БЕЛЕЖКИ:

         1. Извън съдържанието на книгата може да обърнем внимание и на това, че освен „Костена река”, „Мерявица” и „Лупра”в района има и топоними, които будят интерес, защото може би имат връзка с битката срeщу Никифор. Такива са например проходът „Рат дол” (рат – войска, сражение) около Мадара, нивата „Гръцка сеч” (клане на гръцки войници) около с. Кюлевча и името на с. Косово-Косовча (от коса - косене, рязане на войници).

            2. Както ще се види и по-нататък, тази идея, че Никифор е бил разбит в района Марково-Кюлевча-Костена река-Снежина, не е нова. Тя е била застъпвана от доста други български и чужди изследователи. По-горе беше изложено едно чистосърдечно мнение на едни местни краеведи или любознателни местни патриоти, които не претендират за научност, за научни постижения, степени или звания. Книгата на Ст. Василев вероятно е стигнала до определен кръг от читатели. Аз не зная дали тя е била удостоена с поне малко научен интерес и внимание. Склонен съм да мисля че не е, защото все пак науката ни е много високо, а тук става за дума за някакви „ниски”, местни твърдения. 

            3. Вече и другаде споменах, че с тази тема са се занимавали най-големи учени и направо светила по история, военна история, археология и т. н. Въпреки всичко се признава, че няма никаква гаранция, че Никифор е бил победен при Веригава-Върбишки проход. Напротив – съществува мнение, а и стара карта, според която проходът Веригава не е в източна Стара планина. И може би един ден ще се докаже, че проходът Троян-Кърнаре е носел името Веригава. Казано с други думи – досега разполагаме не с нещо окончателно, а с едно надделяло по някакви причини мнение (становище, хипотеза) за неустановения Върбишки проход. Т. е., появяват се и ще се появяват нови и нови  идеи по тази тема.

Фиг. 5

            Develtus (Zagora); Четирите главни старопланински прохода: Сидера, Марсела, Верегава и Васил (съотв. според мен: Върбишки, Шипченски, Троянски и Рибарица) и по един исторически вариант – мястото на състоялата се през 811 год. около Велико Търново победа на Кан Крум срещу Никифор I Геник.

            4. Коя е общата и най-голяма грешка при всички гореспоменати тези? Според мен голямата грешка се състои в предварително приетата аксиома, че Абоба-Плиска е била непременно атакуваната от Никифор наша „първа” столица. Изследването „Столицата на Аспарухова България” на ст. н. с., д-р Павел Георгиев от НАИМ – София поставя под много сериозен въпрос дали по него време Абоба-Плиска изобщо е била столица и цел на военния поход на Никифор през 811 година. В това може да вникне всеки, който се запознае с изследването.

в. ЗА МЯСТОТО НА НИКИФОРОВАТА КАТАСТРОФА В 811 год.*

                                                                               Ив. Калчев

* Извлечение от реферата му, четен на 28-й м. м. в Шум. Археол. Д-во. (Статия на шуменския учител

Иван Калчев публикувана във вестник  „Шуменски вести”, бр. 28, от 1. 07. 1922 год.).

         „В нашата национална история има много тъмни въпроси, които чакат своето проучване. Такъв един въпрос, който още стои открит, е и въпросът за мястото, гдето на 26 юли 811 год. византийският император Никифор и неговите войски са били нападнати от цар Крум и унищожени до крак. Историята и до днес с положителност не може да се спре на един определен пункт и да фиксира мястото на тежката Никифорова катастрофа. По него нашите историци се колебаят между два съседни прохода: Върбишкия и Чалъкавашкия (Берегавския). Братя Шкорпилови отначало се бяха спрели на изток от Котел, в местността „Гръцки (грашки) дол”, между върховете Вида и Разбойна, но сетне почнаха да го търсят в местността „Разбой”, между нашите села Дивдядово и Крумово, а още по-късно някъде в Чалъкавашкия-Ришки проход. Проф. Златарски предполага, че това място е някъде във Върбишкия проход.

         Аз ще се опитам да направя едно друго предположение, като се помъча да го обоснова, доколкото тесните рамки на една вестникарска статия позволяват това.

         Три километра на юг от с. Кюлевча, Шуменско, има една местност с название „Гръцка сеч”. Има основание да се предполага, че това название не е току така случайно дадено или съчинено в ново време, а е във връзка с някое действително историческо събитие. Като се вземат пред вид и другите данни по въпроса за Никифоровата катастрофа и преданията свързани с поменатото място в Кюлевченската околност, ще стане ясно, доколко голяма е вероятността на направеното от мене предположение, че тук, навярно е станало унищожаването на византийската войска заедно със самия Никифор.

