Цар Боршс-Михаил

https://bg-patriarshia.bg/sv-car-boris

„А гръцкият летописец Симеон Логотет, както и други някои историци разказват следното събитие, което и бележитият гръцки проповедник и светител Илия Миниат споменава в една своя проповед: Някой си гръцки монах на име Методий, иконописец, помолен от цар Борис, нарисувал в двореца му една картина, изобразяваща Божия Син, седнал на висок престол като Съдия на вселената, какъвто Той ще се яви при Своето Второ пришествие, а също и ада със страшните му мъки, с неугасимия му огън и с бесовете, изтезаващи грешниците. Като гледал тази мълчалива и същевременно силно говореща на съвестта картина, царят се поучавал от нея не по-малко, отколкото от мъдрите слова на своите наставници.“
………………………………………………………………

Ще завърша настоящата част от статията с още една особеност. Става дума за „тънкия лед“, по който се налага да върви начинаещ „преводач“ като мен при превода на следния израз:

Ωμο μορταγ ις τον παλεον ύκον.
Ωμο μορταγ ις τον παλεον.
Ωμο μορταγ ις τον ύκον.

Наведох глава пред стареца.
Наведох глава пред стареца.
Преклоних глава пред Господа.

Ја наведнав главата пред старецот.
Ја наведнав главата пред старецот.
Ја наведнав главата пред Господа.

Я склонил голову перед стариком.
Я склонил голову перед стариком.
Я склонил голову перед Господом.

Я схилив голову перед старим.
Я схилив голову перед старим.
Я схилив голову перед Господом.

Надявам се един ден по това да се произнесат учените, но ми се ще да направя и да предложа следния превод:

„Ωμο μορταγ ις τον παλεον ύκον.“ = „Наведох глава пред обожествения старец.“

ЧЕ СТОЛЕТНИЯТ Св. ЦАР БОРИС-МИХАИЛ, ОМОРТАГУС Е БИЛ „ОБОЖЕСТВЕН СТАРЕЦ“ НЯМА НИ НАЙ-МАЛКО СЪМНЕНИЕ.

Мисля, че като са се настанили южно от река Дунав, нашите славяни и българи са заварили (поне в Девня и Палматис!) огромна и предостатъчна за нуждите им римска материална база – два крепостни града, държавни сгради, църкви и т. н. Те сигурно са били изоставени, буренясали, разрушени в по-голяма или по-малка степен, но Аспарух и неговите наследници не са били безмозъчни идиоти, за да започнат да строят на нови места или на голи поляни. Аспарух и хората му най-вероятно са устроили своя централен къмпинг (селище) в Девненската низина. Струва ми се като най-вероятно Аспаруховият Главен аул (лагер) временно да е бил в днешния квартал „Повеляново“, а по-късно държавното седалище да е било преместено в северната част на бившия град Марцианопол. И още по-точно – в района на Римския стадион (Амфитеатър).

По този и по други въпроси имам други солидни статии и доказателства, които съм обединил в ДИЕБИ (ДЕВНЕНСКИ ИЗВОРИ ЗА ЕВРОПЕЙСКА И БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ) – Девненски краеведски труд с общ обем над 200 Mb.

Жалкото е, че научните инстанции на нашата мила Родина изобщо не се интересуват от ролята на Девня, тъй като тяхната история на България е красива, доказана и безгрешна.

Огромните каменни крепостни стени, дворци, църкви, фабрика за оръжия, амфитеатър; финансови, данъчни и гранични служби; конюшни, държавни складове, къпални, къщи, мелници, международен пазар, и др. от римско време (и в Марцианопол, и в Палматис) са имали нужда от възстановаване и сигурно са били възстановявани постепенно и поетапно. Не мога да си представя, че преди идването на нашите племена, ще са се намерили хора (племена или войски), които да са превзели и разрушили камък по камък (до последния камък!) огромния световно известен крепостен град Марцианопол, или пък да са откраднали или пренесли някъде другаде камъните му трупани и зидани с векове с огромен робски труд и парични средства. Да, чак през 19-ти век турците са заставили българите да съборят и да превозят до Варна огромни количества камъни от Девня за възстановяването на Варненската крепост. Нека не избързваме, нека не прекаляваме с незабавното Аспарухово строителство в т. н. „Плиска“. Нека не се изкарваме чак толкова богати и работни строители, предприемачи, архитекти и майстори. Все пак ние българите си се знаем и сами се виждаме какво представляваме, особено, когато над главите ни не свисти камшикът.

