Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.05.2020 17:20 - Половците в XI и XII век и поне до 1241 година (3)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 937 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 08.05.2020 16:02

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Той “седнал [на престола] в Киев след смъртта на отеца свой” (ПВ* - 3 ч.). А доколкото нямаме преки сведения за останалите деца на Владимир І Киевски (ако изобщо е имал такива), то може условно да се приеме, че те гравитирали около един или друг от трите центъра.

Имаме множество доказателства, че може да се вярва на казаното в българската хроника “Джагфар тарихи” (ДТ*), съдържаща оригинални текстове най-късно от ІХ и от ХІІ-ХІІІ в. насетне, обаче това въобще не може да се каже за руската хроника “Повест врем. лет”, където достоверни откъси са поставени извън действителния контекст, а освен това са гарнирани с идеологически целенасочени свободни съчинения (остава отворен въпросът кога са правени тези добавки в “Повестта” – дали през ХVІ в., когато Иван ІV Грозни /1533-1584/ иска единствено да се представи със скандинавски произход, или чак в XVIII в. от Екатерина II “Великая“ /1762-1795/, или в ХІХ век, обаче е пределно ясно, че авторът или авторският им колектив, са желаели преди всичко възхвалата на единната централизирана власт в Россия и фаворизирането на “руския народ” или “руската нация”, като се неглижират или напълно пропуснат сведенията за всички останали съществени народи, общности или групи; според руската историография единственият намерен оригинален препис на “Повест врем. лет” от ХVІ век, бил изгорял при пожара в Москва през 1812 година, но като знаем налудничевата психозност на ЧК-КГБ можем с основание да предполагаме, че оригинала или части от него все още се крият в дълбоките тайници на Кремълската власт). Имайки предвид това, и корегирайки ако е допустимо руския текст, опирайки се върху български, византийски, скандинавски и др. данни, ще се опитаме да реставрираме руската хроника и основните събития там през 1014-1019 година:

починал Владимир през юли на 15-тия ден [през 1014 г.];

Святополк седнал в Киев след смъртта на отеца свой (т.е. на 16-ти юли, а влизането му в Киев, ако той не бил в града – както се твърди в руската хроника, било не по-късно от 20-ти юли 1014 г.).

Воините се разотишли. Глеб останал да стои само със свите отроци.

Ярослав, [по нареждане на Мстислав], през нощта влязъл във Вишеград* (на север от Киев*, на река Днепър, построен от Олга* /941-969/ и нейна столица), тайно извикал Путша и вишеградските мъже (първенци) болярски и им казал: “Предани ли сте вие на мен с цялото си сърце”.

И ето, нападнали го (Глеб), като зверове диви, обкръжавайки шатрата [му], и го промушили с копия, и пронизали Глеб и слугата негов, прикриващ го с тялото си, пронизали.

Мстислав пък окаяния, започнал да мисли: “Ето, убих аз Глеб; как да убия и Борис?”. ”;

Проследяването на събитията показва, че Половците (българите на север от Дунав – между Волга и Тиса, в преиода от 1018-1019 г. до 1185 г.) са поели безкомпромисната война с околните държавни образувания за запазване на своята пълна независимост; друг въпрос е присъединяването на някои от българските феоди към Унгария и към Галиция, включително и към престола на Византия. Същевременно следва да се има предвид, че част от печенегите* били в състава на Волжка България*, а друга част от тях – наричани Хински печенеги (Саркелски печенеги, в.-бълг. Хин е град Саркел*, рус. Бела Вежа*), населявали земите на изток от долното течение на река Дон (вж. карти 1320 г., 1330 г.), като до идването на татарите през 1237-1239 г. вероятно също били под опеката на Волжка България*. Фактът, че през ХІ и ХІІ век печенегите* правели военни набези до Мизия и Тракия съвсем не означава, че те живеели във Влашката равнина и в земите между Дунав и Дон, където ги поставят някои историографи, за да неглижират половците;

През зимата на 1053-1054 г.: В тази година (1053 – до март 1054 г., вер. за да сключи нов договор с нововъзкачилите се Изяслав в Киев и Всеволод в Преслав – днес Переяславл Хмелницки) пристигнал Болуш (Балуш, Бълуш, срв. Бъл*, Бул*, Бол*, Бал*) с половците, и сключил мир с тях Всеволод, и се върнали половците назад, откъдето дошли (ПВ*).

В година 6569 (1061 г.). За пръв път дойдоха Половците да воюват срещу (в Киевската) Руската земя; Всеволод излезе против тях в месец февруари на 2-я ден. И в битката [те] победиха Всеволод, и повоювайки (грабейки) из земята [на Киевската земя] и си отидоха. Това бе първото зло от нечистите и безбожни врагове. Беше техен княз Искал.” (ПВ*);

През 1068 г. Половците, начело с Българския кан Шарукан* (“Цару кан = Царят-кан, Царстващ кан, Цар на кановете“), започнали “нашествие“ в т.н. “руски земи”, като главната битка се състояла на р. Алта* (рус. Альт/а; срв. Олт*, Олта*). Там Изяслав І Ярославич (род. 1024, Велик киевски княз 1054-1068, 1069-1073, 1077-1078), заедно с някои от братята си, бил разбит “и побягнали руските князе, а Половците победили” (ПВ*).

През същата 1068 г. се събрало в Киев местното Вече (Народно събрание), което заявило на Изясляв – “ето, половците хазяйничат в нашата земя…” (РН*). От това може да се заключи, че т.н. Киевска земя е била включена неразривно в държавата на българите-половци, която пък продължавала да съществува между Дунав и Волга, между Унгария и Волжка България, между Полша и Дунав, между Балтика и Черно море.

