ДЕВНЕНСКИ ИЗВОРИ ЗА ЕВРОПЕЙСКА И БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ (ДИЕБИ)

Рано сутринта на 11 юли Никифор започнал демонстративно придвижване на четири военни отряда от по 2000 човека към четири прохода на планината с изключение на Айдоско-Паравадийския. С това той прегазил тежко договора за границата между България и Византия и поставил началото на войната.

Без все още да зная за горното, преди обяд на 13 юли изпратих към славяните в планината още пет неголеми конни отряда от Абоба с уверението, че ще получават нашата помощ, но и ги предупредих, че заедно със славяните и траките ще носят отговорността за поверените им проходи. Налагаше се още веднъж да уточнят плановете за отбрана на всеки от проходите и за организирано оттегляне и укритие на пехотата ни в случай, че противникът ги застраши с разгром. Поставени бяха и задачите за по-нататъшните им бойни действия в тила на превъзхождащия ни по численост враг, с който можех да се справя не при проходите, а само с тънкото му подмамване и приклещване навътре в територията ни. Можех и трябваше да го победя в битка, чието място и време трябваше да определя аз. Аз, а не императорът.

Местата за приклещване на врага бяхме обходили и набелязали с Цук, но все още не знаехме къде Никифор ще направи своя неизбежен пробив.

Сутринта на 14 юли свиках военния съвет в Снежната пещера. Към обяд от юг пристигнаха двама съгледвачи, които донесоха новината, че през последните дни четири неголеми ромейски отряда се придвижили полускрито към четирите прохода без Айдоско-Паравадийския и след обяд на 13 юли започнали да ги атакуват. Изглеждаше, че до 12 юли голямата 60000-дна армия на Никифор продължавала да стои край Карнабат. Дали все още беше там? Дали не беше тръгнала вече? И, ако беше тръгнала, към кой проход или към Сердика се беше насочила? Това бяха изключително важни въпроси, на които засега никой не можеше да отговори.

В съвета не участваха славянските командири, които повече не биваше да напускат поверените им проходи. И добре, че бяха по местата си. Ето че те вече се биеха, а аз все още не знаех откъде ще ни удари Никифор. Не знаех със сигурност, но вече се досещах.

Съвещавахме се до мръкване. Цук с двамата си помощника беше мълчалив през целия ден. Накрая взех решение за допълнително укрепване на столицата Варна-Плюсковаград. Реших да евакуирам през нощта цялото нейно население в посока към Карвуна, да изнеса с малки изключения държавните ценности, да оставя много вино и храна в складовете на града, да разруша мостовете на трите реки и да оградя столицата с още вълчи ями. Възложих най-отговорната задача по отбраната на Айдоско-Паравадийския проход на капкана и той веднага замина за там с моите последни нареждания как да се бият заедно славяни, тракийци и българи. Той получи и моите пълномощия по оттеглянето и укриването им на определените места в планината. Казах му да предаде на моите верни съюзници – славяни и траки, и на всички български конници, че сигурно те ще понесат главния ромейски удар… Да им каже, че вярвам в тях, в тяхното мъжество и в тяхната всеотдайност… Че от тях зависи съдбата на трите ни народа и държавата ни..

По-сетнешна задача на славяните и траките трябваше да бъдат много добре обмислени и проведени диверсионни действия в тила на ромеите, засади, отвличания, палежи и боеве за унищожаването на колкото е възможно по-голямо количество от вражеските сили. А българската конница трябваше да поеме по-нататъшната кървава военна игра с леката и тежката конница на императора.

С голяма болка в сърцата членовете на военния съвет приеха окончателното ми решение за умишлено отстъпление от планината към Варна-Плюсковаград. Не паническо бягство, а организирано оттегляне чрез боеве… Но не и боеве на живот и смърт… С тази отбранителна стратегия и тактика при прохода, при трите реки и при столицата, целях подмамване, разпиляване и изтощаване на противника, както и най-важното – забавяне с оглед на осигуряване време за подготовката ни при Цук. Командирите гледаха Цук упорито в очите; стискаха зъби знаейки само в общи линии неговата задача, но незнаейки конкретните места, замисъла и подготовката на неговата операция, те си тръгнаха мълчаливо по своя път. Сърцето ми се късаше. То искаше поне да уведомя тези най-верни на мен и България командири къде и как ще ударя Никифор, но разумът не ми даваше да сторя това. От тати съм запомнил, че опазената и решаваща военна тайна е половин извоювана победа, а неопазената – сигурен крах.

