаград. На свой ред, Цук докладва как върви подготовката на нашия контраудар. Останах много доволен от онова, което беше направено до тук. Получих много голям кураж, като ми казаха, че напливът на мъже и жени в опълчението е много по-голям от нашите очаквания. Много тежка беше тревогата ми, че 6000-ят аварски конен отряд все още го нямаше. Изразиха се горчиви съмнения в лоялността на аварите към нас, което беше много болезнено за преглъщане.

         Освободих всички да си починат, като ги предупредих още веднъж, че опазването на тайната на нашия предстоящ контраудар е задача над всичките ни останали задачи. Никой друг, освен хората от нашия тесен кръг, не биваше да знае къде, кога, как и с какви сили ще се стремим да нанесем решаващо и съкрушително поражение на Никифор. Легнах си за поне кратък сън, но не можах да заспя. Народът ми гинеше и страдаше; полята горяха, селата запустяваха; хората се разпръснаха и изпокриха вдън земя. Загинаха много мои бойци и командири. От 6-те хиляди конника защитаващи подстъпите къл Варна-Плюсковаград останаха 2 хиляди. Столицата ми и половината от първоначалното ни българско канство на юг от Дунав, бяха в ръцете на ромеите, чиито жестокости към народа ми и към децата и старите хора бяха неописуеми. Над мене и над съдбата на държавата ми тегнеше голям, тежък и остър ромейски меч. Имах само един изход – внезапен, успешен и тежък разгром на Никифор на избраното и подготвено от нас място!... Всичко друго щеше да бъде пълен провал и позорна смърт. Смърт не само за мен, а и за народа и държавата ми.

 

         … В сряда сутринта, 23 юли 811 година, император Никифор се разбудил и станал много рано. Целият му висш военен и политически антураж също бил на крак и готов за път. Скоро императорската колона поела за Паравадия, а от там към българския средищен център Варна-Плюсковаград, който се намира на шест римски мили източно от нея. Около пътя, по който се движел кортежът, гъмжало от ставаща от сън многохилядна византийска войска, шатри, коне и хиляди волски впрягове. Те изпълвали всички удобни за разполагане и нощуване места. Както било прието в ромейската армия, виждайки преминаващия край тях император, войниците и техните командири го поздравявали с тържествени възгласи и размахвали високо оръжията си.

         Елитните коне теглели каляската на василевса с лекота, а сърцето на този дебелак туптяло ускорено, защото и то усещало предстоящата голяма радост. Когато наближил аула на Крум, пред Никифор блеснало  изоставеното от обитателите му, но непокътнато и китно първопрестолно българско селище. Той се изненадал, че за разлика от 809 година, вътрешният град бил защитен с нова висока два човешки боя, стабилна и красива дървена ограда. Обкръжилата дома на Крум ромейска войска приветствала своя император с победата, а нейният командир му докладвал, че до този момент няма признаци за присъствие на варвари и помолил височайшето му разрешение да влезе със специалните си части вътре в заграждението. Такова било дадено и начаса петдесет пъргави и добре натренирани военни алпинисти хвърлили въжетата, покатерили се по тях и проникнали в резиденцията. След някое време те отворили залостената масивна порта и в тази неголяма и леко укрепена крепост влязъл императорският охранителен отряд. По-късно началникът на същия се явил пред Никифор и му докладвал, че вътре няма нито един българин, че районът е непокътнат и безопасен, че всички държавни складове вече са запечатани с императорския печат и че над резиденцията на Крум е издигнато знамето на Византия.

         Настъпил дългоочакваният момент. Придружен от своите командири, знатни сподвижници, армейски църковни лица и политически врагове, Никифор закрачил с гордо вирната глава по улиците и покрай кьошковете на българската святая светих. Не очаквайки такова влизане в леговището на варварина Крумус, василевсът вървял наперено, но вместо радост го обхващала все по-голяма и все по-силна тревога. Вътрешно в душата си той се питал по какви причини българският кан му оставил всичко това непокътнато. Какво кроял Крумус? Защо така леко се предал?... Къде се е скрил и какви изненади му готвел…

         Настанили императора и най-близките му помощници непосредствено в сградите, кьошковете  и юртите на хана. След това била извършена проверка на държавните складове и всичко намерено в тях било надлежно описано, а вратите отново запечатани. Никифор наредил без негово разрешение да не се пипа нищо, като  припомнил, че всеки, който си позволи да открадне нещо от станалите вече негови складове, ще получи най-тежко наказание.