Изглежда след погрома над Изяслав през 1068 г., Всеволод І Ярославич – княз на киевския Преслав или рус. Переяславл (род. 1030 г., Велик киевски княз 1077, 1078-1093, брат на Изяслав І Ярославич), женен за извънбрачната и юридически напълно незаконна дъщеря на Византийския император Константин ІХ Мономах (1042-1055) от българо-византийската т.н. Македонска или Арменска династия (867-1057) – Анастасия, и имащ от нея пет деца (Владимир* ІІ Мономах /1113-1125/, Евпраксия, Екатерина, Мария и Янка* /?/), се жени за втори път. Сега той сключва брак с Ана*, дъщеря на Половски кан [? за дъщеря на Шарукан*, на негов брат, син, на близък роднина от българската аристокрация, за родственица на Асен /2/* (?-1082) ?]. От тази българка Ана имал син Ростислав (ст.-бълг. Расти-славъ, Расти-славъ: “расти-слава”).

ОТ ТОГАВА, според руските хроники и историография, Половци започват активно да участват и във вътрешно-руските конфликти (или поне се води по-системна отчетност за участието им в тях), и във войните на руските (Киевските) княжества с литовци, поляци и пр. Тази активност на Половците обаче е предизвикана от още по-активните военни действия между т.н. “руски“ князе, които викат Половски войски като съюзници в своите властово-политически конфликти, борби и войни.

Следва да се подчертае и това, че с оглед на времето, когато е писана и преработвана “Повест временных лет” (от 1113-1118 г. до 1584 г. и 1796 г., Ипатьевская летопись е написана ок. 1425 г., а е издадена от Археографическая комиссия, Петербург, в 1908 г. /ЕР*, т. І, с. 25/), и преследваната демагогска цел – да се създаде и популяризира доктрина на автономната руска княжеска власт и нейната феодална държава, като родословието на руските князе се проследява само по варяжка линия (рус* = скандинавец, варяг*, готландец, швед и пр.).

Това умишлено елиминиране на основните властово-родствени линии в тъй нареч. “руски земи” – българската и половско-българската, в компилациите на “Повестта” от по-късните периоди, което цинично контрастира на фактологичните данни, всъщност се стреми единствено към пълното заличаване на България и българите като основен фактор за създаването на Киевско-руската и Московско-руската държавност, и на руската нация и култура.

[От края на ХV в. (1492 г.) и най-вече от втората половина на ХVІ век е поет курс към “византизация” на руското минало (и “скандинавизацията” му от 1561-1584 г.), което още по-плътно започнало да закрива българската връзка, а от последната трета на ХVІІІ в. Русия решила и да “осинови” всички “славяни”, към които причислила и т.н. Дунавски българи.

Вождовете Ленин и Сталин през 1920 г. завършили формално тази линия на руския имперски хегемонизъм – ползващ единствено кремълската властова олигархия, като произвели Волжките българи* и Кримските българи в “татари” (27 май 1920). Така напълно изчезнали всички българи – живеещите в Европа били вече (от ХVІІІ-ХІХ в.) “славяни”, а тези в Русия – “татари”. Повече нямало кой да има претенции върху основите на руско-съветската държавност и властова битност – нито спрямо най-древното миналото, нито спрямо “вечното комунистическо бъдеще“, а Кремъл и КГБ (ЧК, НКВД, днес ФСБ) се оказвали – по така стъкменото вековно право, единствени разпоредители със съдбата и на славяните* в Европа, и на народите в СССР, и техни законодатели, съдници и притежатели.

Главна особеност на това руско-съветско действие е, че то преминава именно и само през елиминирането на българите като културен и етнически факт и фактор в района на Източна Европа през последните 2000 – 2160 години (вж. Стара Велика България*); след това “справянето” с отделните “славянски“ народи (вж. Славяни*, Склави* и пр.), на които с тоя акт на Кремъл вече е отнета базата и логичното научно обяснение за общата им култура, става лесна играчка за мощната цинична демагогска, идеологическа, политическа, властова и финансова машина на Московската империя – все още твърде жизнена и болезнено реагираща с регресивни действия, за да я сметнем за мъртва и демократизирала се];

Вероятно именно по това време – към втората половина на ХІ в., започнало да се оформя у руските хронисти и самото понятие Половци*, което ту е нарицателно за всички живеещи на юг от владенията на “Руските“ князе, ту за част от тях, ту единствено за т.н. Кумани*. Освен Куманите* в състава на понятието Половци* влизат Торки* (Маджари*, Угри*, Турци*), Яси (Алани*), Семечи (“половци, живеещи по река Семь”), половците – Читеевичи (съюзници през ХІ-ХІІ векове на руските князе) и пр.

Това разнообразие от етноси и групи, означавано с руското нарицателно Половци*, се потвърждава и от разнородността на имената, част от които имат вер. тюркска основа (нпр. Итлар, наред с Итил ~ Атил = името на Волга* от хазарско-арабския период). Същевременно не може да се пропуска фактът, че ислямизирането на част от Българите – преди всичко на онези в състава на Хазария*, започва уж към 738-850 г. (вж Волжка България*), силно се е отразило върху имената, използвани от тях. Тоест не трябва да се приема безприкословно, че носителите на тюрко-ислямски имена следва да са непременно тюрки, още по-малко тези, които се споменават успоредно и в единство с древно-българско – древно-иранските (нпр. Итлар и Китан*, и пр.); (…..)   

***  

В 1071 г. Половците воюват “у Ростовца и Неятина” (при Ростовец и Неятин).