Цук замина за Абоба с уточнената си задача да задвижи нашия таен, много коварен, но и много сложен и трудно осъществим план за подмамването на врага в най-подходящото и изгодно за нас място. Имахме набелязани три удобни района, но вече беше почти ясно, откъде щеше да нахлуе Никифор. Тъй като винаги съществуваше опасност от предателство, този план бяхме направили само двамата с Цук. Едва при раздялата си с него запознах с нашия замисъл и двамата му помощника. В боя единият щеше да командва конницата, а другият – пехотата и опълчението. Цук имаше голямото уважение и пълната подкрепа на българските и славянските командири, а за него конницата и славянските отряди и дружини бяха готови на всичко. Той тръгна за Абоба и първата му задача беше за няколко дни да дислоцира готовата 7000-дна конница и мобилизираните вече 15000 въоръжени славянски и български мъже и жени за предстоящия бой.

Аз останах да водя първия етап от войната – печелене на време чрез отбранителни боеве, отстъпление от балкана и двете реки, а накрая – и отстъпление от столицата. Настаних се със специалния си отряд южно от Дългопол, имах под ръка вестоносци, които чрез попътна смяна на враните си коне само за няколко часа предаваха моите заповеди до отрядите при проходите и ми носеха обратно техните доклади за боевете и исканията към мене.

… До вечерта промяна в обстановката при проходите нямаше. Тази нощ не ми се спеше. Щурците пееха своите омайни песни. Миришеше на жътва, а скоро щеше да замирише на човешка и на конска кръв… Щеше да мирише на леш… Горите, нивите, уземните къщи, юртите и земята щяха да пламтят в огньове и дим… Нямаше друг изход… Войната беше отворила вратата на дома ми… На четирите прохода се водеха слаби боеве. Там вече загиваха мои хора… Ех… Не се градеше лесно държава на чуждо място…

Тази нощ аз, Цук, всички командири, цялата ми войска и целият ми все още делящ се на българи, славяни и траки народ, не спяхме, а чакахме с голяма тревога кога Никифор щеше да пробие нашата отбрана при планината. Вече беше дошъл моментът, в който тези бесни ромейски кучета щяха да се нахвърлят с настървение върху страната и народа ми.

Щях ли да се справя? Щях ли с по-малка сила и с повече военна хитрост да спася България?

… Опасността беше много голяма. Времето свършваше. Най-важното беше Никифор да влезе в моя капан. Влезеше ли византийският лъв в капана ми и щракнеше ли той, България щеше да пребъде.

През целия ден на 14 юли ромеите ни атакуваха на четирите прохода. Атаките им бяха все тъй слаби и ту се засилваха, ту почти затихваха. Разбрахме, че на тези четири прохода срещу нас воюваха бедняците и шайките за мародерстване, които Никифор беше майсторски подлъгал и примамил в редовете си с обещания за плячка. Стана явно, че той ги ползваше за отвличащи вниманието ни удари, а с елитната си войска щеше да ни удари дълбоко в сърцето от друго място. Никифор ни смяташе за по-прости от него и това беше първата му голяма грешка, защото за нас това друго място вече не беше някакава тайна.

През нощтта на 14 юли започнало скрито придвижване на най-боеспособната част от ромейската войска към Айдос, а императорът с щаба си останал край Маркели.

… Силно охранявани от специалния императорски отряд, Никифор и височайшата му свита, тръгнали с колесниците и обслужващия ги обоз от Маркели към Айдос рано сутринта на 16 юли. Точно в същия миг ромейските елитни щурмови части започнаха да атакуват директно нашите укрепления при Айдоско-Паравадийския проход. Веднага наредих прехвърляне на още сили натам. Още по обяд изпратих нареждане на Цук да ускори изпълнението на плана ни за подготовката на нашия удар срещу Никифор, като уточних конкретните две места на засадата и предварителната дислокация на бойните сили. Вече бяха пристигнали 4 000 конника от отряда ми в Сердика. Заповядах тази конница да се укрие в Шуменските гори и да се преподчини на заповедите на Цук.