         Императорът поставил задачите за деня. По негово нареждане една част от военните командири заминали с още войска към Девина-Марцианопол. Тяхната задача била да изтласкат и доунищожат разбитата и разпръсната българска конница в северна посока и да подложат всичко на огън и сеч. Друга част от военните командири поели обратно към Паравадия. Те трябвало да укрепят и подготвят за боеве с българите цялата западна граница на завзетата от ромеите зона, която граница минавала по линията „Дълопол-Паравадия-Ветрино-Доростол”.

         В много тесен състав при императора било взето решение най-късно до два дни една 35000-дна бойна колона да тръгне през паравадийския сърт в направление Търговище-Сердика и втора, 10000-дна – от Паравадия през Нови Пазар към Абоба-Плиска и от там към Сердика. Съгласно същото решение във Варна-Плюсковаград оставал 10000-ен гарнизон, чиято задача била да укрепи по-нататъшното ромейско управление и възстановяване на провинция Долна Мизия.   

         След закуската при Никифор въвели седем пленени български командири, към които той се държал крайно арогантно и с помощта на преводача Янис ги разпитвал дълго време. Те му отговаряли кратко, увъртали приказките си и по същество не му издали нищо ново. Въпросите му къде е Крум, защо не се бие като друг път и къде се струпват българските военни сили, така и не получили отговор. Не помогнали обещанията му за помилване и за даване на пари. Не помогнали и смъртните заплахи, които той им отправил… Вместо да се страхуват за живота си, тези седем български командири го гледали презрително с присвитите си очи, от които бликала познатата му безгранична варварска омраза. Най-накрая Никифор махнал с ръка, неговите главорези ги изкарали навън и им отсекли главите под неговия самодоволен, но силно разтревожен поглед.

         След хубавия обяд императорът и отбрана от него свита разгледали цялостно вътрешния български град. Учудването на всички било много голямо, когато в държавните хранилища намерили оставени пари, сол, мед, кожи, восък, най-различни храни и много вино. Тогава Никифор наредил да се подготви обилна вечеря за войската и девойки за военно-политическия елит. По-сетне се оттеглил на почивка в сенчестите покои на Крумус, където продължил да размишлява върху по-натъшния ход на войната. Отново го зачовъркал тревожният въпрос за странната стратегия и тактика на Крумус… Мислил дълго и накрая решил, че в случая не става дума за стратегия и тактика, а за пълен провал на варварите.

         Искало му се да подремне до вечерята, но по едно време силен външен шум и караница го извадили от покоя. Скоро му докладвали, че двама млади офицери разбили един от запечатаните складове и били заловени от охраната с мехове пълни с вино. Никифор наредил да им отрежат носовете и заповедта му била изпълнена незабавно. После казал да предупредят всички, че на следващите такива злосторници ще бъдат отрязани ръцете, а на по-следващите – краката.

         Никифор прекратил следобедната си почивка и пожелал да разгледа района около Варна-Плюсковаград. Придружен от свитата си той посетил по-важните местности около града. Неговите добре запознати с тукашната история сподвижници му показали развалините на три от седемте стари тракийски и римски селища и го развели из големия район обрасъл с хиляди огромни върби,които били засадени тук още от гетите. Императорът се наслаждавал на прекрасните върбови сенки и извори с питейна вода. В това благословено от бога място имало многобройни забележителни извори, но най-хубав и с най-много вода бил онзи - с прекрасното име Дафна. Той носел това име от чаровната древно-гръцка легенда за Аполон и Дафна. После Никифор стигнал до близката река Варна-Паравадия. Разказали му за извиращата близо до нея солена вода. Разбрал, че преди векове тази река носела името Паницос, но после славяните я прекръстили на Варнас-Варна, което име взели от наименованието на близката соловарна. На връщане силно впечатление му сторили многобройните тракийски могили, но най-много привлякла императорското му внимание голямата могила намираща се западно от Варна-Плюсковаград, която сигурно криела в основата си останките на забележителни човешки величия.

         Разказали му, че през много векове в тукашния район бил разположен голям военен лагер на римската империя, че тук са живели и воювали десетки хиляди ромейски войници, че наблизо през 377 година в сражение с вестготите е загинал римският генерал Профутур. Проявявайки учудващ за придружаващия го елит каприз, без оглед на тежката следобедна юлска жега, императорът пожелал и отново се върнал при чешмата, която носела името на красивата и непорочна Дафна – дъщерята на бога на реката Пеней … Силно развълнуван, той дълго мил лицето си със студената вода от тази чешма и си повтарял тихо:

 

         Дафне… Ето върнах се,  Дафне… Ние пак сме тук!... След тази война аз ще дойда  тук и ще построя голям град!..Ние ще бъдем тук, при тебе Дафне, и то  завинаги!”

