Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.04.2011 10:45 - КАНАЛИТЕ ЗА АНТИКИ И РОЛЯТА НА ЛЮДМИЛА ЖИВКОВА - ЧАСТ ВТОРА
Автор: devnenetz Категория: Други   
Прочетен: 3578 Коментари: 1 Гласове:
2

Последна промяна: 02.04.2011 11:52


КАНАЛИТЕ ЗА АНТИКИ И РОЛЯТА НА ЛЮДМИЛА ЖИВКОВА - ЧАСТ ВТОРА от ЛЮДМИЛА ЖИВКОВА - КАРМИЧНАТА ОБВЪРЗАНОСТ НА БЪЛГАРИЯ на 20 юни 2010 г. в 13:24  
КАНАЛИТЕ ЗА АНТИКИ И РОЛЯТА НА ЛЮДМИЛА ЖИВКОВА - ЧАСТ ВТОРА

В изпълнение на решенията на Политбюро на ЦК на БКП за честването на 1300-годишнината от основаването на българската държава, се създава работна група на Министерския съвет от министъра на външните работи Петър Младенов, Людмила Живкова и министъра на вътрешните работи Димитър Стоянов. Тъй като те като членове на Политбюро са много заети, те делегират правата си на свои заместници:

Петър Младенов – на Живко Попов

Людмила Живкова – на Александър Фол, неин заместник в Комитета за култура

Димитър Стоянов – на Емил Александров, също заместник-председател на Комитета за

култура, но и началник на 14 отдел РИК в Първо главно управление на Държавна сигурност
.
Те получават правото да се разпореждат с целево отпуснатите средства – 9,5 млн. валутни лева, което е почти 10 млн. долара по тогавашния курс. Живко Попов в разпит по делото за аферата „Културно наследство” на 8 октомври 1981 г. пред следователя Симеон Спасов допълва:

„През 1977 г. аз, Александър Фол, и Емил Александров предложихме на тримата министри Мирчо Спасов да поеме нашето ръководство, което се прие. От този момент ние тримата решавахме всички въпроси при др. Спасов. Като експерти в дейността на службата бяха включени Богомил Райнов, Светлин Русев, Христо Нейков и Владимир Гоев, директор на Националната художествена галерия. Ползвали сме и други лица.”

В разпит от 2 декември 1981 г. по делото за аферата „Културно наследство” Кръстю Мутафчиев обяснява пред следователя Владимир Йовчев, че едно от направленията на работа в „Културно наследство” е закупуването на монети, предмети с историческа и художествена стойност и че с тази дейност са се занимавали Цеко Етрополски, Иля Прокопов и Юлий Фърков, които закупили различни видове монети с историческа стойност от различни места в страната.

В друг разпит от 14 юли 1981 г. Кирил Башлиев уточнява, че групите в службата са били 4: групата на Цеко Етроплоски се занимала с издирване на иманета и изкупува различни старинни предмети от населението, групата на Христо Дзавела се занимавала с българско творчество в песни, приказки и легенди, и събирала архиви в това отношение, групата на Лилия Тодорова се занимавала с придобивка на картини и други произведения на изкуството от чужбина, а групата на Панто Колев – с архивни документи.

В обвинителния акт по делото се посочва, че на 29 октомври 1979 г. Въло Горанов по поръчка на Живко Попов закупил във Виена дипломатическо куфарче за скрит запис и металотърсач за сумата 85 369,49 австрийски шилинга, равностойни на 11 302,91 лв. Горанов сочи, че Попов ги взел за себе си. Самият Живко Попов обяснява пред следствието така:

„Може би през 1980 г по мое искане Горанов ми донесе в Прага един металотърсач, който смятах да изпратя на „Културно наследство” за ползване от иманярската група. Каза ми, че металотърсачът е от типа, който ползва американската армия и е много ефективен. Откривал до 5 м дълбочина златни съкровища. Апаратът е нов и понеже нямаше инструкция към него, Горанов трябваше да ми донесе такава. За апарата не съм плащал. По инициатива на Горанов по същото време той ми донесе в Прага едно дипломатическо куфарче с монтирана в него подслушвателна уредба.

Каза ми, че е мостра и го носи, да го видя, и ако ми е необходимо за службата, да се поръчат повече бройки. Не съм го плащал на Горанов. По-късно съобщих на Васил Коцев, че при мен има такава апаратура и че ще му я занеса да я види и оцени, но все още се намира в Прага. Поверил съм го на шофьора си Петър Донев. Тази апаратура само съм я пробвал, но имах намерение да я ползвам при среща с чужденци, включително и чехи, за да мога да фиксирам по-интересна информация, която ми съобщаваха”.