В моята разработка ДИЕБИ са изложени много доказателства, че Аспаруховата столица е била в град Велика Прислава (Девня). Сега, в тази статия това не може и няма нужда да се доказва отново онова, което е разработено и доказано най-подробно в другите файлове. Тук и сега то трябва то да се приеме от читателя като аксиома. Който желае, има възможност да провери това мое твърдение, като се запознае и с останалите мои поне 10-12 файла, които са подобни (по характер и обем) на този файл. За да не бъда съвсем голословен, ще спомена само това, че Превземането на Девненска Плиска, Изгарянето на българския аул, Смъртта на Никифор Геник, Болярският бунт, Велико-преславският народен събор, Просвещението, Низвергването на Владимир Расате, Помазанието на Симеон за цар на България и редица други исторически за България събития вероятно са станали на Девненска територия. Повтарям – това не са голословни твърдения. Ако наистина имаме заинтерисована историческа наука, би трябвало тя най-после да се размърда и да провери тези мои твърдения. Тя няма да направи това, защото красиво стъкмената ѝ стъклена историческа къщичка ще рухне пред очите на целия народ. Или пък, ако все пак направи нещичко, то ще бъде толкова „задълбочено“, колкото е „задълбочен“ досегашният превод на т. н. „Търновски надпис на Омуртаговата колона“.

Що се касае до Надписа, аз смятам че пред нас българите (не само пред учените, а пред народа и държавата ни) стои задачата същият да бъде преведен максимално вярно и най-после Гробницата (Гробището, или Гробът) да бъде намерена (уточнена), ако все още съществува. Критерий (мерило) за верността на превода на Надписа трябва да бъде не титлата, самочувствието и фасонът на преводчика, а успешното намиране (или ненамиране) на Гробницата (Гроба)! Всичко друго е толкова познато и толкова вредно, че българският речник е беден за формиране на честна и откровена оценка.

Въз основа на изложените по-горе три мои опита за превод на Надписа, аз предлагам търсенето на Гробницата (Гроба) да се концентрира в един кръг с радиус от 10 до 15 км. с център около село Бдинци. Тук ще привлека вниманието на читателя (надявам се задочно и на науката!) само върху няколко отделни примера, които според мен представляват интерес. Римската шосейна връзка между Марцианопол и Дръстър и действителните разстояния по права линия от Девня до Бдинци и от Бдинци до Палматис отговарят в много голяма степен на изискванията и на посочените разстояния от Надписа. Историческият за България Девненски град досега е напълно пренебрегнат от нашата наука. От разкопките в крепостта Палматис вече са видни много неща, които я свързват и с нашата българска история. А колко други ще се намерят в Девня, тепърва предстои да видим!

Отдавна е доказано, че село Бдинци и неговата околност са дебело свързани с Аспаруховите българи. Само на 200 метра от селото на площ от 2,5 дка е намерено старо българско гробище (некропол) от 8-9-ти век, в което са открити и изследвани 307 (!!!) български гроба. Смешна картина – в Бдинци и в Девня има български гробища, а в столицата Плиска няма!

Има и още една особеност: Разстоянието от Девня до Дръстър разделено на 3 равни части се състои от отсечките: Девня–Бдинци; Бдинци–Палматис и Палматис–Дръстър (или Пъкуюл луй Соаре). Военните поделения (при напрегнат марш) са изминавали за три денонощия пътя от Марцианопол до Дръстър (или до остров Пъкуюл луй Соаре) на тези три равни прехода, като са правели две нощувки – първата при с. Бдинци и втората – около Палматис. И обратно. Интересно е, че при с. Бдинци е имало, има и до днес водоизточници! А това в Добруджанските степи е било рядка, но много важна природна даденост и ценност.