 

         Показали на Никифор и други останали от римско време постройки. Още течала водата от други три римски чешми построени преди петстотин години. Водата идвала до тях по специални римски  водопроводи… По едно време императорът започнал да не слуша какво му разказват… Точно тогава, отново  му минало през ума да разчисти до основи това историческо римско обиталище и досегашен аул на варварина Крумус и на мястото му да издигне град на своето име. Като опитен финансист той знаел добре, че такъв строеж няма да е лесен, но империята имала нужда от здрава опора в този край и трябвало да се намерят пари за него.

        Надвечер, по хладината, императорът пожелал да посети Снежната пещера. Охранителният му отряд веднага се построил и след недълъг преход по пътя срещу течението на рекичката, Никифор стигнал до нея. Разгледал я най-обстойно и се насладил на тази природна забележителност. Особено го впечатлил разказът на по-учения от него разказвач, който му описал най-подробно как през 680 или 681 година в тази пещера ромеите подписали унизителния договор с Аспарух и че именно тук се узаконило разширението на варварското българско канство на юг от Дунав. Особено силно било възмущението на Никифор, когато му разяснили отношението на българите към пратениците на тогавашния император. Досега той не бил чувал, че българите ги пресрещнали и обезоръжили още на превала на Веригава. Вързали им ръцете зад гърба, нахлузили чували на главите им, качили ги като чучули на конете и така ги докарали  чак в тази пещера. Седейки на своя въшкав трон, тук, точно в тази пещера, дивакът кан Аспарух им издиктувал своите условия, подписали мирния договор и по същия унизителен начин ги върнали с глави закрити в чувалите обратно на превала на планината. После много години, за голям срам и позор,  мощната и свята християнска империя плащала огромен данък на варварите. Такова унижение на империята до тогава не се било случавало.

         Тези разяснения трогнали много придружаващите го приятели, близки, подчинени, врагове и християнски велможи. Един след друг те се изредили и стиснали ръката на Никифор, като го поздравили с победата и му предрекли бъдеще на най-велик император. Да! За последен път преди 130 години тук е стъпвал ромейски крак, но това е бил акт не на победа, а на капитулация… А сега… сега историята се повтаряла, но с обратен знак… За първи път Никифор чул с ушите си, че е лъв, че е велик император и възстановител на тяхната свещенна империя.

         Станало му леко на душата. Най-после и военните го признали за велик пълководец, макар че го мразели, защото те никак не обичали да ги командва цивилен човек и то от арабски произход. Вътрешно в себе си Никифор се молел и надявал да победи и прогони тези варвари окончателно, за да възстанови за вечни времена ромейския суверинитет върху тези заграбени от тях земи. Преди да си тръгне обратно за вечеря и нощувка в покоите на Крумус, василевсът наредил тази прекрасна, просторна и хладна пещера, това гнездо на варварите, това място на ромейското падение, да бъде осквернено, опикано и осрано по възможно най-най-мръсния и гаден начин.

         Половината от неговия специален отряд останала и до късна вечер най-старателно изпълнявала волята на василевса. А в резиденцията на Крумус още на стъмняване започнала вечеря с богато ядене, пиене и незапомнен разгул. Противно на опасенията, мезетата и виното на кана не били отровни. Напротив – те нямали свършване и били от хубави по-хубави… Напразни се оказали и ромейските страхове, че тази война ще бъде много рискована и че може да завърши с фатален край.

         Когато всички пируващи си тръгнали или били изнесени в пияно състояние, при Никифор останал само Янис. Императорът трудно стоял на краката си, езикът му едва се обръщал, но се пак успял да формулира текста на новото писмо до константинополските си недоброжератели и врагове. То гласяло:

 

         Днес, 23 юли 811 година, сряда, превзех аула на варварите Варна-Плюсковаград. Над него се вее моето  знаме. Ям и пия в  покоите на Крумус. Конницата ми гони българите на север към Дунав. Тази победа над варварите ще бъде завинаги. Ще остана още известно време, за да възстановя нашите територии! Гответе народа на Константинопол и лавровите венци за моето посрещане!” …

                                                                                                                   Никифор I Геник и Логотет

 

         Янис помолил Никифор да му разреши да даде малко мезе и немного вино на охраннителя и след малко излязъл. Отвън го чакал вечният му приятел и верен нощен охранител на василевса. Той приел императорската почерпка с голямо желание и благодарност, а Янис се прибрал в своята палатка, където подготвил за сутринта писмото, което след височайшия подпис трябвало да бъде отнесено от куриерската служба за Константинопол. После и той си легнал да почива в много напредналата и тягостна юлска нощ.

