Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.02.2008 13:43 - ИЗГОРЯЛАТА КЪШЛА (разказ)
Автор: devnenetz Категория: Технологии   
Прочетен: 704 Коментари: 0 Гласове:
0



                                         …село Девне…

                                              30 – те години на 19 – ти век…

 

              Започнало да се разсъмва. Дончо уморено се измъкнал от постелята и метнал затопления ямурлук върху децата и жена си, които пребити от дългия път спели направо върху мократа горска трева. Нагледал каруците и добитъка, задържал се при черната кобила и дълго я милвал по умните и уморени очи. Върбана също се взирала в неговите зеници и сякаш го молела: “Чорбаджи, спри!... Стига… Стига път… Отслабнахме, окуцяхме… вратовете ни се набиха и разраниха… Нали бесарабският край остана много, много назад?!... Нали тук е вече нашенско… българско?!...”

              Тази нощувка семейството на Дончо направило вляво от пътя идващ от Варна за Девнe, на една малка полянка в местността “Ак баир“. Когато войските на Дибич си тръгвали за Русия, уплашен от опасността от страшни турски безчинства и подмамен от руски и български агенти, Дончо натоварил преди четири години цялата си фамилия и каквото можал; зарязал къща, двор и имот; преминал с каруците балкана и заедно с десетки хиляди други българи тръгнал с войската на генерала насевер, към бесарабско. По-късно, когато чули, че положението в българско се поуталожило, мнозина българи си тръгнали  обратно към родния край. Дончо не обикнал трудния живот по чуждите места. Той все сънувал  родното селце… все си мислел и си поплаквал за българско… Турция пращала хабер подир хабер, че който се върне, ще бъде под закрила, стига мирно и тихо да работи земята си, да се подчинява на турската воля и да дава данък на вековния си господар…Макар и със закъснение,  и Дончо тръгнал на юг, към поробената си от близо пет века Родина…

              Покатерил се Дончо на най-високото дърво и пред него в западна посока се ширнала голяма низина. Виждал се пътят, който слизал надолу към оградената от зеленина някаква река. От дясно низината била защитена от големи кайряци, а отсреща, в подножието на баира, се виждало някакво малко селце…

              Дончо дълго се взирал в низината седейки на високия клон на дървото и все мислел… мислел… Душата му плачела и искала най-после от пътник и скитник да стане човек. Да има внуци и правнуци. Да има земя, къща, сватове и комшии. Най-важното – комшии! Искал един ден да умре не по чужди пътища и краища, а  в свое село… Искал да го погребат в гробище, между християни като него. До неговото родно село, което се намирало в южно българско, имало още поне десет дена път… А волята и силите на семейството му се изчерпали…

              Бавно се спуснал от голямото дърво, взел шепа горска пръст, стрил я в ръцете си, помирисал я, бавно-бавно я посипал и решил: „Стига път! Стига мъка! До тук!... Край!... Край”…

              Оживил се Дончо, вдигнал челядта си и скоро подкарал каруците и добитъка си надолу към реката. Когато стигнали до нея, напоили и окъпали животните, поумили се и се попременили. Така се случило, че наоколо нямало жива душа. Нямало кой да отговори ни на Дончо, ни на хората му, коя е тази река, какви са тези мелници, извори, развалини и разрушени крепостни стени…Нямало, но им стигало дето видели земята, водата, рибата и раците, гората, камъните, камъша…

              Разбрали, че на туй непознато място е имало и има живот и решили да живеят в селото, което било малко по-нагоре и носело все още непознатото им име Девне. След половин час път обозът на Дончо се доближил до селото и първи го посрещнали девненските  кучета. Хора почти не се мяркали. Дончо пообиколил тревясалите селски сокаци. Никой не го посрещнал, никой не му казал добре дошъл. С тревога и притеснение фамилията на Дончо си избрала  удобно място до един краен двор. Разпрегнали каруците , запретнали ръкави и през целия слънчев пролетен ден дружно и с голяма стръв секли драки, събирали камъни и дървета, с които заградили своя бъдещ двор. Умували къде ще е къщичката, къде вратникът и къде дамът. Взело да се мръква. За зла беда не се видели добри комшии, които да наскачат, да подадат човешка ръка, да помогнат…

              Когато почти се стъмнило, дошли няколко наежени мъже и през зъби казали:

              - В нашето село непознати не вземаме! Махайте се веднага!... Веднага!...

              … Едър , силен и храбър човек бил Дончо. Преди няколко години един турчин издъхнал в ръцете му… Можел и сега да понаправи нещо, но бил страшно уморен и отчаян.Зад него гълтала горчиви сълзи цялата му фамилия, а пред него стоели отпочинали и яки новозаселени девненци…

              Дончо запрегнал и тръгнал пеш пред каруците по обратния път. Стигнал до познатата му вече река и по най-различни пътеки и пътчета се добрал до крайния извор до самия кайряк.

              Разпрегнали и настанили добитъка и всички се тръшнали пребити и отчаяни на негостоприемната девненска земя. На другия ден насекли дървета и драка, с които си заградили нещо като дворче; нарязали саз и папур и си направили голяма колиба. Наловили си цял шиник риба и раци и на мръкване под звуците на силен жабешки концерт започнали да ги пекат и вечерят. Тъй, близо до водата, между сухоземни и водни змии и костенурки и сред много комари и черна драка, за Дончо и хората му започнал новият живот в българско, в девненско.