През 1078 г. князете Олег Святославович и Борис Вячеславич, които намерили убежище в Тмутаркан* при княз Роман (името Роман* влиза в т.н. “руска битност и култура“ от Българския цар Роман или Роман-Симеон* /977-997/; през 990 г. новопокръстения в Киев княз Борис – по-сетне Свети Борис – приема християнското име Роман от кръстника си цар Роман-Симеон*), нахлули в Черниговските земи с Половска армия и разгромили руските сили, водени от Киевският велик (главен, старши) княз Всеволод І (1077, 1078-1093). Т.е. по-скоро Половците, към които се присъединили Олег и Борис, воювали срещу Всеволод I половски зет, заради неспазен договор, за да го свалят от трона в Киев, или за да го отхвърлят от исконните български земи около Чернигов*.

В 1079 г. Роман – Князът на Тмутаркан* (в.-бълг. Дима-таркан, Дамя-таркан, Тамья-таркан /ДТ*/, много по-вероятно Димо-таркан, Димитър-таркан), навлязъл с Половска армия към Киев*, но при крепостта Переяславл (Преслав* на Трубеж, дн. Переяславл Хмелницки) [Киевският княз] Всеволод І Ярославич (1077, 1078-1093) успял да сключи мир с Половците, които при завръщането си в Тмутаркан* умъртвили княз Роман (2, VІІІ, 1079). По същото време “хазари” (тмутъркандски йудеи) хванали Олег и гоизпратили зад морето в Цариград” (! Хазария* е в процес на разпадане от 30-40 г. на Х в. /БИХ*/, а не съществува от 966-969 година. В т.с. под определението “хазари”, освен етнически хазари, може да се крият различни етнически групи – тмутъркански иудеи, а също маджари, касоги, българи, саклани* и дори “народът Арсия” – хорезмийски мюсюлмански наемници, съставляващи гръбнака на армията на Хазарския хакан през ІХ-Х в., но не и Половци*; вж. Волжка България*).

Тогава – след отстраняването на Роман и Олег – Киевският княз Всевелод I Ярославич назначил за управител на Тмутаркан* някой си РАТИБОР* (епитет, от ст.-бълг. рать: “битка, сражение, война”, и от борь: “борба; боря, бори, преборва, побеждава”, тоест Ратьборъ, Ратибора).

Предвид обстоятелствата – родството на княз Всеволод Киевски с Половците, изолираното и отдалечено разположение – чак в Крим – на Тмутарканското княжество от далечния Киевски феод, граниченето му с Царство България, с Волжка България* (владееща земите на бившата Хазария*) и с областта Черна България /2/*, а в т.с. зависимостта му от нея, фактът че Тмутаркан* е в съседство с Фанагория* – солицата на Стара Велика България*, и пр., съпоставени с българската етимология на името Ратибор* (както и на Тмутаркан*), то най-вероятно Всеволод I, под определени условия, е предал града и княжество Тмутаркан* (Дима-таркан) под управлението на аристократ с директен български произход.

Всъщност, този Кримски град Дима-таркан, който в киевската хроника „Повест временных лет“ се споменава с името Тмутаркан, е известен като български град, населяван от българи и управляван от български кан, единия от които бил Българския върховен принц Дамян – син на Бесерман. От този град е управляващия Хазария бек Илияс или Ильяс (842-870), който е син на Канът (Принцът) на Тмутаркан* Дамян или Бураш – отровен по заповед на Хазарския бек Буртас (824-842). Илия (Илияс) е внук на Тат Угек Бесерман* (759-787), който е син на Българския кан Севар* (727-759). Градът е в територията на т.н. половци (българи), а по-рано безспорно е в земите на българите на Бат Боян* (665-690). Не е ясно кога Киевските князе и техните синове са поели управлението на града, защо и за колко време, но това явно е станало със съгласието на живеещите там българите, през XI вeк с роднинските връзки между половците (българи) и Киевските князе, както и с интригите на Византия и византийския Херсон. Знаем, че по времето на Дамян и след него града Дима-таркан (рус. Тмутаркан) е автономен, но под упеката на Византия, тоест на близкия Херсон. Видно е, че заради града е действал, макар и често променян в детайлите заради конкретиката на обстоятелствата, сложен съюзен договор между Византия, Царство България и Волжка България. А с налагането на половеца (българина) Ратибор* за принц на града в 1079 г. и след това, то Киевското присъствие в града, поне за сега, е прекратено;

През 6590 г. от Сътворението (1082 г. сл. Хр.) умира Половския кан Асен* (рус. “Осен, половецкий княз”, който имал поне четирима братя /ПВ*/; но рус. Осень: “есен“).

Самият факт, че това събитие е отбелязано като най-значимо в др.-руската история за 1082 г. (или за 1081 г., защото става въпрос за V индикт – от 1 септ. 1081 г. до 31 авг. 1082 г.), говори, че Половците са играели важна роля както в Киевския феод-държавица, така и в целия ЮИ край на Европа* – между Волжка България*, Кавказ и Византия – в независимите български земи на север от Дунав и между долен Днепър, Дон и Кубан; това пък включва още Унгарското кралство и Червенските градове* – част от бившата Дулебия*, която станала съставна част от основата на бъдещото т.н. Владимиро-Галицкото кралство*, като вер. също засягало в значителна степен и Полша, поне Ю. Полша и И. Полша;

В година 6596 (1088 г.) “взеха българите Муром” (ПВ*), тоест град Кан* (основан в края на 813 г. от Българския кан Крум* /787-814/).