         Като се основава на Теофана, византийският хронист, съвременник на въпросното събитие, проф. Златарски твърди, че Никифор, въпреки съветите на архонтите си, потеглил 20 юли 811 год. от вrзантийската крепост Маркели на върха „Бояджик”, при с. Войника, Ямболско, находяща се южно от пограничния окоп в неголяма близост до изхода на Берегавския-Чалъкавашки проход. След три дни, на 23 юли, той бил вече в Плиска, напусната от Крума, и на 24 и 25 оплячкосал всички богатства и опожарил палатите. Крум през това време, след като не успял да склони Никифора към мир, укрепявал теснините по пътя на Никифоровото отстъпление с дървени засеки. На 25 юли, петък, Никифор излязъл от Плиска, потеглил обратно за Цариград и на 26 на разсъмване византийският лагер бил нападнат ненадейно от всички страни от българските войски и Никифор претърпял грозно поражение.

         Като се взема за установено, че Никифор е пътувал от столицата Плиска до мястото на своето поражение само един ден, а може би и не цял ден, ако не е тръгнал рано сутринта, което е вероятно, и като имаме предвид, че даже и днес при сравнително удобни пътища и по-лек войнишки товар, един обикновен преход се смята 20-25 км. и че нямаме данни, от които да се заключва, че Никифор се е движил с усилен ход, то с положителност можем да твърдим, че по никакъв начин той не би могъл да стигне за един ден до Върбишкия, а още по-малко в Котленския проход, за да търсим там мястото на неговото поражение, а трябва да предположим, че това място ще е на 20-тина км. от Абоба-Плиска, а приблизително толкова е и разстоянието до местността „Гръцка сеч” при село Кюлевча. Вън от това, тази местност се намира на пътя за към Чалъкавашкия проход, към който трябва да се предполага, се е отправил Никифор при отстъплението си през Върбишкия проход, когато той е по-висок, повече избикаля и когато Никифоровата войска през време на настъплението си през Чалъкавашкия проход е изчистила пътя, поправила мостовете и т. н.

         Така че, за толкова малко време, Никифор, който потеглил на 25 юли от Плиска, не е могъл да стигне нито Върбишкия, нито Чалъкавашкия проход, за да посочим мястото на неговата катастрофа там, а това място ще е негде близко в околностите на Абоба-Плиска, може би в „Гръцката сеч”.      

         В полза на това предположение говори и следното съображение: не може да се допусне, че Крум ще прави ограждението някъде далеч от столицата си – от мястото гдето в момента били разположени византийските войски, защото не можел предварително да знае точно от къде ще мине при отстъплението си Никифор. В подкрепа на това предположение идат и някои предания, циркулиращи у местното население, за тази местност, както и самата топография на мястото. Така, старият поп Калю, чувал да се разправя, че някога, в много далечно време, на това място се водил бой между гърци и българи, че първите били победени и заставени да коленичат и били подложени на сеч. Дядо Миню добавя, че дълго време след тая сеч, както разправяли, храните посеяни в тази местност „изгаряли” от силната напоена с човешка кръв почва. При това всичките разправят, че това място, както чували, било покрито някога с голяма гъста гора. А всички тия предания напълно хармонизират с данните, които намираме на местността на Никифоровата катастрофа. В един старобългарски синаксар от 1340 год. написан от игумена Митрофана, а също и в други два арабски и гръцки.

         Във всички тия източници се разказва, че българите нападнали през нощта гърците, убили царя, много войводи и войници. Останалите избягали и се скрили в гористите места и там били избити, а на пленените гърци главите били отсечени с меч. Топографският характер на мястото напълно подкрепя направеното предположение. Местността е една равнина, разположена в полите на Кюлевченското плато, с наклон на юг по посока на Чалъкавашкия проход и представлява нещо като дъно на една котловина, заградена от всички страни с ридове и напълно подходяща за боеве.

         За забелязване е, че на същото това място през 1829 год. турската войска от Шумен, която отивала да освобождава падналия в руски ръце град Варна, е била ударена в тил и разбита от Дибич Забалкански, идещ откъм Силистра. Местното население по-точно знае и сочи позициите на руските и турските войски при това сражение. Между тия позиции именно се намира „Гръцка сеч”. Въпросът доста би се осветлил, ако на това място се предприемат някои археологически издирвания.

         Ако и те дадат някои находки от същата епоха, тогава предположението ще бъде съвършено близко до истината.