В края на 1980 г. Кръстю Мутафчиев като ръководител на „Културно наследство” пък решил, че чрез продажба на стари монети, с които службата разполагала, могат да бъдат осигурени допълнителни средства. Тази идея той споделил с касиера Кирил Башлиев. Двамата решили да продадат монетите чрез Въло Горанов във Виена. Първата партида Горанов сам отнесъл в Австрия, втората през април 1981 г. Башлиев отнесъл и предал на Горанов. Срещу дадените му за продажба монети Горанов дал на Башлиев 10 000 лв. Въло Горанов в разпит от 29 юли 1981 г. пред следователя Тончо Тончев разказва:

„През пролетта на 1981 г. при мен във Виена дойде Кирил Башлиев. Носеше 100-тина стари сребърни монети и ме помоли да го заведа да ги продаде. Заведох го в един нумизматичен магазин и там ги продадохме за 60 000 шилинга. Декември 1980-януари 1981 г. ходих при Кръстю Мутафчиев в „Културно наследство”. Той ми каза, че мислел да започне с неговата служба дейност по продажба на сребърни монети. Искаше от мен информация за пазара и перспективите на едни такива продажби в Европа. Този разговор стана в присъствието на Юлий Фърков. Мутафчийски специално заяви, че една такава дейност е съгласувана с ръководството на министерството. Каза ми, че монетите били „събирани”, но не зная по какъв начин.

Тримата ме заведоха в една стая да ми ги покажат. Имаше турски, австрийски, испански. Още тогава Мутафчиски ми заръча да потърся и купя един металотърсач, с който ще могат да се издирват съкровища. След като си заминах за Австрия, през април 1981 г., Мутафчиев ми донесе монетите. Цената им беше ниска – в български пари 5000 лв. и нямаше смисъл от сделката. При поредното идване в София ми показаха още събрани монети. Между тях имаше византийски и римски монети, общо около 50 бр, остойностени на около 5000 лв. За втората партида търговецът Раух ми предложи вече 60 000 шилинга. Металотърсача купих още преди тази сделка”.

Пред останалите от „Културно наследство” Кръстю Мутафчиев казал, че е взел разрешение за продажбата на монетите от Мирчо Спасов и Людмила Живкова. По разпореждане на Мутафчиев пък монетите продал Въло Горанов. Това станало в периода декември 1980 г. - януари 1981 г. Мутафчиев заявил, че тази дейност – търсене на съкровища в България и продажбата им на запад срещу валута, била съгласувана с ръководството. Когато Горанов му обяснил още при първата партида, че ако е купувал монетите на цените, упоменати в съпровождащия протокол, то службата е на загуба, защото във Виена не може да се намери купувач, който да плати такава цена, тогава Мутафчиев се хванал за главата с думите:

„Аз не мога да върна парите, които съм похарчил за тази работа!”.

В разпит от 2 декември 1981 г. Въло Горанов разкрива още подробности от механизма на тази дейност:

„В началото на декември 1980 г. бях в „Културно наследство”, Мутафчиев беше там с един непознат за мен човек, като двамата обсъждаха дейност по придобиване и продажба на стари монети. Мутафчиев ме посрещна с думите „Ето човека, който може да ни помогне”. Двамата ме попитаха за пазара на стари монети на запад, интересуваха се от цените. Посочих му, че за да има сметка една такава търговия, би следвало ако е платил за една такава монета 50 стотинки в София, трябва да може да получи при продажбата 1 щ.д. – по това време официалният курс долар-лев в България беше 1:1. По негово нареждане Юлий Фърков ми предостави изготвен класьор заедно с опис на монети, оценени за около 5000 лв. Изнесох тази втора партида с куриерски лист.

През август 1980 г. във Виена Живка Сцикора ми даде 100 000 германски марки от взетата печалба от Химимпорт общо 142 000 германски марки. Преди това на 3 пъти й дадох общо 200 000 марки получените от „Културно наследство”, за да си покрие задълженията към банката. Аз и Шламадингер получихме по 10 000 щ.д. от „Рудметал”, на нея дадохме общо 3000 шилинга. Касаеше се за плащане от Амин Баради за извършена сделка с лазерни уреди. През юли 1981 г. дадох 250 000 шилинга на търговеца Гумас, като се уговорихме да купи с тях „антики” от Доротеума – старинни накити, пощенски марки и картини, които се залагат там и при неявяване на собственика в определен срок се продават. Целта беше да купим антики и след това да ги препродадем на печалба. Не се доуточнихме, защото бях междувременно арестуван”.