Големият римски път от Девня до Дръстър може да не е миналвал точно през сегашното място на с. Бдинци, но е минавал близко до него. Вероятно тук някъде този път се е кръстосвал с друг маршрут от запад на изток. Наличието на значителни водоизточници в и около Бдинци в безводната степ е голям сигнал, че тук е имало един възел, който вероятно е бил нещо много важно и свързано с историята на племената, войските, международните търговци, поклонниците и преселенците, които неспирно са се движели и „щъкали“ по тези земи. Марцианопол и Палматис постоянно са „гъмжали“ от хора, от фургони, кавалерия, стада от различни животни… Имало е такива центрове, кръстопътни възли и градове, които тогава наричали Истрон (Свят, Космос). Според мен Ана Комнина пише точно така за Велика Прислава (Девня) – Велик, Голям, Мокрос (Мокър/Воден) град: Истрон (Космос! Свят!)! Но и нейният текст е преведен през куп за грош… Това е нашата тъжна и печална научна историческа истина.
Вече казах на няколко пъти, че занимавайки се с превода на този Надпис толкова години, аз се убедих, че той е написан от много образован, опитен и прецизен човек. Възможно е това да е бил някой Девненски митрополит или свещеник. Ако надписът е създаден доста време след смъртта на княз Борис (а по всичко личи, че е било така), автор или инициатор на същия може да е бил слабо проученият свети Йоан Екзарх Български, а защо не и самият цар Симеон. Разбира се, че това е още един недоказуем примерен модел, който създавам, за да си помогна да оформя у себе си (а доколкото е възможно и у читателя) една виртуална видимост на онова, което прочитам и асимилирам от Надписа. Да. Този неповторим създател на безцененния за нашата история Надпис може да е бил някакъв друг инороден човек, с незнайно какъв сан в Девненските или в Преславските църкви. А защо не и в тогавашната ни държавна власт? Колоната може би е крепяла конструкцията на една от римските църкви на Марцианопол, който се славел с това, че е бил „Царство на римските колони и църкви“. Да, неразбраното и непреведено досега Девненско име Σθλάβο μίρ (Славомир) е означавало: „Колона на мира“, „Колонен свят“, „Свят на колоните“! Но на това се спирам в други мои статии.

Накривените (особено в долната част на колоната) редове на Надписа говорят, че майсторът е дълбал значителна част от редовете и буквите на колене, а накрая (най-долу) може би и легнал по корем. Човек, като се взре в Надписа, не може да не забележи два (че дори и три!) „почерка“ и да не стигне до извода, че може би същият е дописван и изработван дълго време и то от повече от един автор на текста и от повече от един майстор по издълбаването му върху колоната. Разбира се, това може и да не е било така.

К. Иречек пише, че състоянието на повърхността на колоната и на самия Надпис показвало, че същата като че ли е стояла дълго време под вода. Имаме голямо основание да смятаме, че нашите далновидни български държавници и дейци на БПЦ не са били някакви смотаняци, а са укрили тази колона в някой от Девненските извори и че тя е престояла в него почти два века, докато нашите гръцки „партньори“ (днес „другари по оръжие“) не са били прогонени от земята ни. Подобна съобразителност и смелост срещаме и в по-новата ни българска история, когато по абсолютно смел и супер рисков начин наши предани до смърт на Царя и Отечеството български бойни офицери са спасили българските бойни знамена от изгаряне. Така че опазването на Колоната до наши дни е едно достойно народно дело, което прави чест на нашите по-далечни и по-близки предци и държавници.

Ако се окаже, че моите преводи са верни, ще се отприщят и стартират нови идеи и насоки за проучване и усъвършенстване на откровено казано досегашната ни „натъкмена“ „Абобска“/„Плисковска“ история на България. На подобни (на това) разсъждения ще отделя място и по-нататък в тази статия. Мисля, че диренията относно въпросната Гробница (Гроб) трябва да се съсредоточат най-вече около района на село Бдинци.