         Накрай трябва да кажа, че аз съвсем не мисля да съм разрешил окончателно открития въпрос за мястото но Никифоровото поражение, а само изказвам едно предположение, по което бих помолил сведущите специалисти да си кажат думата”.

г. ОЩЕ ЗА ВИЗАНТИЙСКО-БЪЛГАРСКАТА ВОЙНА ПРЕЗ 811 год.

         Вече много пъти стана дума за нахлуването на предвожданите от Никифор I Геник византийски войски в България, погрома върху българските природа, населени места, население и селскостопанската реколта; за превземането и изгарянето на първата първата българска столица, както и за организирания от кан Крум унищожителен удар върху завоевателите. По тази тема има извършени най-сериозни изследвания, развити са различни теории и хипотези, изписани са хиляди страници, присвоени са много научни степени и звания, издадени са предостатъчно книги. В немалко на брой дълги и предълги интернет-форуми са водени и се водят разгорещени спорове за мястото на поражението на императора Никифор и войската му. Въпросът дали Никифор изобщо е стигнал до Абоба-Плиска и дали тамошният по това време лагер-дворец е превзет от него или изгорен по нареждане на Крум, стои с неотслабваща сила. Надявам се, че рано или късно ще се стигне до едно съгласие, до един убедителен и неоспорим отговор на последния, но най-важен въпрос – дали Абоба-Плиска въобще е била цел на замислената и проведена от Никифор война?

         Не се наемам да анализирам подробно всичко казано и изписано досега относно битката Никифор-Крум или пък да формулирам предложение за категоричен и окончателен отговор на този щекотлив въпрос. Нямам необходимата подготовка за такова сериозно нещо. Без особени претенции мога само да се наредя на страната на онези, които в миналото, а и днес, са склонни и допускат тезата, че Никифор и войските му са нахлули в България през Айтоския и Дюлинския проходи и са завладели, ограбили и опустошили района ограничен от линията Бяла-Дългопол-Провадия-Вълчи дол-Преславна Варна-Бяла. Повдигам идеята, че след като са сторили това, на път от Преславна Варна-Провадия през Провадийския сърт с направление към Шумен (а не в обратна посока!!!) византийските войски са били въвлечени в коварния капан на Крум и са били жестоко разбити в района очертан от селата Снежина-Костена река (старото село!)-Кюлевча-Марково-Снежина. В тази битка, и на това място, е бил убит и императорът, василевсът Никифор. Загубата на императора се разнесла мълниеносно из разпръснатата му и припаднала като тъмен облак върху очертания български район огромна византийска армия. Настъпила страхотна паника и дезорганизация по целия византийския лагер. Българската конница и славянските бойци и командири подгонили тази уплашена, деморализирана, дезорганизирана и мародерстваща паплач обратно към Провадия и изтикали нейните останки през проходите на източна Стара планина убивайки де когото застигнат по пътища и планински усои или пресрещнат при бродовете на реките Провадийска и Камчик, та чак до граничните превали. Така кан Крум успял да спаси България от най-жестокото и смъртоносно нападение срещу самото й сърце, което носело името Преславна Варна-Плюскова.

         Сега ще отделя малко внимание и на една стара българска книга, по-точно на един сборник по българска история. Става дума за част III от Юбилейния сборник „Плиска – Преслав”. Тя е написана от Васил Аврамов и съдържа две основни глави: „Войната между България и Византия в 811 год.” и „Погромът на императора Никифора от царя Крума при Мадара”. Сборникът е издаден от Печатницата на Армейския военно-издателски фонд” през 1929 год. В желанието си да даде окончателно и безспорно решение на висящите въпроси около битката Никифор-Крум, авторът действително е вложил много труд и старание, посочил е много становища, много цитати, много изследвания и предположения. Развил е свои подробни и нелишени от логика мисли, направил е сериозни изводи и хипотези. Всичките са много интересни и полезни за читателя. Тази книга се намира в библиотечните фондове на големите ни градове и би била много полезна на интересуващите се от тази тематика колеги-краеведи.

         Аз ще засегна само онези принципни съображения на В. Аврамов, които поставят недвусмислено въпросите около мястото на решителния българо-византийски двубой. На много места в книгата става дума, че не Абоба, а  някаква друга, едва ли не фантомна, столица-аул при сегашното село Кюлевча е била на мушката и на острието на Никифор. В нея се критикува в определена степен новосъздадената в първата четвърт на XX век нова теория на генерал Д. И. Мустаков, който пък си позволявал да „разкарва” византийските войски из долнокамчийския край, да ги „разполага” в Провадия и да ги „придвижва” през провадийския сърт.