По-нататък Въло Горанов изяснява, че през януари 1981 г. Кръстю Мутафиев му дал списък от съоръжения, които могат да бъдат използвани за търсене на съкровища. Така Горанов купил първия металотсач от фирма „Шнайдер” – Виена за 500 щ.д. Вторият металотърсач купил малко по-късно през месец май от същата фирма и платил около 850 щ.д. Вторият металотърнсач бил по-голям, предназначен за работа на по-големи дълбочини. Документи и за двата, обаче, не взел.

За това, че Мирчо Спасов е взимал комисионни от тази дейност на „Културно наследство” говори Кръстю Мутафчиев в разпит от 12 октомври 1981 г.:

„През септември 1979 г. Попов ми каза да взема от Виена от Въло Горанов пари и да ги сложа в плик, като ги адресирам до Мирчо Спасов. Горанов ми даде 7 или 8000 долара, сложих неговия плик в друг, по-голям, между 2 картончета, да не се разбира какво има вътре, и написах отгоре „ЦК на БКП – др. Мирчо Спасов”. Парите предадох на Кирил Башлиев. И на двама ни беше ясно, че тези пари са безотчетни и са на разположение на Живко Попов. За Мирчо Спасов Попов използваше псевдонима Батето – например, че взима 1000 лв. за Батето.”

От разпит на Юлий Фърков по делото пък става ясно, че през август-септември 1980 г. му било възложено от Кръстю Мутафчиев да разработва теоретично тема-експеримент „Придобиване на културни ценности от България”. Резултатът от теоретичната фаза на експеримента представил към декември 1980 г., а придобивките към него приключили към март 1981 г. След това се оформил каталог „Състояние и проблеми на движимите и недвижими паметници на културата у нас”, представен в единствен екземпляр на Кръстю Мутафчиев и по негови думи предаден на Людмила Живкова.

По случая са ползвани Иля Прокопов и проф. Станчева, главен археолог на София. Уникатите в каталога били около 60 – монети и други предмети. В процеса на работа от доставчиците били получени и монети, които не са уникати, но с историческа стойност. Практически работата по реализирането била извършвана от Цеко Етрополски, съгласувано с мнение на експертите. За втори път опис на монетите бил направен през февруари 1981 г.

По настояване на Мутафчиев и Башлиев в него трябвало да бъде включена и уникална монета на Филип ІІ Македонски, но Фърков твърди пред следствието, че по негово и на Иля Прокопов настояване тя не била включена. По-нататъшният път на тези монети не е известен. Мутафчиев и Етрополски говорили за изнасянето на монетите в чужбина.

През 1980 г. по нареждане на Кръстю Мутафчиев от апартамент на разположение на служба „Културно наследство” на ул. „Оборище” 19 били преместени някои културни ценности на ул. „Ангел Кънчев” 4: една икона, 1 оброчна плочка на тракийски конник, 55 скифоса, и били предадени на а Живко Попов. А 22 римски монети от тях, закупени за 200 лв., били намерени от следователите в дома на Попов.

В разпит от 5 ноември 1981 г. пред следователя Тончо Тончев Боян Радев разказва, че до декември 1980 г. се водил на резервния щат на Футболно дружество „Левски Спартак”. От 1979 г. нататък по устна договорка между ръководството на клуба и МВнР започнал да изпълнява задачи на служба „Културно наследство”. А от декември 1980 г бил официално преназначен в Комитета по култура и изпратен за втори секретар в посолството на България във Виена, към културния дом „Витгенщайн”.

Радев разказва в разпита, че към „Културно наследство” задачите му се свеждали главно да придружава пътуващи в командировка служители, в случаите, когато трябвало да превозват някакъв багаж. Пътувал предимно с Тодор Атанасов, Колю Начев и Въло Горанов. Превозвал пакети от Виена с тях, те обаче, не му казвали какво точно пренасят, пазели го в тайна.

Постепенно в служба „Културно наследство” започнало да се натрупва огромно количество материали, документи, археологически находки, монети, картини и редица други произведения на изкуството, които са били съхранявани в помещения в апартаменти на различни места в София, предоставени за ползване на службата – на бул.”Руски” /сега „Цар Освободител”/ № 10, на ул. „Гаврил Генов” /сега „Христо Белчев”/ № 7, ул. „Света гора” 17, ул. „Ангел Кънчев” 14 и ул. „Бачо Киро”

5. По-голямата част от предметите се намирали там в насипно състояние и при ревизиите и описването на наличността на службата е отбелязано, че там, където има документация, повечето от отбелязаните в нея предмети не могат да се открият, а за по-голямата част от тях изобщо липсват документи. Основната част от находките, обаче, са се намирали в къщата на ул. „Ангел Кънчев” 4. Цялото мазе на къщата е било заето от лаборатория, оборудвана със специално закупена за целта апаратура.