 

         … По същото това късно време събрах военния си съвет в новия ми команден пункт в крепостта при Кюлевча. Всички бхме много изморени, защото през целия ден бродихме из гористия район, в който гласим капана за Никифор. Недалеч от него вече бяха съсредоточени 30000 пеши бойци и опълченци. Под командването на своите преки началници те се готвеха за продължителна обсада и избиване на ромейска войска, която трябваше да вкараме в нашия капан. Нашите 7000 конници от Абоба-Плиска и 5000 такива, пристигнали от Сердика, бяха прилежно укрити в два отделни района доста далеко от бъдещия сблъсък. Командирите им имаха пълна яснота за своите много отговорни задачи и особено за решаващите разсичащи ромейската походна колона удари, с които трябваше да обкръжим най-боеспособната и най-решаващата част от ромейското острие. Преградната стена от дебели дървета беше завършена, външният ров от северозападната й страна беше изкопан и в него, близо до нея, бяха побити хиляда и двеста дървени кола стърчащи с остриетата нагоре. Дървената стена беше запушена със слама, листа и парцали и от тази нощ водата от реката започваше да се събира като заприщен бент. За първи път в практиката си поканих и три млади опълченки (една българка, една славянка и една тракийка), които влязоха само за кратко пред военния съвет. Те, като хилядите други включили се в опълчението жени, бяха въоръжени и облечени с мъжки дрехи. Много ни трогнаха с бойкия си вид и дух, но най-вече с думите:

 

         Сюбиги!... Ние, българските , славянските и тракийските жени,  ще се бием достойно, ще победим и ще останем живи, защото за тази наша земя  и занапред ще са необходими деца!... На мястото на загиналите ни мъже, ние ще родим момчета, които ще ги заместят в огнената ни конница, за да я пребъде нашата България!... Вярвай в нас, сюбиги, както ние вярваме в тебе!”...

 

         Навлажниха се мъжките ни души. Изпратихме ги с пожеланието да победят, без да загинат и без да бъдат наранени. Накрая останахме само двамата с Цук. Разбрахме се утре сутринта да изпратим трима парламентьори при Никифор и най-късно утре до обяд да бъде подготвен за изгаряне лагерът в Абоба-Плиска.

         Беше станало много късно. Умората ни беше голяма. Внезапно ни сполетя радостна вест – при нас се яви командирът на аварския отряд! Най-после едно знамение!.. Този мой сериозен и лоялен съюзник ми обясни причините, поради които неговият отряд бил сформиран много бавно и трудно. Описа ми трудното и мъчително придвижване на отряда в горещото юлско време и ми каза, че моите хора го пресрещнали отдалеч и вече силите му били разположени определените му две позиции – едната южно от Шумен, а другата - зад Търговище, по пътя за Търново. Прикрепих към него още двама мои командири и подробно уясних задачата на неговия 8000-ен (а не 6000-ен, както се бяхме договорили!) отряд, която се състоеше в нанасяне на тежки удари върху онези ромейски части, които щяха да успеят да се измъкнат при тукашната битка и ще се опитат да преминат балкана през някои от по-западните проходи. Като се разбрахме напълно по всички въпроси, тримата яхнаха конете и препуснаха по своя много важен път, последвани от охранителната си команда.

         Както стотици хиляди бойци, опълченци, командири и хора от моя все още недосглобен народ, така и ние – двамата с Цук, осъмнахме, без да поспим и тази нощ. За мен важното беше, че едно едно по едно, всичко си идваше намясто. А за делото ни от туй по-важно нямаше.

         Постепенно се разсъмна. Започна още един горещ, юлски ден. Народът ми не си жънеше ечемика и житото и не си живееше мирния живот, а се беше превърнал в една опъната до скъсване тетива на лък, защото може би през този ден Никифор щеше да тръгне още по-навътре в страната ни с огромната си армия от фанатизирани главорези, детеубийци, изнасилвачи и грабители.

 

         Живите затварят очите на мъртвите, защото и след хиляди години мъртвите отварят очите на живите, ако и самите те не са „живи-умрели”,  като нас – днешните  им потомци …

 

         16. 05. 2011 год., гр. Варна.

                     Девненец

          

          - Следва част 4

 

88888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888

 

                * Тъй като разказаното е на базата на все още изгражданата моя хипотеза, аз си запазвам правото на изменения и допълнения.

 

        

 

 




Гласувай:
1
0



1. andrei - Поздрав за хубавият разказ!
16.05.2011 08:17
С удоволствие чета твоите публикации.Бъди здрав!
цитирай
2. devnenetz - Благодаря за поздравлението!
16.05.2011 18:52
Продължавам. Идва 1200 годишният юбилей от разгрома над Никифор, но на нашия народ хич не му е до това. Все пак, трябва да правим поне онова, което можем. А дали то ще донесе някакава полза на обществото е божа работа.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: devnenetz
Категория: История
Прочетен: 731871
Постинги: 377
Коментари: 254
Гласове: 860
Календар
«  Декември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31