ЛЕГЕНДАТА ЗА ДЕВНЕНСКИТЕ ИЗВОРИ

Български турист, XVII, 1925, № 9, 136 – 137

Проф. Любомир Владикин*

В момент на творчески каприз Природата е събрала водите на четвърт България – на Делиормана и Добруджа – за да създаде тук едно чудо! Там копаят дълбоки кладенци за да намерят жилка свежа вода, а тук шест извора бликат из хладни недра 2800 литра в секунда, карат модерни мелници, образуват цяла река.

– Девненските мелници. Какво ще видиш в тях? Колела и напудрени стени. – По нататък! Аз дори съм недоволен, че водата е заробена: бих желал да я вида свободно да блика и свободно да тече през полето, накичила бреговете си с водорасли, златоцвят и стройни камъши.
Отдалеко виждаме ниски зидове, образуващи два почти равни кръга. Ето изворите! Тичешком скачам на зида и гледам бистрите басейни. Те са два, един до друг големи колкото голям харман; водите им се преливат. Лятното слънце се къпе в разтопените кристали, повърхността блести като сребърен щит и леки концентрични кръгове трептят по него: към средата на хармана, дъното клокочи на едри букли!
– Там няма дъно, казва ни един старец. Когато косачи влизат да откосяват водораслите, пазят се да не попаднат там, защото потъват като в бездна и никой не може да ги спаси.
Малко по нататък кипи един водопад; друг извор блика цял поток кристална вода, която стремително се хвърля в процепа на шуплести варовици, шуми и се разбива на сребърноснежна пяна.
Хей там е пълноводният „Дипсиз”, образувал цяло езеро, а малко по-нагоре, всред сочнозеленото поле, клокочат последните два извора. Единият е ограден кръгло, сякаш око на жадното поле, сърдито загледано в знойното слънце, другият е голям, бистър и свободен! Никой не се е грижил да го подгражда и той сам се е накичил по свой вкус. Една малка гънка в почвата, наоколо буйни треви и високостволи маргаритки. По бреговете стройни камъни и между тях бляска вода, като късчета от счупено огледало.
По-навътре – бледожълти водорасли с мънички бели цветчета, а по тях водни костенурки ловят мушици и бързо се гмурват щом зърнат чужденеца.
Свободният извор! Такъв е бил той в дълбоко минало, когато смели мъже от далечна страна се явили тук да поят буйните си коне, а в подвижното огледало, като сребърни люспи са трепкали железните брони. Може би сам Аспарух гонен от безводието на своята престолна Плиска, често е идвал тук да си почива, сядал е с войводите си на разговор за нови походи, завоевания и слава, а златният му шлем е плувал в извора, като загадъчно лунно петно … Аспарух не е идвал често тук… Той е живеел тук!?
Връщам се и пак спирам пред „Хавуза” – вълшебния изумруд, в който слънчевите лъчи се разтопяват на спектрални цветове, танцуват на повърхността, потъват сякаш в глъбините и пак изплуват, обагрени от неуловими нюанси; малко овчарче, легнало по корем на зида, иска да измери дълбочината, но неговата дълга гега се люлее като пръчица, като детска ръка, напразно посягаща към непостижимото дъно. – Няма дъно! – заключва то и се взира в гигантския воден кристал. Водите са непорочно бистри, дъното се вижда дори с песъчинките, но като под магическо стъкло: такава магия от цветове и нюанси излъчва глъбината! Гледаш зеленикаво сияние, пръснато на едри лъчи, като звезда, или разпиляно на хиляди нишчици, като копринено сито – може би слънчев лъч е попаднал върху миниатюрното огледало на някоя водорасла? Още не открил тайната, съглеждам яркочервени петна – те бързо се движат, изчезват и нови се явяват, сякаш невидими водни джуджета, смутени от моя поглед, бързо пренасят едри рубини и ги крият в бездън-ното гърло на извора.
Бликащото гърло! То е широко и бездънно, затова над него е поставена тежка желязна решетка, за да не падне нещо вътре и се изгуби безвъзвратно. Може би в този извор, когато император Траян минавал от тука, сестра му Марциана е изпуснала златната си чаша. Тя отърчала в шатрата да се оплаче на брата си, но когато двамата дошли и се загледали в кипящото гърло, чашата по чудо изплувала из бездните: Богът на извора я повърнал на прекрасната Марциана! В чест на водния бог, Траян съградил около изворите цветущ град и го нарекъл Марцианопол – Марцианин град. Случайните находки по тия места са откъслечни слова от забравената поема на изчезналия град, и днес само един мраморен саркофаг, изровен тук, е едничък ням свидетел, че в тези пущинаци някога е кипял живот.
– Кой ще ни разкаже за мраморните басейни, за розите, надвесени над кристалните фонтани, за младите римлянки, които са мечтали край тях?
– Само изворите! Тяхната тайна е написана по пясъчното дъно: виж странните черти и резки, с които водораслите пишат своите руни, но кой вдъхновен поет ще ги разгадае?
Плачещи върби свеждат вейки до самата повърхност и мълком оглеждат скръбната си красота. И когато повее ветрец, във водата заиграват хиляди листенца, преплитат се трептят, преливат формите си – басейнът се изпълва с живот, който няма име … И струва ми се, че из дълбините се показва жаба с корона на главата и ме запитва:
– Не видя ли къде отиде Марциана?
– Сестрата на император Траян? – шептя учуден. - Тя е умряла преди хиляди години!
Но жабешкият цар спокойно вдига ципестото си пръстче и сочи към гърлото на извора:
– Не, смъртни човече! Нощта тя прекара там, в моя дворец, и златната й чаша е до половината изпита …
Група млади туристи, току що пристигнали, с радостни викове се спускат към басейна, накачват се по зидовете и водното огледало в миг се изпълва с жизнерадостни лица. После групата отива към другите извори, връща се и под сянката на стария бряст при водопада, си устройва игри и песни.
– Мястото зове! Мисля си аз, и спомням си някога прочетени страници, че преди двадесет века, младежки спортни организации са цъфтели по тези места и на определен ден, в чест на бога покровител Дарзалас, устройвани са били игри и състезания, наречени „Дарзалеи”, които свършвали с песни и любов, край прекрасните извори. И една мраморна плоча, изкопана тук, ни говори със своя надпис, че дори един римски цезар – Марк Антоний Гордиан – е идвал в града на изворите Марцианопол и е присъствал на Дарзалеите.
– Обичам вашия възторг, младежи на моето време, но жаля за изчезналите Дарзалеи, когато тук, край някой от тези извори, е стоял Цезар и млади римлянки са плели венец за победителя…“

* Публикувал в Интернет: Анастас Ангелов, Музей на мозайките – Девня.

…………………………………………………..

Инж. Др. Драгиев:

* Владикин, Любомир Николов (1891-1948) - специалист по право и държавни науки, професор в Софий-ския университет по общо държавно ибългарско конституционно право. След 9. 09. 1944 г. изключен от СБП като „фашист". (Б. м.).
** Любомир Владикин, https://bg.wikipedia.org/wiki/Любомир_Владикин.
***https://pogled.info/avtorski/Hristo-Georgiev/prof-vladikin-raihat-na-hitler spasi-nas-i-tsyala-evropa.93604, Проф. Владикин: "Райхът на Хитлер спаси нас и цяла Европа".

https://liternet/publish10/aangelov/index.html