С тази дейност, специално с монетите и археологическите находки, се занимавал Юлий Фръков и фотографи. В тази лаборатория всяка закупена от иманярите находка, както и всеки донесен от чужбина предмет се подлагал на експертиза и оценка. После се съставяли каталози със снимки на всички по-ценни предмети по различни видове – картини, монети, археологически находки и т.н. Археологическите находки и монетите после са продавани зад граница именно по тези каталози.

Между кориците на следственото дело по аферата „Културно наследство” личи, че доста сериозно внимание е било отделено на създадените от Живко Попов канали за трафик на антики, водени са разпити, издирвани са фирмите, регистрирани в чужбина, установен е механизмът, по който е ставало изкупуването на находките от иманярските групи в България и после пласирането им на запад. Тази линия на разследването остава недовършена. Личният съветник на Тодор Живков Костадин Чакъров коментира:

В шести отдел работи цял сектор. Можете да се срещнете с човека, който го ръководи – той е жив и здрав. Казва се Кирил Христосков. Те разбиха толкова канали за иманярство, а шести отдел работи директно с Григор Шопов, а тази информация в шести отдел на Григор Шопов опираше директно до Тодор Живков. Каналите всички бяха на иманяри, на познавачи, но нито един от тях не е имал политически чадър. Неслучайно бяха разгромени четири, пет канала. Бяха много антики на древно тракийско, на римско, на византийско и така нататък. Даже следствието направи цяла изложба в салоните на Националната банка, където всички можеха да видят такива картини. Иван Коцев им беше началник на управлението.

Тогава направиха изложба, на която десетки, стотици уникати бяха иззети. Първо тази дейност беше много далечна. Как си представяте Петко Таков, Тано Цолов или някой друг да има поглед върху такова изкуство. А тези хора не бяха хора на удоволствието и на парите. Властта на комунистическата партия главно беше информацията, поста и властта. Парите тогава не бяха мотив, те не бяха стимул за престой във властта. Сега вече престоя във властта се осребрява, тогава нямаше начин, тъй като самите пари не работеха – при комунизма парите не работеха. Работиха да си купиш апартамент, кола и дотук, по – нататък по закон не можеше да купиш нищо повече.

По каналите артефактите и културните ценности са били пренасяни и в двете посоки – не само от България навън към аукционите във Виена и Лондон и към частни купувачи, но и обратно. За това по какъв начин хората от 14 отдел РИК на Първо главно управление на Държавна сигурност са придобивали и доставяли тук такива предмети, и за механизма на далаверите с тях разказва Петър Христозов.

Там има една личност Георги Галев. Той участваше в една интересна операция за доставката на една цигулка „Страдивариус”. Нашите ченгета я откраднаха от музея в Ню Йорк. Откраднаха я, а тук я продадоха на г-жа Людмила Живкова за 5 милиона долара. Показаха, че те са я получили от някъде и си прибраха парите.

От 14-и отдел РИК ли беше?

Да. Те не доставиха само тази цигулка. Това е един фрагмент, който е интересен за това, защото е вопиюща далавера на нашите ченгета тогава, само че ние от Съветското разузнаване го знаехме и после им го доказахме. Благодарение на това Живков взе съответните мерки – говоря за Тодор Живков, и той беше уличен и осъден, но не само за този случай, а за много подобни случаи. Но действително по идеите на доста самовлюбената и мислеше, че тя може всичко – Людмила Живкова, която също направи доста за България. Той беше един от нейните ръце, докато там винаги я дебнеше при нея един полковник Найден Петров, той е покойник вече, който уж се грижеше за нейната сигурност, а по същество той я разузнаваше, тъй като българското МВР тогава го командваха изцяло офицери, генерали на КГБ.

Особено внимание отделя на аферата „Културно наследство” бившият министър на вътрешните работи Христо Данов в строго секретния доклад за структурата и дейността на Държавна сигурност от 1992 г. Данов започва с това, че през март 1982 г. Военната колегия на Върховния съд е осъдила Живко Попов, кандидат член на ЦК на БКП, бивш служител на Държавна сигурност, бивш заместник министър на външните работи и бивш посланик в Чехословакия, на 20 г. затвор. Собственикът на австрийската фирма „Улпия” Въло Горанов – на 18 г.затвор, първия секретар при МВнР Кръстю Мутафчиев на 15 г. затвор, а касиера на „Културно наследство” Кирил Башлиев – на 10 г. затвор.

До 1990 г. те действително са излежали по около 9 г. затвор. В доклада се сочи, че когато от 19 май 1975 г. до май 1980 г. разпоредител с финансовите средства на службата бил Живко Попов, под предтекст за намиране на допълнителни средства той използвал службата за търговска, посредническа и контрабандна дейност. Със средства на службата и през регистрираните във Виена фирми „Улпия” и „Ер Кона” били осъществявани контрабандни покупки и доставки в страната на големи количества златна бижутерия, част от които лично присвоени от Попов, с фалшиви документи били изкупувани картини и било плащано на сътрудници, бил извършван незаконен трансфер на предметите.