Това съобщение е поставено в откъс от “Повестта“, съдържащ изключително факти свързани само с християнството – осветяването на църквата “Св. Михаил”, смъртта на игумен Никон, в т.ч. преместването на православния местен княз Святополк от Новгород в Туров. Такова “съжителство” със съобщението за завземане на езическия град Муром (Кан*) напълно изключва тези българи да са били мюсюлмани, което при крайната християнска позиция на хрониката, непременно би било отбелязано. Понеже Муром (Кан*) е в т.н. долна Ока* и в региона на Кърчаг* – огромната област, която е дадена от Волжко-българския кан под значим наем на Киевските князе още от 966 г. и за който Киевчани и Московци плащали ежегоден данък до 1583 година и е била значим факт в дадения XI век – то българите от Волжка България*, които в 1088 г. завладели по някакъв повод Кан* или Муром*, явно били християни; или пък най-много да са изповядвали “древната българска вяра“. Малко вероятно е това да са българи от западната България и Византия, но пък е възможно това да са били половци.

Областта Кърчаг* – волгобълг. Кортджак*, била дадена в края на 965 г. под наем от Кана на Волжка България* на Киевския княз Борис или Святослав I* (945-972) и следващите Киевски и Московски кназе, който те изплащали поне до 1583 година; областта между района на град Ростов и р. Ока* (с град Кан* или дн. Муром, и др.), която е водно-блатиста и получила името-нарицателно Кърчаг или разг. Кърчака, защото била богата на пчели, тоест на мед и восък, изнасян в големи количества от търговците в кърчази; през средата на областта течала р. Гюль-Асма или Кул-Асма – днешната Клязма, а Кул-Асма юлы: “Кул-Асма пътя” или Клязма-пътя, бил южното разклонение на Балтийския път от Волжка България* и столицата й Болгар* към Прибалтика, наричан понякога “Янтбрен път” (“Кехлибарен път”, срв. Янтра*); на Нерли – волгобълг. Нэрлэ, която е приток на Клязма, през 1003 г. Балин – син на предводителя на българските анчийци* и майстор на кораби, издигнал за своите нужди постоянното становище “Балин”, което в началото на ХІІІ в. било вече значим град – известен до днес с името Суздал*, рус. Суздаль (ДТ*, с. 59; според руската историография Суздаль, който е на р. Каменка – приток на Нерли, и на 26 км от по-късния град Владимир, е известен от 1024 г. /ГЕ*/, което съкръщава историята на града с 21 години, но крие напълно волжко-българския му произход); вж. Суздал*;

 

***

През голямата суша в 1092 г., обхванала Руските и Половските земи, Половците щурмували граничната линия по р. Сула* (срв. Сулак*, Сура*; по Сула и северно от р. Рос* минава границата между българските = половски, и Киевско-руските владения) и присъединили много (?) руски села по двата бряга на Днепър*. При това се съобщава поименно и за градовете Песочен (вж. Псел*), Переволока (срв. Превал*, независимо, че рус.- волок: “влак - провлак”) и Прилук (от Лък* ~ Лъка*), които са в днешната Полтавска област.

Около Полтава (др.-бълг. Балтавар*), по-точно на 30-тина км от него, е погребан Кубрат* (605-665), както и чичо му Бат Оркан* (към 641/645 г.), чиито гробове са СВЕЩЕНИ за българите. Изглежда точно заради навлизането в земите около Кубратовия гроб Симеон І* (893-927) наредил да се отрежат носовете на “хазарите” (вер. кавари) след победата си във войната срещу Хазари, Маджари и Византийци през 893-896 г. (преди него Омуртаг* /814-831/ воюва в защита на тези територии, а вер. и Самуил* /997-1014/ е принуден да  препотвърждава властта на царската българска корона точно там – в т.н. Отвъддунавски земи*).

За събитията от 1092 г. е интересен и фактът, че (от 1088 г.) град Муром и областта му са завладени отново от българите (от Половците; според някои от Волжка България*, с която т.н. Половци имат обща граница, но това е изключено, защото руската хроника непременно би съобщила, че тези българи са мюсюлмани). Такова настъпление говори както за възможна координация на действията на Половци и Волжки българи*, така и за отслабването на княжествата на Киевската егида, заради засилване на противоречията между руските князе.

През същата 1092 година Половска армия заедно с руския (киевския) княз Василько Ростиславич, нахлула и воювала в Полша (т.е. по-скоро в Българските земи, по-късно влизащи в Литовия). Този факт, в единство с половските завоевания на юг и ЮИ от Киев* (в Полтавски район и на север от граничната половско-руска линия по р. Сула* – и до река Стугна*, която е много километри /версти/ преди река Рос*), наред с декларираната констатация “война велика имаше... отвсякъде” (ПВ*), красноречиво говори за напреженията във и около Киевския феод. Но и за това, че част от т.н. “руски“ (киевски) князе, преди всичко онези, които управляват в райони със значително българско присъствие или с българизирано население, са в съюзни отношения с половците.

В 1093 г. половци навлязли в Киевските земи. Като разбрали, че Киевския княз Всеволод I Ярославич (1077, 1078-1093) е починал и на киевския великокняжески (херцогски) престол се е възкачил Святополк ІІ (1093-1113), Половците изпратили пратеници в Киев* за да договорят мир (войните в тези територии ставали обикновено през зимата и много рядко през летните жеги, заради изключителната кал през пролетта и есента, която затруднила дори модерната армия на Хитлер в 1941-1944 година, а като имаме предвид и разминаването в датировките на руската хроника, то смъртта на Всеволод и възкачването на Святополк ІІ трябва да се отнесе към ноември-декември 1092 г. или най-късно към януари-февруари 1093 г., което също отговаря на българската календарна 1092 г., завършваща към 1 март).

