Леко ръмеше студен дъждец. С бойния автомобил ГАЗ 63 напуснахме град Коларовград и се отправихме по шосето за Варна. После минахме през с. Мадара и на едно удобно за паркиране място автомобилът спря. Взводният ни командир капитан Хр. Николов слезе от кабината и изкомандва: „Взвод слезни!“ Ние, новобранците (от под. 65040) скочихме на земята и след секунди взводът ни потегли към историческия паметник „Мадарски конник“.

Ръмеше студен дъждец, но това нямаше значение нито за нас войниците, нито за капитана. Когато стигнахме в подножието на скалата помощник-взводният младши сержант Ангелов подаде командите „Взвод, в две редици, строй се! Взвод равнис! Взвод мирно! Равнение на средата!“ После със строева крачка се приближи до капитана и на висок глас рапортува:

„Другарю капитан, Първи учебен мотострелкови взвод на Първа рота е строен и готов за провеждане на занятие по военно-патриотично възпитание. Взводът е в пълен състав. Командир на първо отделение, младши сержант Ангелов.“

После взводният даде команда „Свободно!“ Дъждовните капки попиваха по дрехите ни. Автоматите и картечниците ни също се мокреха от дъжда, но както на тях, така и на нас, школниците, така и на капитана, не ни пукаше от него. За двадесет и няколко дни служба вече бяхме разбрали, че за нас природните условия нямат значение. Светът беше изправен пред трета световна война. Наборът, който трябваше да се уволни, беше задържан. Поделението гъмжеше от войска. Три набора денем и нощем се готвехме за най-лошото. Но това е друга, съвсем друга тема.

Капитан Николов говори около 30 минути. Разказа ни (може би) всичко, което знаеше за този паметник. Той беше страхотно подготвен и печен офицер. Съставът на взвода беше две трети българчета и една трета турчета. Освен мл. с. Ангелов имаше още двама отдельонни командири, които бяха турчета. Всички слушахме в захлас думите на нашия командир. Той говореше за българските ханове, за нашата славна далечна история. Често употребяваше думата „Родина“, за която трябва да сме готови да се бием, да победим, или да загинем. Ние, които бяхме със средно образование, по-бързо и по-добре разбирахме онова, което ни разказваше взводният. Останалите момчета, които бяха със седмокласно образование, по-трудно схващаха нещата. Опитният ни командир ни беше като един много добре подготвен и строг учител. После той ни освободи, строят се разпръсна, наобиколихме го, дълго говорихме с него, гледахме нагоре към паметника, питахме много. Височината беше голяма. Виждахме частично и коня, и конника, търсехме с погледите си лъва, кучето, буквите… После разгледахме пещерата и някои други обекти. Така двата учебни часа изтекоха, слязохме при автомобила, качихме се в него и поехме по обратния път за Коларовград. По едно време взводният даде команда от кабината на мл. с. Ангелов и целият взвод българи и турци запяхме в един глас онази песен, в която се кзваше:

„Не ща ни дарове, ни злато,
гордо викна Симеон.
Мойто царство е богато.
Златен е и моят трон!“

Моторът на автомобила бръмчеше, дъждът се усили… Ние бяхме мокри до кости, но чергилото ни държеше „на сухо“. И така се прибрахме в поделението, където на всеки един от нас (българчета и турчета) фамилното име завършваше на „-ов“ и "-ев". Това си спомнях, когато през годините проучвах материалите и хипотезите за историята и значението на Паметника „Мадарски конник“. …

Спомням си и все още (на стари години) настръхвам… На портала на нашата шуменска дивизия имаше един „скромен“ надпис:

„АРМИЯТА Е ДО СМЪРТ ПРЕДАНА НА СВОЯ НАРОД!“… Тогава имахме армия. Оказва се, че без нея не може. Особено днес.

13. 02. 2023 год. Гр. Варна. Инж. Др. Драгиев

Този пост е препубликация от 13. 02. 2023 год. в https://www.facebook/Devnenetz?sk=wall&notif_id=1678269477530398&notif_t=wall&ref=notif. Там има илюстриране, което ми е трудно да вмъкна тук.