Данов отбелязва, че под прикритието на безпринципното отношение на Мирчо Спасов, по това време член на ЦК на БКП, Живко Попов и останалите от кръга „Културно наследство” се ползвали с изключителни права, не били редки и случаите на лично облагодетелстване на Мирчо Спасов. В доклада за дейността на Държавна сигурност се посочва и че по време на следствието са получени данни и за други лица, които е трябвало да носят наказателна отговорност. Впоследствие на съд е бил предаден за тази дейност само Емил Александров, докато осъждането на бившия заместник министър на външната търговия Георги Вутев не е свързано с дейността на „Културно наследство”, макар че и за него е имало такива данни.

Данов цитира, че на базата на извършена финансова ревизия е установено, че от предоставените бюджетни средства – 9 356 745 валутни лева, за закупуване на произведения на изкуството са похарчени 2 931 806 лева, докато за командировки са отишли над 2 млн.лв, за техника близо 1 милион лева, за обеди, вечери, хонорари, бакшиши и други „непредвидени” разходи – над 3 млн.лв. Министър Христо Данов подчертава, че въпреки събраните данни, не е търсена наказателна отговорност на още 21 лица за тази дейност:

Мирчо Спасов, личната му приятелка Захаринка Костова – Мащенко, Тинко Воденичаров, Венелин Коцев – бивш посланик на България в Италия, Александър Фол, заместник председател на Комитета за Култура, който дори не е разпитван по делото, и съпругата му Валерия Стойкова – Фол, Чавдар Дамянов – бивш посланик на България в Швеция, който също не е разпитван по делото, и съпругата му Живка Страхилова, бившия посланик на България в Мексико Богомил Герасимов, бившия първи заместник председател на Комитета за Култура Милчо Германов, който не е дал обяснения, другия бивш заместник на Людмила Живкова и главен секретар на Националната координационна комисия „1300 г. България” Тодор Рибаров, Христо Бъчваров, Любомир Левчев, синът на Мирчо Спасов – Румен Спасов,у бивш културен аташе в посолството в Лондон и съветник в МВнР, бившия директор на Културния център „Витгенщайн” във Виена доц.Чудомир Начев, шефа на протокола на Комитета за култура Иван Иванов, бившия директор на Единния държавен протокол към МВнР БорисДжибров, съпругата на Живко Попов – Юлия Василева, бившия аташе на България в посолството в Лондон Петър Увалиев, „постоянно живущ в Англия”, който дори не е разпитан по делото, помощникът на Мирчо Спасов – Димитър Боев, Валентин Матев, Емил Александров, Георги Вутев.

Бившият вътрешен министър Христо Данов завършва с думите, че тези и много други дела следва да бъдат предмет на нова правна оценка от компетентните органи. Което не се е случило. Още за нарушенията, които е констатирала водената в продължение на 8 месеца разработка на Второ главно управление на Държавна сигурност разказва полк. Стефан Лилов.
Имаше сигнал при нас, в оперативната група, която работеше. Направихме опит да извършим една проверка. Сигналът беше, че се подменя Панагюрското златно съкровище.
Кога се получи този сигнал?

В същият този период, когато работехме. Докато траеше разработката. Тогава имаше едно реставраторско ателие срещу Шипка, на „Оборище”, където живееше самият Тодор Живков – в началото на „Оборище” на вътре в блока има ограда. Там имаше реставраторско ателие и бяхме изпратени на проверка, но не бяхме допуснати и този сигнал след това ние направихме опит чрез допитване, но получихме отговор от институцията, която отговаряше за тези неща (това беше Шесто управление тогава), че няма такива опити или ако има, те не са на това ниво. Не мога да отговоря на въпроса колко достоверни са били тези сигнали.

На практика личи по делото как този човек – Живко Попов, през тези три фирми, за които вие говорите, е прокарвал, през тях са минавали в две посоки износ на антики, археологически паметници и ценности, които са намерени тук, за продажби на аукционите във Виена и Западна Европа въобще, и обратно – такива, които са купени по такива нелегални начини на Запад, които пък влизат в България.

В доклада на Христо Данов за дейността на „Държавна сигурност”, министър Данов пише, че редица хора са останали извън полезрението на правосъдието, а би трябвало да се намират в него и цитира хора, които са замесени като експерти в културно наследство, като професор Александър Фол, като Светлин Русев, Богомил Райнов, които са били експерти и са давали експертни оценки по тези въпроси точно. При вас тези сигнали по време на разработката нямаше ли ги и защо не са реализирани?