Но Святополк, “без да се посъветва с бащината си дружина и с чичо си, хванал и затворил пратениците. “Като чули това, Половците започнали да воюват. И дошли половци множество, и обкръжили грат Торческ” (на р. Торча, десен приток на горна Рос*, днес село Торчица) [ПВ*]. Тогава “Святополк пуснал половските пратеници, ѝскайки мир. Но не пожелали Половците мир, и настъпили... воювайки (унищожавайки)”. Святополк трябвало да извика от Чернигов* княз Владимир – по-сетнешния Владимир ІІ Мономах (1113-1125), а той повикал брат си Ростислав от Переяславл (сега на ок. 95 км югоизточно от Киев, на източния бряг на Днепър, при устието на р. Трубеж*; Киев, Чернигов и Переяславъл дават представа за големината на цялото Киевско княжество в този период). Тримата предприели военен поход срещу П., но са разгромени при устието на р. Стугна* и се спасили с бягство.

Руската хроника описва така събитията:

“Когато Владимир пристигнал [в края на зимата от Чернигов] в Киев... между тях (Святополк, Владимир и Ростислав) започнали разпри и караници (през пролетния дъждовно-кален период те не можели да тръгнат на война), щом се договорели целували един на друг кръста, а половците в това време продължавали да разоряват земата (на Киевското княжество = Киевският феод-владение)... И тръгнали Святополк, и Владимир, и Ростислав към Треполе (днес с. Триполье, при устието на р. Стугна*), и дошли до Стугна*... извикали своята дружина на съвет, готвейки се да преминат през реката, и започнали да се съвещават.

И казал Владимир: “Докато зад реката стоим, /сме/ страшна сила, ще заключим мир с тях”... Обаче Киевляни не приели този съвет и казали: “Искаме да се бием, ще минем на другата страна на реката”... [тогава] построили дружините, настъпили. Вървял на дясната страна Святополк, на лявата Владимир, посредата бил Ростислав. И, отминавайки Трепол, преминали вала. И ето половците тръгнали насреща, а стрелците им пред тях. Нашите (руските князе), заставайки между валовете, поставили своите знамена, и се придвижили стрелците из-зад вала.

А половците, приближавайки към вала, поставили своите знамена, и натиснали преди всичко върху Святополк (който отказал да сключи мирния договор), и пробили строя на неговия полк (неговото пълчище, м-би хиляда бойци или повече). После притиснали Владимир и бил (започнал) лют бой; побягнали и Владимир и Ростислав, и войските му. И добягали до река Стугна*... Владимир преминал реката с неголяма дружина – че много хора от неговия полк паднали, и негови боляри там паднали... и тръгнал за Чернигов в голяма печал. Святополк втърчал в Трепол, залостил се там, и бил там до вечерта, и в същата нощ отишъл в Киев. Половците, виждайки че са победили, се впуснали да разоряват земята, а други (от тях) се върнали в Торческ. Случила се тази беда в деня на Възнесението на Господа наш Иисуса Христа (Великден*), в месец май [1093 г.] на 26-я ден” (ПВ*).

Тоест, така нареченото през 12-13 век и/или по-сетне от киево-россианците и московѝтите селище Торческ е половски град-крепост или селище-крепост на близките с българите земеделци-башкорти или башкирци – от клана на Юлай-Бата*, макар че Торчанските половци (свързани с българските велможи във Византия) били в конфликт с останалите половци (подкепящи онези от българските аристократи, които отстоявали независимостта си и били против колаборацията с Византия).

Същевременно в периода от XI (11) до началните десетилетия на XIII (13-ти) век, за което време именно става дума тук, не е имало как Киевския феод да е владял и управлявал земите на юг от река Стугна*. Южно от Стугна* са територии под властта на българите-ПОЛОВЦИ, които до 1018-1019 г. и до 1040 г., и след 1185 г. са пряко подвластни на Българските царе (вж. Роман-Симеон* /977-997/, Самуил*, Радомир*, Иоан Владислав*, Фружин* или Пресиан II*, Иоан Асен I*, Калоян* /1187-1207/ и пр.).

Самите днешни российски историографи пишат небивалици и напълно противоречащи си неща: “Торческ появился как поселение чёрных клобуков (каракалпаков) [ = ст.-бълг., бълг. Кара-калпаци, Кара-калпак, Кара-калпаковци: “Западно-калпаковци“], представленных берендеями, торками, печенегами, ковуями и другими тюркскими племенами Поросья (“Поросието“ са земите между река Стугна* и река Рос* или Рус /ЕР*/; изброени са несъвместими етнически общности, от които само българите – т.е. Половците* – строят градове и живеят в градове, вж. Град*), про что неоднократно упоминается в Ипатиевской летописи. Они не составляли в этот период единого целого; вероятно, что каждый из них имел отдельные договорённости с Русью (по това време не съществува някаква “Рус“, “Русью“, “Русия“ или “Россия“, а само един град-крепост Киев* и неговия Киевски феод). Киевские князья, предоставляя кочевникам (т.е. = “на номадите“) свободные территории, поселяли их на выгодных для себя условиях. Такое поселение на границах Русского государства свидетельствует о намерении создать из клобуков (т.е. “Кара-калпаците“) щит, пограничное войско, которое объединяло в себе подвижность кочевников со стойкостью оседлых племён. Другой обязанностью кочевников было предоставление вспомогательной силы в войско русских князей (какви “Руски князе“, когато тогава изобщо не съществува някаква “Рус“ или “Россия“?!!), а именно киевскому великому князю.“ (Википедия).