Атаките на ромеите при Аедоския проход започнаха рано сутринта на 16 юли. Те бяха яростни, но и нашата отбрана на прохода беше много упорита. Боевете при туй тъй важно за нас място продължиха през целия ден и чак до тъмно. Загинаха достойно много от нашите славяни, траки и българи. С кръвта си те споиха още веднъж дружбата и стремежа си към обща държава.

Фиг. 1

Зад него беше България!

16. 07.811 год.

Настъпваше дълбоката нощ, когато изневиделица от двете страни и в гърба на отбраната ни се появиха многочислени, калени в боевете византийски планински части, които по обиколни кози пътеки бяха прехвърлили високото на планината и ни удариха много жестоко. Жертвите и от двете страни станаха още по-големи.

Фиг. 2

Ромейски бойци от елитните планинските части.

(Превзели прохода към 22, 00 часа, 16. 07. 811 год.)

Бях много близо до отбранявания проход. Дойде най-тежкият момент. Не оставаше нищо друго освен да отдръпнем пехотните си сили от прохода и да ги укрием дълбко в планинските дебри. Започна нощната игра с оттеглящата се моя конница, която отстъпвайки задръстваше след себе си прохода чрез предварително подготвените срутвания на камъни и пръст, и препречвания на дървета. Така или иначе, за ромеите проходът беше открит. Независимо от нощната тъмнина, те нахлуха доста навътре в нашата територия, палеха огньове и на тяхната светлина с голямо настървение разчистваха задръстените теснини. Така до полунощ ромеите преодоляваха нашите точки за съпротива една след друга. Чак тогава те спряха за прегрупиране, храна и нощна почивка. Целта им за първия и главен пробив беше постигната. Войната беше поела своя ход, броят на жертвите беше голям. Крачка по крачка врагът приближаваше Варна-Плюсковаград.

… Два дни стоял Никифор при Айдос. От първата бойна линия той получавал все по-радостни вести. Навлизането на войската му в българската територия протичало успешно и намиращите се в щаба му яростни противници на талантливия му и възвеличаван от него син Ставракус замлъкнали. Рано сутринта на 20 юли императорският отряд тръгнал от Айдос към прохода и около обяд бил на превала, където спрял да огледа мястото на най-тежките боеве. Труповете на убитите и недоумрели славяни, траки, българи, ромеи, коне и волове вече били изхвърлени встрани от теснините, а дървените прегради, камъни и пръст – разчистени. Специални части освобождавали пътя пред императорския отряд от войска и превозни средства, за да може василевсът да се движи по-безопасно и по-бързо напред. Пътят към Варна-Плюсковаград му бил добре познат отпреди две години и той бързал час по-скоро да стигне моя средец.

Обядът на императора станал на хубаво, сенчесто и спокойно място. Юлският ден бил горещ и тежък, но на душата на Никифор ставало все по-леко и по-весело, защото битката му с нас се развивала по-добре от очакваното. От предната линия постоянно идвали пратеници, които носели радостни вести от командирите на успешно настъпващата лека и тежка ромейска конница. Варварите-българи се съпротивлявали, но макар и бавно отстъпвали и отстъпвали все по-навътре и по-навътре в територията си, а неговите войски се приближавали все по-близо до моя „аул”. Знаех, че ромейските императори и хронисти не употребяваха думата „Столица” на българите и титлата „Кан” на българите, а „Аул” и „Хан”, защото, заслепени от своята омраза, смятаха че по този начин принизяваха нивото на българската държава и нивото на българския владетел, които по това време се равняваха на византийските „Столица” и „Император”. Заслепен от манията си, че е много велик, Никифор вече беше забравил, че в Европа деляхме мегдан три големи империи – Българската, Франкската и неговата… Не споменавам името на неговата, защото ако съм жив, аз ще изровя земята, но ще я затрия.