Имаше сигнали само за едно направление. Тези експерти, които ги назовахте – да, те са определени като експерти и са пътували по пролетните и есенните парижки салони, за да правят оценки. Гласувано им беше от този бюджет на Министерството на външните работи, определен бюджет, в размер на приблизително 250 хиляди долара, с които според експертите трябваше да взимат и са взимали евтино много ценни неща.

Някои неща не са били взимани от аукционите, а са били взети на договорени с колекционери, а може би и с други лица и са внасяни в България и те послужиха за основа на създаване на галерията за чуждестранни изкуства. Но за тази посока, за която вие говорите, за антики, които са били изнасяни, би трябвало шесто управление – имаха цял отдел, който се занимаваше с културното наследство.

Шесто управление е започнало разработка и при тях в Шести отдел, малко по-късно от тази при вас във Второ. Тя с тази част на проблема ли се е занимавала?

Когато завършихме нашата разработка, аз бях извикан лично от Григор Шопов и той ме запозна с Димитър Иванов и разпореди всички материали, които се намират при нас, да ги предадем за продължаване на оперативна работа по тези материали. Оттам нататък не знам какво се е случило.

Значи 82 година, четиримата обвиняеми все пак влизат в затвора. Как излизат през 90-та година? Няма президентски указ за помилван, няма официални документи. Вие какво знаете?
Аз знам, че вече не бях в органите и знам това, което са споделяли с мен моите колеги и бивши колеги, че това е било един жест от новото демократично правителство за атака срещу Тодор Живков, тоест да бъдат изведени като потенциални свидетели по дело номер 1.

За да дадат показания срещу Тодор Живков и Милко Балев по това дело?

Точно така.

Те дали ли са показания и имали ли са стойност? Спазили ли са уговорката?

Доколкото знам, Димитър Иванов затова е извел Живко Попов от старозагорския затвор, защото той е направил декларация, че ще бъде качествен свидетел, а се е оказало, че не е. Не стават неговите показания.

А останалите – Кръстьо Мутафчиев, Въло Горанов, Кирил Башлиев, по същия начин ли ги извеждат от затвора?

Не. По-скоро не, но Живко Попов има известен ангажимент към тях и вероятно е имало дума и за тяхното помилване. Башлиев почина, ако не веднага след пускането, ако не по време на затвора. Те излежаха доста голяма част от своите присъди. Въло Горанов също го пуснаха.
Докладът на Христо Данов очертава широкомащабния кръг висши държавни лица, които са се занимавали с тази контрабандна дейност и са получавали пари през „Културно наследство”.

Това отново ни връща към извода, че явно Людмила Живкова с идеята си да сложи под контрол тази развихрила се иманярска дейност, чиито конци дърпали партийни величия от най-близкия кръг около баща й, се е конфронтирала доста сериозно с всички управления на Държавна сигурност. Точно това посочва и Иля Прокопов.

Като казвате службите, тя с идеята и да се направи „Културно наследство”, което да сложи под контрол тази дейност, която 10 години вече се развива.

Кои служби удря?

Практически тя отнема прерогативи на всички възможни структури, като работи предимно с външните структури, но за сметка на това…

Т.е на Първо главно РИК-а, 14 отдел?

Да, те имах един куп търговски предприятия, но успоредно с това не даваше информация, които са най-злокобните в общи линии – политическа полиция и разни други. Тези тук в общи линии бяха като цербери, дърпаха конците на всичко.

Да разбирам ли от думите ви, че във всяко управление е имало структура, която се е занимавала с тия въпроси – иманярските?

Навсякъде е имало поне наблюдаващи, но много силна роля имаха и следствието и хората, които се занимаваха. Главно следствено управление имаше цял екип такива специални следователи, които бяха много навътре с тези неща. Те се занимаваха конкретно с такива неща.

Тя удря по интереса на почти всички управления на държавна сигурност с тази си идея?
Уви, да и не само на Държавна сигурност.

Освен мистериозната експедиция на екипа на Кръстю Мутафчиев в Странджа, за която тепърва ще задаваме въпроси, подобни странни експедиции и разкопки, организирани не по официалния ред от различни служби, са правени на още доста места в България, разказва бившият директор на Националния исторически музей Иля Прокопов.

Освен Царичина, която е печално публично известна, екипи – едните корпоративни другите са на най-високо ниво, знам за Котленския балкан. Чувал съм само, че там с много сериозна техника са издирвани неща, но не толкова съкровища и такива следи, а по-скоро са търсили следи от големи пещери, в които са укрити книжнината на Българското царство и нещата, които са спасени.

Библиотеката на Иван Шишман.