Самото “становище“, че българите – включително Половците* – са „тюрки“, е напълно невярно и е директна Российска ДЕМАГОГИЯ от 18-ти и 19-ти векове до днес (в т.ч. днешната най-модерна Генетична наука – Генеалогия – от 2000-2019 година е напълно категорична по въпросът, че др.-българите, ст.-българите, българите не са нито „тюрки“ и „турци*“, нито са „славяни*“, нито са „траки*“)!

При това т.н. Торки са Угри* ( = Себери* = рус. Северяни* = визант. Турци*); а пък т.н. Печенеги* са Баджанаки* или Баджанакци* (те са част от древните Масагети*, които са степни номади Саки* и/или Саклани*) и изобщо не са българи, макар че по език и говор, по култура и по древна родина са близки на българите; и прочее.

Половците усилили обсадата около Торческ и отклонили водата (т.е. те познавали Хидрологията и разбирали от хидро-съоражения, което е характерно за североизточните древно-иранци и конкретно за др.-българите и ст.-българите). По молба на защитниците – Торки* (тюркско номадско племе в района между Дон и Днепър от Х до ХІІ век, както московско-руснаците наричали Маджарите* = Угри* = Себери* = Турци*), Святополк им изпратил помощ, която не могла да пробие обсадата. Усилени боеве се водили още 9 седмици (63 дни, тоест до към 28 юли), включително и в областта между Киев и Вишеград (град на брега на Днепър, на 15 км северно от Киев, основан към ! VІІІ-ІХ в. – т.е. когато е бил още в пределите на България; споменат е за първи път в 946 г.). На 23 юли Святополк излязъл с войските си от Киев, но отново бил принуден (от ПОЛОВЦИТЕ) да бяга и след погрома се прибрал в столицата си (Киев*) с една трета от воините. Това станало в утрото на 24 юли – деня на светите мъченици Борис* и Глеб*, които са убити през 1014 или 1015 година (вж. Борис и Глеб*, Болгариня*, Анна /3/*);

След това поражение, през 1094 г. (1093 г.), Святополк ІІ сключва мир с Половците и се жени за дъщерята на Половския кан Тугоркан* (кан Тугор), с която имат пет деца: Брячислав, Изяслав, Ярослав, Предслава*, Сбыслава*. [при това се съобщава, че той сключил мир не само с Тугоркан, но “и с другите князе Половски, и у Глебовата челяд черпеше цялата своя дружина”; интересно е, че името Глеб*, което се споменава за първи път в руската история заедно с исконното българско Борис*, тук се обозначава като Половско – тоест то също е българско; двете имена се появяват заедно – братята (вж.) Борис и Глеб*, убити през 1015 г., когато са на 28-29 години, са родени към 985-987 година – тоест преди покръстването на Киевска Рус през 990 г., а майка им е принцесата Бозок, наричана Болгариня*, която е дъщеря на Волго-Българския кан Тимар Мумин* (981-1004); при това Глеб и Борис се съобщават много време преди появата на “народа” и етнонима Половци в руската хроника, което е известно чак от към 1053-1061 г.].

През същата 1094 г. Олег* (от бълг. Олгу*: “велик, върховен, главен“), вер. константинополски васал, идва с половски войски от Тмутаркан* (! това е последното съобщение за Тмутаркан* като руско-российско-киевско княжество) и обсажда княз Владимир в Чернигов* (Караджар*), и тe разоряват околностите му (изглежда Олег унищожава привържениците на Владимир и събира данъци от населението на феода му). Владимир успял да сключи мир с Олег, излязъл от града и заел “стола отцовски в Переяславл, а Олег влязъл в града на своя баща (Чернигов). Половците започнали да воюват (разоряват земите) около Чернигов, а Олег не ги препятствал, защото сам им повелил (т.е. такъв бил договорът му, сключен с Половците още в Тмутаркан) да воюват (ограбват) (ПВ*).

През 1095 (или 1094) година Половски войски, водени от (?) Девгеневич, “воювали в Гръцката земя (т.е. “източно-христианската земя”, ? вер. в християнска България, чиито земи на юг от Дунав са под управлението – формално на Византия, но на намиращите се заедно в Константинопол българска и византийска корони); и Цезарят (т.е. Кесарят!, а не Царят* = август, император) хванал Девгеневич и заповядал да го ослепят.” (ПВ*);

[Девгеневич е българско име, което е в русизирана форма, в т.ч. ународвана и митологизирана. Предположимо е, че означава син на Девган или Девкан, от основата Дев-, Дева, + Кан*; ст.-бълг. Дева: “дев, дева, девица, хранещ, охраняващ, пазещ, дива, бог, богиня, демон, дух”, Самодива*, авест.
dāvōi: “дава, даващ, охраняващ, хранещ, пазещ; бог”, dyav-: “небе” (срв. и др.-инд. dēvi: “богиня”), но също и авест. dav-: “давя, сдавям, притискам, притеснявам” (1 л., дв., мин., ср. залог dvaidī), daēva-: “нито добър, нито зъл дух; демон, божество; зъл дух”, dvąnman-: “облак; тъмня, затъмнявам” (срв. Светя*). Може би името е славяно-руски епитетна форма, основана на българския епитет на този български княз (от ст.-бълг. дѣв-: “дев, дева, дива, демон” и геона: “геена, ад, пъкъл”, тоест “пъклен демон, демон на пъкъла”, за Дев срв. Самодива*), което е свързано с езическата му религия и с антихристиянските му действия – бил воден от боговете към зли дела спрямо християните, или пък с нечия представа за съдбата му – бил притиснал, сдавил враговете, а накрая той бил притиснат – ослепен].