… Горещината била голяма, но за Никифор и свитата му било най-важно да се движат и движат напред. Отново подгонили впрегнатите императорски коне и с пристъпи на гордост навлизали все по-навътре в земите на своите деди. Радвали се очите на императора. Покрай пътя често виждал убити български конници, посечени мъртви или стенещи мъже, жени, деца, животни. Горели или тлеели горски участъци, ниви и примитивни къщурки. Огньове и дим обхващали горите, ечемиците, житата… Пресрещнали ги пратеници на Ставракус и отново предали добри новини. Тежката и леката конница, най-страшната атакуваща сила на императора, вече понасяла по-незначителни загуби и се биела успешно с ловко отстъпващата българска конница. Дясната бойна колона преминала балкана по стария римски път от Анхиало за Марцианополис и безда срещне каквато и да е българска съпротива вече се биела чак по долния участък на река Паницос-Камчик. И срещу двата ромейски бойни авангарда българите се сражавали предпазливо, страхливо някак-си, и не като друг път, а отстъпвали без това да е крайно неотложно… Това често отстъпление поразтревожило византийското командване и императора, но много скоро той забравил за него.

Първата вечер на българска територия Никифор прекарал в чудесно настроение. Той и близките му по ранг ромейски велможи се измили със студена планинска вода, свалили походните си одежди, облекли блестящите си военни премени и се събрали в специалната императорска шатра-столова. Неговата, и на придружаващите го знатни особи охрана и вечеря, били организирани много добре.По едно време влязъл нов вестоносец и докладвал, че въпреки постоянните български засади и упоритата българска съпротива, доблестната императорска кавалерия вече преминала на едно място река Паницос-Камчик и че до ден-два щяла да се бие на следващата река Варна-Паравадийска.

Бурна радост обхванала всички. Започнали прегръдки, взаимни поздравления за успеха. Столовата заприличала на кошер от жужащи, възбудени от радост пчели. Императорът получавал ласкави признания за пълководческия си талант. Всеки идвал с пълната си с вино чаша, за да се чукне с него. Много доволен, по едно време Никифор кимнал с глава, прислугата мигом разнесла още изискани храни и много, много вино. С успешния си пробив императорската войска се отблагодарявала на василевса, който в последните години, готвейки се да ме победи, чрез нечувани данъци смъкнал кожата от гърба на поданиците си. Всички признали, че жертвите на ромейския народ не били напразни, а победите над варварите потвърждавали гениалността на василевса… Ето, един патриций не се въздържал, станал от масата и извикал ”Да живей Никифор I Геник и Логотет!”… Вички станали прави и като многократно тренирани войници отговорили с трикратното: „Да живей!"... Тогава седнали по местата си. Тогава се изправил императорът и казал:

– Патриции и командири мои,

Варварите започнаха своята последна жътва, но няма до могат да я довършат. Те няма да се радват на плодовете на труда си. Аз ще овършея до корен това диво племе и измислената му държава... Ще изгоря всичко. Ще избия всички. Нашата земя ще стане пак наша – веднъж и завинаги!... – Последвали бурни овации и възхвали. После Никифор довършил – Нека със Ставракус и с божията помощ вървим напред! Нека моята конница стигне час по-скоро аула на Крумус!...

Късно вечерта всички се разотишли по шатрите си доста пияни и повярвали, че може би ще прекарат по-спокойно и охолно войната, която наченали. Като истински християни те се молели на Бог да им помогне да премахнат веднъж и завинаги това варварско българско племе от земята на дедите си.

Както и друг път, при пияния вече Никифор останал само писарят му, комуто той продиктувал точно какво и как да запише в походния дневник за първия ден на българска земя. Излизайки от най-важната шатра, писарят побъбрил приятелски с нощния охранител на василевса, подарил му едно шише с вино и солидно количество хубаво мезе. Пожелал му лека нощна служба и като поздравил идващите насреща му трима женоподобни мъже, които всяка вечер били последните гости на извратения Никифор, се прибрал в палатката си.

Писарят си легнал, но дълго време в главата му се въртяла грозната картина с труповете на воювали славяни, траки, българи и ромеи, както и на убити мъже, жени и деца от съседните села. Ранените и недоумрели хора и животни, тлеещите пожари и разхвърлените обозни коли нямали чет… Мозъкът му запечатал искането на императора до сутринта да подготви за подпис и спешно изпращане в Константинопол писмо със следния текст:

„На 20 юли 811 година разбих 12000-дната армия на Крумус, преминах планината и влязох в територията на варварите. Не минах по най-краткия път, както предлагаха някои мои малоумници; обиколих повече, изминах доста по-дълъг път, изпочупих краката на немалко войници и коне, но победих с ума си! Победих с малко жертви и така ще бъде до края… До пълното изгонване на тия варвари, на тия нагли български въшки, от нашата свещенна земя остават броени дни”…

Писарят знаел добре, че ромейската войска беше преминала прохода още през нощта на 16 юли, но трябвало да запише 20 юли така, както му наредил Никифор. И друг път императорът преиначавал събитията по същия начин, защото много обичал все той да е главен и единствен герой на всички успехи.