              Лятото се изтъркулило в много труд и мъки. Дончо често се срещал с девненци, общувал с тях и разбрал, че и те като него били изстрадали и измъчени българи – християни. Станала му ясна тежката и повратна съдба и на девненци, и на селото им. Всичко допирало до тези проклети турци, които от векове владеели българско.

              Дошла есента. Идвала зимата. Колкото и  хубава да била семейната колиба, на Дончо  все му се искало да прибере хората си в къщичка, да е сред комшии, да не е като самотен дивак… Искал да стане човек. Копнеел да се премести да живее в село Девне, но не искал да се моли – от малък бил свикнал на достойнство и как да е глава не прекланял ни пред турци, ни пред българи.

              Една сутрин пред неговия плет спрял на белия си кон кметът на Девне Дука - чорбаджи. Като го видял, Дончо си свалил калпака и попитал:

              - И от тук ли ме пъдиш, чорбаджи?!...

              Дука го гледал в очите и мълчал. После му рекъл:

              - Не, не те пъдя… Ти си добър чиляк… Ти сам видя каква паплач преминава ката ден през нашия край… Прости ни за тогава… Ние искаме селото ни да е чисто, хората му да са добри… Иде зима… Имаш челяд… Дошъл съм да те прибера в нашето село, но… но имам едно условие…

              … Разбрал Дончо условието и решил непременно да измине опасния път към земята, към двора, към къщичката и комшиите.Там, на север, зад кайряка, имало една къшла. Нейните стопани притежавали многоброен едър и дребен добитък. От тези хора си поревали и девненци, и кутлубейци, и карахюсеинци. Те се държали като зверове – бастисвали посевите и реколтата. Всявали страх и ужас у всички, готови били на всичко. Условието на Чорбаджи Дука било: „Прогониш ли ги – добре дошъл в Девне“.

              Дълго мислил Дончо как да махне тези бабаити. Блъскал се с акъл, кършил едрата си снага, точил острите си ножове… Стягал се за най-лошото, но добре разбирал , че трябва да свърши работата тъй, че ония да се дигнат, без да знаят на кого да си отмъстят.

              След като обмислил и подготвил всичко, една вечер Дончо облякъл черните си дрехи, намазал лицето си с кал от Баджи гьоз, сложил черния си калпак, затъкнал ножовете с черните дръжки в черните кании, взел огнивото и яхнал отпочиналата си вече кобила Върбана. Със свити сърца жена му и децата му го изпратили без да знаят къде отива и кога ще се върне. Те дълго гледали в тъмната нощ пътеката, по която Върбана изтопуркала в посока на Балнъшката драка.

              Щом наближил село Карахюсеин, Дончо кривнал наляво и през камънаци и овчи пътеки се изкачил на най-високото място. Слязъл от кобилата, навил нови черни навуща на четирите й крака и ги вързал със здрави тасми. С още по-здрава и широка тасма стегнал двете  челюсти на Върбана, да не би случайно да изцвили.                 Качил се на кроткото животно, легнал с лице към потната му  грива и без всякакъв шум  се доближил до къшлата на бабаитите. Вързал кобилата за един глог, пропълзял като котка стотина метра и се озовал зад къшлата.

              От предварителното проучване Дончо знаел, че в момента друговерците с добитъка си бастисват чужди имоти в далечни села. Знаел, че в къшлата били останали само жени, деца и стари хора, но и той имал жена и деца, които били на прага да станат отново хора…

              Ударил Дончо три пъти християнския кръст, цъкнал огнивото, подпалил праханта и само за няколко мига дал огъня на къшлата от седем места. Докато се вдигнат пламъците и докато от тях грейне и светне чак до небето божие, Дончо препускал встрани от село Кутлубей. После по чакмашкия път се прибрал в колибата при жена и деца, които махнали скъсаните навуща от краката на Върбана и освободили муцуната на задъханото и запенено животно от широката  стегната тасма. Жена му опипала черните ножове, видяла, че не са кървави и както винаги,  не го попитала нищо…

              … Над Девне се съмвало, когато жабешкото крякане идващо от Баджи гьоз изведнъж секнало. Кучето лаело като на вълк. Дончо грабнал ножовете и изхвръкнал  от колибата готов за най-лошото…

              Пред плета стоял на белия си кон Дука- чорбаджи – кметът на село Девня. Дончо го доближил и чинно си свалил калпака. Чорбаджи Дука скочил от коня и също снел своя калпак. После стиснал яката Дончова десница и му рекъл:

              - Ти издържа изпита си… От ония поганци и помен няма. Харен чиляк си… Тогава сбъркахме… Ела да живееш в нашето село… Нека в него живеят дълги години твоите и нашите внуци и правнуци…

              … Пренесъл се Дончо в Девне. Настанил се най-после и той като човек. С  биволите си за няколко години разорал около петстотин декара място до изгорялата къшла и чак до образуването на ТКЗС в село Девня неговите потомци са се  оземлявали, мъчили и радвали на труда си в тъй наречената Дядо Дончова нива. От това събитие са минали повече от сто и петдесет години.Много неща са се променили, но тази местност от девненския район останала в паметта на хората с

името Изгорялата къшла. Тя се намира по средата между село Неофит Рилски и кариера „Люляка“ на девненския Нов завод за калцинирана сода.

              Такова е девненското начало на Дончовия род, такъв е бил приемният му изпит за девненско жителство – Изгорялата къшла!

 
инж. Драгия Драгиев          
 
*Бр.49/198
9, В. „Девненски възход”, Прераб. 1989 – 2007




Гласувай:
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: devnenetz
Категория: История
Прочетен: 1194470
Постинги: 528
Коментари: 339
Гласове: 1259
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031