По това време император в Константинопол е Алексий І Комнин (1081-1118) – наследник на българската корона по линия на Ароново-Самуиловия род, от който е. Той не можел да се справи с това Половско нахлуване без българските войски от южно-Дунавските територии, независимо че зад половския “набег” се криела по-широка организация на силите на част от българската аристокрация както в т.н. Отвъд-дунавски земи* (на запад от Днепър*), така и на юг от Дунав. Знаем, че след 1018 г. българите били разделени главно на две позиции (вж. Българо-Византийска власт през ХІ и ХІІ век*) – едни поддържали единството на българската и византийската корони (нпр. Алусиан* /ок. 1000 – ок. 1068 ?/), а други желаели разтрогване на “брака” с Византия (нпр. Петър ІІ Делян* /1040-1041/, Петър ІІІ* /1072/; Петър ІІ Делян е син на Цар Гаврил Радомир /1014-1015/ и на дъщеря на Унгарския крал, и се родил около 1001 г. в Унгария /вж. Арбат*/, където майка му от България била прокудена още преди неговото раждане /КК*/).

Самият етнически българин и византиец Алексий І Комнин по-късно – след 1113 г., не само воювал срещу обединените войски на претендента за императорския престол Лъв Диоген (сина на Император Роман ІV Диоген /1068-1071/) и на Киевския княз Владимир ІІ Мономах (1113-1118), но след смъртта на Лъв Диоген предложил на Киевския княз Владимир ІІ Мономах исконно-българската царска титла (РН*); всъщност Алексий І Комнин изобщо нямал право на това и вероятно то било само някакъв дипломатически ход и подлъгване.

Общата картина следва да се допълни и с още един конкретен детайл – Роман ІV Диоген (1068-1071), бащата на претендента за престола Лъв Диоген, бил женен за Na. Алусианина – дъщеря на Алусиан* (ок. 1000 – ок. 1068 ?; син на Българския цар Иоан Владислав /1015-1018/), с когото имали син Константин – брат на Лъв Диоген (най-вероятно българите, тоест българските висши аристократи, които се остановявали да живеят във Византия и получавали по феодален закон и сан висше византийско сановническо положение – и по-сетне длъжност, получавали като име и нарицателно името “Лъв“, византо-елин. Лион, Лионис и пр. – по изконния древен герб на БЪЛГАРИТЕ [вж. Халдейци*, Халдейска династия*, Навуходуносор II* и пр.], срв. името на бащата на безспорните българи Кирил и Метозий*, които и по баща, и по майка са категорично етнически българи и висши български аристократи).

Самият принц Алусиан* (син на българския принц Арон* /ок. 972-987/) имал още 5-ма братя (и няколко сестри), които получили от 1018-1019 г. санове магистри и патриции, и заживели в Константинопол и Византия. Всичките те, заедно с наследниците си, били сред водещата част на Византийската аристокрация от началото на общото Българо-Византийско управление* (1018-1185) и насетне.

Децата на Цар Гавраил Радомир (1014-1015, син на Цар Самуил* /997-1014/) – не по-малко на брой от тези на връстника му и първи братовчед Цар Иоан Владислав (1015-1018), носели също такива висши византийски титли (Гаврил Радомир и Иоан Владислав имали по 12 синове и дъщери). Това показва, че политическата ситуация в плоскостта на българо-византийските отношения и по посока на трона в Константинопол била както сложна, така и напрегната, а участието на руските Киевски князе в нея било по характера си странично.

Така или иначе споменатото “нахлуване” на половците през 1095 г. в “Гръцките земи” – т.е. в Константинополските територии, т.е. в земите на юг от Долни Дунав, не било нито единичен акт, нито случаен акт, но пък е чисто български и общобългарски, потвърждаващ че Половците се чувствали неразделна част от България и българите. За такива ги приемали и по-сетнешните български царе – нпр. Цар Калоян* (1197-1207; в писмата му до Папа Инокентий ІІІ /1198-1216/), Цар Иоан ІІ Асен (1218-1241) и пр. Самото ослепяване на Девгеневич* – Девкан, което точно повтаряло онова на Петър ІІ Делян (1040-1041) от хората на Алусиан*, както и онова на Владимир I* (889-893) по решение на Събора в Плиска* (893 г.), по-скоро предполага – защото трудно би могло все още да се докаже – че срещу него стояли силите на наследниците на Цар Иоан Владислав и линията на Арон*, а това бил и рода на Алексий І Комнин.

При това пред Алексий І Комнин (1081-1118) стояла не само целта да наложи “за винаги” на престола династията Комнини* (1057-1059, 1081-1185), но и да укрепи властта на родовата си българо-византийска аристокрация в империята, и чрез обединените от 1018-1019 г. българска и византийска корони да възстанови мощта и големината на някогашната Римска империя – заветна мечта, но и водеща работна идеология на всеки Константинополски император.