… На 21 юли императорският щаб достигнал близо до Дългопол, където спрял да пренощува. През този ден Никифор получил известие, че макар и с тежки загуби била превзета силно укрепената от българите пътна станция Паницос, че река Паницос-Камчик била преодоляна и че на другия ден щяла да се проведе битката при река Варна-Паравадийска. Императорът отново заповядал всички намиращи се в досег с врага командири да изпълняват още по свирепо дадената им по-рано инструкция за безпощадно и поголовно избиване на всичко живо и изгаряне на всичко, което може да гори. Казал, че искал да вижда купища от избити и изклани мъже, жени, старци, волове, коне, магарета, свине, овце и птици. Не искал да вижда нито един стрък неизгорено жито, нито една неизгорена купа със сено, нито една неизгорена къща или юрта. Особено внимание обърнал за децата! Децата да се размазвали с диканите пред очите на майките им, за да се ликвидирало най-после това ужасно българско семе. Поръчал да се подбират и заделят всекидневно 15-20 годишни моми-българки, славянки и тракийки, които след еднонощно ползване от неговите командири също да бъдат убивани и оставяни голи на куп край неговия маршрут, за да им се порадвали очите и сърцето му.

Вечерята и пренощуването на императорския щаб протекли по същия начин, както предната вечер с голямо ядене и още по-голямо пиене. Имало две съвсем малки разлики. Първата била, че василевсът накарал писаря да подготви второто послание за подпис и изпращане с бързата конна поща в Константинопол със следния текст:

„Навлязох още по-навътре в територията на варварите... Крумус се крие и бяга, но скоро ще взема и аула му, и главата му”.

Втората разлика била по-друга. След вечерята началникът на императорската охрана довел при него три хубави, красиви, насила изкъпани и пременени момичета – българка, славянка и тракийка. Както и очаквал, императорът се намръщил, казал му да ги вземе за себе си, а при него да доведе други трима от обслужващата нагона му група от женоподобни мъже. Началникът на охраната изпълнил заповедта, довел тримата при Никифор, а после отишъл в своята палатка и през цялата вечер се гаврил с българските момичета. На сутринта лично и с голямо удоволствие ги убил и струпал телата им до шатрата на Никифор, за което по-късно получил височайшите му поздравления и благодарности.

… Въпреки че отстъпвахме, за нас денят 21юли беше успешен. Първият ми конен отряд се биеше много добре, разпръскваше се и се топеше, но полагаше големи усилия, голям майсторлък и саможертва в двубоя с ромейската тежка и лека кавалерия. Независимо от усилията ни, ромеите наистина превзеха пътната станция Паницос и преминаха река Камчик.

Фиг. 3

Ромейската атака край река Паницос-Камчик.

Нашите действия бяха добре обмислени, а познаването на терена и особено на реката Камчик, доведоха до снижаване напора на врага и до ликвидиране на голямо число негови офицери, пехотинци и конници. Много ромеи намериха смъртта си от нашите удари, от удавяния в реката и заблатените места, както и във вълчите капани, които им бяхме подготвили. Боевете спряха по тъмно. Ромеите вече се бяха пръснали на широк фронт. Водната преграда и блатата при река Варна-Паравадийска ги спираха, а на северния й бряг ги чакаше нашата много оредяла, но все още боеспособна, предана ми до смърт, високоманеврена и натренирана конница. Нашият план за печелене на време се изпълняваше, но с цената на непрежалими жертви.

През нощта двамата с капкана решихме утре да дадем последен бой на врага и да изоставим Плюсковаград, като съхраним и оттеглим силите си към Девина и северо-източно от нея.

На 22 юли ромеите започнаха опитите си за преминаване на Камчик още преди пълното разсъмване. Те бяха много близо до моята столица. Те смятаха, че победата им ще дойде веднага щом превземат главния ми град. Надяваха се на лесна, пирова победа. Не знаейки какви са моите планове и какво ги очаква, те вече смятаха, че силите ми са прекършени и пред пълно изчерпване.