Да, но и много артефакти и неща, които по билото някаква група, специално там с такива техники са работили, от службите са били, в Котленския балкан са засекли кухини и такива неща. Второ – те откриха нещо във Врачанско и то само по случайност, работили са по няколко други. Например Кубадински си е държал цял негов район там в Североизточна България. Имаше случаи с български археолози: пристигат джиповете и им казват:

„Напускайте обекта”, които работят на законен обект, буквално взривен. Нещо търсят, крайно непрофесионално, крайно иманярски подходи! Говори се и за други големци – генерали, за Балев се говореше, но специално това, което се намери във Врачанския балкан, остана в дълбока тайна и секретност и е покрито някъде в секретни фондове, защото може би не е било на цар Шишман и не знам на кой си, а изглежда е било на крал Стефан, но чисто по политически причини потъна вдън земя, както трябваше да влиза в залите на Националния музей. За една нощ всички дежурни, колегите, уредниците ми разказаха:

„Ние стояхме будни и чакахме”.

Покойният мой колега Анчо Анчев – предишният директор на Националния музей, е казал всички главни уредници и уредници, да стоят и да чакат –

„Колите и контейнерите ще дойдат”.

След което се дава отбой и никой никога повече не проговори за това нещо. Не са влезли и никой не знае къде са – в банката ли са, в БНБ ли са, в България ли са изобщо. Това значи, че са пет души свидетелите, много активни и неактивни мероприятия, които са провеждани не от когото трябва, не от структурите на Академията на науките, от Министерство на културата. Изобщо нашата земя се оказа много интересна. Ръководителят на моята секция в Института по културата, където работих от 1981 до 1988 г., се казваше проф. д-р Ива Любенова – една много деликатна жена архитект. Аз й казах, че с много особено чувство на сърцето, това става 1982/83-та като научен сътрудник в Института, тръгвам с 22-ро постановление, с Желю Желев, с Величко Коларски, една работна тръгваме и казвам:

„Ива, аз трябва да отида на тази експедиция”. Тя ми е шеф на секция и й казвам кой какви научни планове има. И казвам: „Ще отида пак в

тази Странджа, където ми е толкова странно да отида”.

Тя ме подпита и аз много бегло й разказах някои неща. Мина време и с нея отиваме на друга експедиция, някъде надолу от Пловдив, и тя:

„Сетих се за твоите преживявания в Странджа. Ако знаеш на мен какво ми се случи. Дойдоха трима съветски академици, които започнаха със среща с Ванга, и през цялото време трябваше да ги водя в този район по гледачки, врачки и ясновидци. И от Сакар до Странджа района го обиколиха баба по баба, дядо по дядо. Единият астрофизик, другият психолог, трети академици, с кортежа обикаляха”.

По същите тези места са обикаляли много високопоставени…

Как си го обяснявате, защо различните управления на Държавна сигурност са се занимавали с такава иманярска дейност?

Въпросът е дали е иманярска. Ние нямаме никаква информация. До научните среди никога не достигна информация кой е давал нарежданията, защо се е случвало това нещо.
Какво може да са търсили службите на такива места?

Ще дам един пример. Юрий Венелин – големият учен, е резидент на руското имперско разузнаване за Балканите. Той е имал програма, хората, с които е работил, преди свещениците и учителите, всеки документ, всяка след от някаква старина специално в този район, както разбира се цялата територия на България, е била прибирана. Манастирите са имали инструкции всяко старинно нещо, предмет, всеки артефакт, който е по-различен от днес, се е събирал, опаковал се е, те са им давали подаръци, църковни книги, одежди. Систематично, векове наред всичко по-специално, което се е показвало, е било засмуквано.

Това е факт.

Хората от служба „Културно наследство”, известни още като най-близкия кръг около Людмила Живкова, официално са поставени на разработка в 9-ти отдел на Второ главно управление на Държавна сигурност – контраразузнаването, през септември 1980 г. Разработката продължава 8 месеца под личното ръководство на Григор Шопов и личния надзор на главния прокурор, преди да бъде предадена на прокуратурата и следствието и оформена като следствено дело през май 1981 г

. През това време са били подслушвани телефоните на всички, замесени в аферата, и дори „петолъчките” на партийните величия. Самият Тодор Живков в изказване на пленума на ЦК на БКП на 2 март 1982 г., приложено сред останалите материали по следственото дело за аферата „Културно наследство”, обаче посочва, че съпругата на Живко Попов- Юлия Василева е била поставена под контрола на органите на Държавна сигурност още от началото на 1980 г., за да следят всъщност какво прави той. Месец и половина преди това, на заседание на Политбюро на ЦК на БКП на 20 януари 1982 г. , ръководено лично от Тодор Живков, на което е присъствал и вътрешният министър Димитър Стоянов, е взето решение да се даде ход на съдебното дирене срещу Живко Попов, Кръстю Мутафчиев, Въло Горанов и Кирил Башлиев, но се разпорежда то да се води при закрити врати.