         Уважавам труда и благородния стремеж на всички, които са писали и доказвали виждания и хипотези по тази битка. Не като критика към тях, а  чисто човешки искам да очертая виждането си за техните главни грешки. А, според мен, те са следните:

         Основна тяхна грешка е, че по него време те приемат безрезервно, безусловно и като аксиома Абоба-Плиска за изградена и с каменни дворци столица на България (към 811 година), а от там и за главна цел на похода на Никифор. Самият автор и всички писали преди него са вярвали сляпо, че наскоро (по него време) откритите, но неизследвани все още, развалини на Абоба-Плиска са на създадената от Аспарух столица Плюскаград. Тогава и през ум не им е минавало (и те не са виновни за това), че през последните двадесет години от оставащия му напрегнат живот и първи най-трудни за новонастанилата се по сегашните ни земи България, Апарух не е могъл, не е имал време и сили да гради столицата Абоба-Плиска. Явно такава столица Плюскова той е създал, но не в Абоба, а другаде. Другаде!... Ако нашите тогавашни учени и изследователи разполагаха с днешните изследвания и заключения за основаването на Абоба-Плиска и бяха допуснали поне за миг, че тази Плиска е била втората, а не първата ни столица – нещо, което вече днес може да се смята за почти доказано, сигурно сега щяхме да имаме съвсем друга теория за войната, за столиците на държавата ни и за немалка част от историята си.

         Прицелвайки Никифор, а и своите умове и пера, към Абоба-Плиска, тогавашните автори нямало как да избягнат от втората си голяма грешка, като започнали да проектират едни маршрути на византийските войски през различни проходи на Хемус по посока на Абоба-Плиска, изчислявали едни километражи, направили едни безконечни сметки и в края на краищата толкова се объркали, че и сами трудно си вярвали и взаимно се отричали. И най-накрая един авторитет, или една висока „инстанция”, отсякла и заповядала: Да се пише и говори, че Никифор е минал от еди къде си, превзел Абоба-Плиска, уплашил се, тръгнал си, Крум го заприщил на еди кое си място при Веригава, убил го, пил вино от кратуната му…

         Изискването за задължително потвърждаване с цитати от историческите извори е абсолютно необходимо, но не и достатъчно условие. То води до претрупване, до замъгляване на каквато и да е друга, по-свободна мисъл или идея за развитието на войната през 811 година.

         За мен най-ценното от книгата на В. Аврамов и в теорията на ген. Д. Мустаков е, че зоната на действие на войските на Никифор се свързва с източно-камчийския край, със самата Провадия и с Провадийския сърт. Що чини императорската войска по тези места? Нерде Абоба-Плиска, нерде Провадия? – биха попитали старите ни азиатски господари.

         Дължа да подчертая с три много дебели черти подкрепата си за развитата от ст. н. с., д-р Павел Георгиев в „За столицата на Аспарухова България”, Исторически преглед, 2002, 5-6, 208-227, идея, че император Никифор I Геник е превзел не Абоба-Плиска, а другата, старата столица, стария български дом и аул Варна-Плюскаград-Средец. Същото се отнася и за изключително „запалените” по темата форумци Чичо Фичо, resavski, както  и още много други колеги, които лесно се намират в интернет: http://forum.boinaslava.net/showthread.php?t=8644 ). За краеведите от село Манастир и село Снежина вече писах и няма нужда да се повтарям отново. Излишно е да преразказвам и тук техните твърдения, които не са плод само на местен патриотизъм.

         Отдавайки уважение към знанията, страстта и чистопробната българофилия на споменатите по-горе автори, аз приключвам с дългото си въведение и по-късно ще изложа повторно в блога си по един своеобразен начин моята окончателно преработена хипотеза византийско-българската война през 811 година. Моля историците да ме извинят, че ще дам воля на фантазията си, че не навсякъде ще се опирам на доказани източници, но какво да се стори, като древните им колеги-хронографи са описали от тук от там, много оскъдно, едностранно, необективно и изопачено само една милионна част от тогавашната ни бурна, кървава и славна българска история.

         Милиони българи биха ревали с глас, ако можехме да ги заведем и им посочим доказано и точно къде е била първата ни столица Преславна Варна-Плюскова и къде великият кан Крум отрязал главата на Никифор I Геник в тихата ранна, историческа утрин на 26. 07. 811 год. Скоро чествахме 1200 годишнината от тази изключителна и решителна българска победа!... Може би за сетен път я чествахме пак на грешното място…

         А дали я чества със знание, с душа и сърце целият наш утрепан от „демократичния” преход народ!?... Това е друг въпрос…   

 д. ЕДНА ВЕЛИКА ПАМЕТНА ИСТОРИЧЕСКА ДАТА

(26. 07. 811 год.)