Фиг. 4
Ромеите напредват към Варна-Плюсковаград.

Боевете при река Варна-Паравадийска продължиха до залеза на слънцето, когато от Паравадия към столицата ми се зададе много силен отряд от ромейската тежка конница. Тя беше пробила нашата отбрана и се появи риск да удари в гръб моите сили по реката в участъка й от Паравадия та чак до езерото. Наблюдавах от височината цялата бойна обстановка и прецених, че беше дошло времето за нашето ново и последно оттегляне. Дадох знак на капкана да задвижи тази сложна операция. Казах му, че тук трябва да се резделим с него. Той ме прегърна през рамо и с много тъжен глас ме помоли, ако загине в боя, да бъде погребан тук, в първата ни българска столица и то на Голямата могила заедно с бойния си кон.

Разделих се с него и от сега нататък той пое изцяло по-нататъшното командване на силите, които оставаха в района Девина-Одесос, а аз веднага препуснах през гората с отряда си за Абоба.

Фиг. 5
Българската конница се оттегля от река Варна-Паравадийска.

20,00 часа, 22. 07. 811 год.

… После научих, че източният ми отряд останал с около 2500 конника. Капканът провел замислените маневри. Части от ромейската лека кавалерия преследвали плътно нашите конници, но били майсторски подмамвани, обърквани и разпилявани в най-различни посоки. Били вмъкнати в неизбродимите блата около селата Тръстиково и Девина. При реката Девина ромеите се натъкнали на много опасни за тях изненади. Жертвите от тяхна страна нараствали, а нашите сили започнали често да преобладават във владеенето на инициативата. До вечерта ромеите не успели да влязат в района на бившия град Марцианопол и не могли да преминат река Девина, където оставили много трупове на хора и коне.

… На мръкване, около високата дървена ограда на моята княжеска резиденция с държавните складове при Варна-Плюсковаград, се натрупала нколкохилядна ромейска конница. Портите били затворени много здраво. В селището, което било извън тази ограда нямало жива душа, а вътре в резиденцията изглеждали, че също нямало никой. Ромейският командир разбрал, че ние сме се изтеглили напълно от аула и района на средеца си, и че боевете за деня са приключили. Изпълнявайки заповедта на императора, той наредил до идването на василевса никой да не прави опити за проникване в българската столица и организирал бойното охранение на района за започналата вечер. После по специален куриер изпратил записка, в която докладвал до Никифор:

„Намирам се пред портата на аула на Крумус. Варварите избягаха. Сутринта Ви очаквам за тържественото Ви влизане вътре”...

Специалният куриер и двамата му придружители стигнали близо до шатрата на Никифор. Началникът на императорския отряд задържал куриера, като му казал, че в този късен час се провежда важно имперско съвещание и че сега никой не може да влиза там. От шатрата се чували и разбирали разправии на висок тон. Никифор се карал на стратега си, че подценява бойните успехи на войската му и че твърде силно преувеличава бъдещите възможности на варварите… Чували се и други гласове, които сякаш се карали на императора. Той още повече се разгневил и взел да крещи толкова силно, че можели да го чуят и умрелите дори.

Като разбрал каква важна вест носи, началникът на императорския специален отряд хванал куриера под мишницата, взел от него писмото и двамата нахлули в шатрата. Никифор ги изгледал свирепо и преди да успее да ги наруагае, верният му охранител казал само няколко думи:

– Превелики Господарю, аулът на Крумус е в твоите вълшебни ръце!...

В шатрата настанала мъртва тишина. После избухнала неописуема радост… После Никифор прочел съобщението от командира на тежката конница… После започнали големи прегръдки и поздравления… А после станал голям, невиждан пир…

Най-накрая дошло време да се разпръснат. Никифор казал всички да отиват да почиват, че сутринта ги чака най-важното – влизане в резиденцията на варварина Крумус.

Всички си заминали по своите палатки. При императора останали само писарят и шефът на неговия специален отряд. Никифор бил уморен, но много радостен. Казал, че повече не желае нищо и че тази вечер му се полага спокоен човешки сън. Тогава двамата напуснали шатрата и се прибрали да почиват.

17. 04. 2011 год., гр. Варна.

Девненец

88888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888