Делото остава до самото си прекратяване строго секретно, а самият процес пред военните съдии от Върховния съд е филмиран от първия до последния миг. На същото заседание на Политбюро Живко Попов е изключен от партията и свален от състава на кандидат-членовете на ЦК на БКП, изключен от партията е и Кръстю Мутафчиев, Мирчо Спасов е изваден от състава на ЦК и освободен от поста завеждащ отдел „Задгранични кадри” на ЦК, Емил Александров също е уволнен.

Странна археологическа експедиция на екипа на Кръстю Мутафчиев в Странджа през 1981 г. обаче поставя началото на една от най-големите мистерии, неизяснена и до днес. Полк. Стефан Лилов разказва, че тя също е била обект на интерес при разработката на контраразузнаването, и след смъртта на Людмила Живкова е спряна.

По време на дейността на тази дирекция „Културно наследство” има една странна експедиция в Странджа, която част от хората правят. Значи има следи, че са водени разпити по делото и толкова. Виси недовършен този въпрос. Какво са правили, защо са харчили държавни пари, каква е тази експедиция?

Този сигнал ние го получихме по време на разработката. Те са дали ухо и на иманяри и по същество без надлежно разрешение от никакви културни институти или от държавата като цяло, те са използвали властови позиции, може би чрез Александър Фол и бяха ангажирали гранични войски, които с булдозер разкопаваха антични рудници, които се намират точно на границата с Турция, а някои от тези рудници преминават и на Турска територия. И са представени доказателства пред тези, които са разрешили да копаят по този варварски начин, че са намерили културни ценности естествено само в един римски рудник. Винаги ще се намерят следи от тази култура, но да съсипваш по такъв начин, да провеждаш изследване по този начин. Те търсиха световната цивилизация там.

Някакъв египетски саркофаг. Имате ли данни да е намерен този саркофаг?
Не, разбира се. Ние направихме една справка, с което спряхме това рушене на този културен паметник.

Или пък службите да са се върнали да търсят след тях някакви действителни следи. Или това е била чиста фантазия?

Не е фантазия дотолкова, доколкото такъв паметник съществува и естествено, че иманярската мафия, когато държавата така мащабно разравя един културен център, и по същия начин е спряна, и за тях е останало място за работа. Тогава беше гранична зона и нямаха достъп, но след 1990-91 година, когато махнаха тези бариери, сега там достъпът е свободен и съм сигурен 100%, интензивно се занимават с иманярски разкопки.

В разпит пред следствието на 23 септември 1981 г. майор Стоян Христов Балкански, заместник командир на поделението на Гранични войски в Малко Търново, разказва, че през април 1981 г. в поделението дошъл заместник командващия на Гранични войски полк. Лазаров заедно с група от четирима души, сред които Цеко Етрополски, сътрудник на служба „Културно наследство” и основна фигура в т.нар. иманярска група на службата, и Красимира Стоянова, племенница на Ванга. С тях бил и шофьор на име Иван Николов.

Полк. Лазаров обяснил, че групата ще има поверителна работа в района на местността „Градище”, която се намира между граничното съоръжение и граничната бразда, на юг от град Малко Търново. Заместник началникът на Гранични войски разпоредил местното поделение да окаже необходимата помощ с техника и войници. Балкански си спомня, че групата работила от май до средата на юли 1981 г., но какво точно правила си останало в пълна тайна. През това време няколко пъти идвал от София Кръстю Мутафчиев, който бил ръководител на групата. При едното от посещенията си дори подарил на майора от Гранични войски ловна пушка „Ремингтон”, която по-късно става веществено доказателство по делото.

Племенницата на петричката Ванга - Красимира Стоянова разказва, че през януари 1981г. при майка й дошъл възрастен иманяр с молба да му ходатайства да се види с Ванга, имал нещо важно да говори – и показал смачкан лист хартия, на който имало писмени знаци и криволичещи линии. Човекът разказал как носил картата в София, но никой от „професорите” не могъл да разчете знаците, и му казали, че това са глупости, които не приличат на никоя писменост. Та затова дошъл при Ванга – да му я разчете. По описанието на Красимира Стоянова на картата имало десетина реда несръчно преписани йероглифни знаци. 


http://bg-bg.facebook.com/note.php?note_id=132726936745202

 



Гласувай:
2
0



1. marknatan - изключително полезна статия !
12.04.2011 06:18
изключително полезна статия !
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: devnenetz
Категория: История
Прочетен: 790262
Постинги: 379
Коментари: 257
Гласове: 941
Календар
«  Февруари, 2020  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
242526272829