         Сега, когато се извършват в Мадара и на мястото на старата българска столица Плиска важни разкопки, не може да не отбележим, че на 25 юли т.г. (б. м., 1928 год.) се навършват 1117 години от паметната битка на българския цар Крум с византийския император Никифор, която е станала в околностите на гр. Плиска и е костувала главата на Никифора.

         Царуването на българския владетел Крум (803 - 814) е особено важно, между другото, и за това, че през негово време частичното разпространение на християнството у българите се е засилило значително. Той е бил един от най-силните и умни владетели на България, неуморим и непоколебим пълководец, носител и създател на българското надмощие в началото на IX век. През неговото царуване българската държава е обединила в себе си земите на славяните от река Тиса и Влашко до Днестър, ония по Тимошко и Моравско долини, дори и долината на река Сава, Драва и в Панония. Цар Крум е водил войни най-вече против ваварите и византийците, освободил македонските славяни, затвърдил и разширил южните граници на България откъм Византия.

         Паметна остава в историята предизвикателната война на византийския император Никифора, който предприел в 811 год. опустошителен поход в България, достигнал до столицата Плиска, превзел я, и всичко заловено се предава на сеч, плен и пожар. В тоя поход гърците си послужили с наемни славянски дружини из ония славяни, които впоследствие Крум освободил от византийско робство и опекунство. Обаче гръцките войски са били причакани в Балкана от цар Крума и там съвършенно били разбити. Сам Никифор на 25 юли с. г. пада убит на бойното поле с множество войници и отбрани пълководци.

         „В тая ужасна битка – разказва византийският хронист Теофан, – се опропасти християнският военен цвят и се изгуби всичкото оръжие и царските вещи. Да даде Бог, щото християнин да не чуе повторно подобни страшни думи за тъга и ридания”.

         Историците, обаче отбелязват, че в състава на българските войски влизал и византийският бежанец от Цариград Спатарий Евтимий, покръстен арабин, изкусен механик, който е бил много полезен на българите, особено при построяването на обсадни машини за превземане на гръцките крепости в Тракия. А в гръцката армия се намирал славянският войвода и християнин Николай, който е взел участие в споменатата паметна и съдбоносна битка против българите.

         В сказанието на Харатейския миней на Пишинския монастир от XIV век, между другото се казва:

         „Преподобний Николай отначало бил войник, а после и началник на войници. Когато император Никифор обявил война на българите, Николай се отправил със своите войници за бойното поле. Той бил славянин, особено българин и началник на славянска дружина. За империята това било естествено: тя обикновено по време на война събирала волнонаемни славянски дпружини, както и още в 711 год., Византия наела 3000 души българи в защита на империята”.

         Също и при Никифора, когато правил усилен набор на войската, без славянски доброволни дружини гърците не могли да преминат. Така и блаженният (пълководец) Николай се отправил в поход със славянските дружини.

         „На съня си праведният войвода вижда как вземащите отначало над българите гърци връх почват да губят и биват избивани от последните и че той се спасява от смъртта.

         Щом се събудил, той скочил от постелката си и почнал да се моли”.

         „Войната става точно така, както праведният пълководец я видял на съня си. Българите зевземат всички планински теснини и ги заграждат със засеки. Те запалили лесовете по горите и през нощта се спуснали по равнината на гъсти маси. За гърците нямало спасение от тука. Войската им била изтребена. Всичките военни началници паднали, а така бил убит и император Никифор. Син му Ставракий сполучил да избяга от всеобщото изтребление, но понеже бил тежко ранен, той преживял само една година. Обозът, оръжието, държавната хазна и съкровищницата на императора станали собственост на българите”.

         „Праведният пълководец Николай, като видял, че се изпълнило видението му, възблагодарил на Господа за своето спасение. Направо от полесражението, със сълзи за падналити си войници, той се отправил за монастир.Тук той приел схизма и усърдно служил на Господа. Успехите в духовните му дела били такива, че той станал един от великите прозорливи отци*”.

         Като възпоменаваме, прочее, тая паметна дата от историческата победа на цар Крума, трябва основно да запознаем с нашата родна история днешното младо поколение, което трябва винаги да се поучава от нея и да обикне България и се жертвува за нея и за благото на ближните ни.

         * Гл. моята книга „ Християнството на Балканския полуостров”, 1927 год., стр. 31 - 33. Автор на статията: Архимандрит д-р Антим Шивачев. Вестник "Миръ", бр. 8420/26.07.1928 г.

- Следва -