Имащ статуса на върховенстващ и над византийската, и над българската аристокрации чрез законовото притежаване на двете корони (друг въпрос е дали българите еднозначно приемали правото на възкачване на Комитите* в 997 г., а от там на наследниците му, и дали Ароновата линия била някакси с повече права спрямо Самуиловата), Алексий І бил в правото си на владетел над цяла Източна Европа. В т.с. фиктивното предлагане на българския царски сан на Киевския владетел Вледимир ІІ Мономах (1113-1125) към 1115-1117 г., което нямало и не можело да има каквито и да е реални последици, бил само един дипломатически ход, при който главното било да е колкото се може по-широко оповестен в ограничения район на Източно-Европейските земи. Той трябвало да създаде напрежение мужду Половците и Киевския княз, отнемащ сили на целия български политически блок, стоящ срещу Ароново-Комнинската аристокрация и власт. А в числото на противниците на Алексий І се включвали както българите на север и изток от Дунав до Волжка България*, така и българите в границите на Константинополската империя от Армения до Далмация и Италия;

Същата 1095 г. половците (?) Итлар и Китан* (др.-рус. Кытанъ) отишли при Владимир да се помиряват. Итлар влязъл в Переяславл (на 65-70 км югоизточно от Киев, на източния бряг на Днепър и най-южен киевски град-крепост), а Китан застанал с воините си между валовете. Владимир дал на Китан сина си Святослав за заложник, а Итлар влязъл в града с най-добрата си дружина.

По-нататък събитията се развили по драматичен начин. Някой си Славята (това име явно е късна вметка от ХVІ или XVIII век, или от по-късно), който бил дошъл от Киев* по Святополкови дела, накарал Владимир да наруши клетвата и да избие половците, за което изглежда не трябвало много да го убеждават. През нощта Славята влазъл между валовете с неголяма дружина. Те успели да откраднат Святослав, да убият Китан*, а след това да избият и дружината му.

Итлар, който с хората си тази нощ спал на двора у Ратибор, бил подмамен на сутринта да влезе в предварително затоплената дървена баня, където бил запрян заедно с отряда си. Той обаче се покатерил и “прокопал” покрива (явно сламен), но бил прострелян в сърцето със стрела от Ольбер Ратиборич, а хората му избити. Това станало “в неделя... в сърпоустната седмица, в първия [утринен] час на деня, месец февруари на 24-я ден”. (ПВ*);

(До ХVІ век в т.н. “руски“ административни и хроникални документи се ползва Древнобългарският календар*, наложен с културната, стопанската и политическата хегемония на България, при който календарната година започва от 1 март и завършва с края на месец февруари на следващата Слънчева година* (от 22 декември – Коледа*, до следващия 21 декември – Бъднивечер*). Датирането в “Повест врем. лет” е прехвърляно при многократни преписи, правени в разни времена и от различнини преписвачи, от др.-руското летоброене в ср.-руско – византийско, започващо от 1 септември, и от там в по-съвременно. В т.с. нахлуването на Половците с Девгеневич в България може да се отнесе към 1094 г.).

След това Святополк и Владимир викнали Олег за общ поход срещу Половците, но той не отишъл. Независимо от това князете нападнали шатрите (палатките, становете в пасищата) на П., “превзели ги, и хванали добитък и коне, камили и слуги (!но не и половци), и ги отвели в своите земи” (най-вер. Святополк и Владимир нападнали походните летни живелища на една отделна група, чиито водачи били Итлар и Китан). След тази наказателна акция (предприета по-скоро от страх, че водените от Итлар и Китан половци веднага ще потърсят възмездие) Святополк и Владимир се скарали с Олег както за това, че не се присъединил към техния военен рейд, така и затова, че при него бил сина на Итлар – “Итларевич”, когото той нито искал да убие, нито да предаде на тях (желаещи, най-вероятно, те да го убият).

През същата 1095 г. (6603 г.) П. атакували град Юриев (рус. Юрьев, Гюргевъ, град на р. Рос* или на р. Стугна*, в княжество Киев*), обсаждали го цялото лято и “едва не го завзели”. Святополк успял да ги смири - чрез нов договор - и половците се завърнали на юг, зад река Стугна* и зад река Рос*, а юриевци избягали в Киев. Там те застроили ново градище – Святополчи град, заедно с бежанци от други градове, а изоставения [град] Юриев бил изгорен от половците. Тази акция на П. изглежда била в отговор на събитията от февруари, но същевременно съвпада с вълна от сблъсъци между руските князе, която е ключа към въпроса защо половски отряди се озовавали толкова често в т.н. “руските“ територии;

Докато през май и юни 6604 г. (1096 г.) Святослав (правнук на Владимир І Киевски и син на Всеслав Брячиславович Полоцки, 1044-1101, велик киевски княз в 1068-1069) и Владимир (ІІ Всеволодович-Мономах, 1053-1125, велик киевск. княз 1113-1125) воювали срещу Олег (Святославович, син на Святослав ІІ Ярославич – вел. киев. княз. 1073-1076) – укрепил се в Стародъб (рус. Стародуб, дн. в Брянска обл.), а половци, водени от своя кан Боняк (наричан от русите Шалудивого: “със струпеи, с лишеи, крастав”), обсадили Киев* и изгорили княжеския дворец в Брестов (рус. Берестов). “В това време воювал Кур* (Кура, рус. Куря) с половците до Переяславл и изгорил Устье, [през] месец май в 24-я ден.” (става въпрос за Преслав, застроен в 991 г. и след разрушаването му през 992 г. е издигнат с името Преслав през 995-996 г.; градът-крепост е при важен брод на граничната за Киевския феод р. Трубеж*, близо до устието й в р. Днепър*; той е днешния Переяслав /Pereiaslaw/ Хмелницки);

На 30 май до брода на река Трубеж при крепостта Преслав (рус. Переяславль, укр. Переяслав) дошъл и Тугоркан* – тъста на Сватополк (ІІ Изяславич, вел. киев. княз 1093-1113, род. 1050 г.), а переяславците се укрепили в града. На 19 юни Святополк и Владимир (ІІ Всеволодович-Мономах, син на Всеволод І Ярославич /1077, 1078-1093/) успели да изненадат половските войски при р. Трубеж и ги победили – “победени били (!) иноплеменниците (?; съюзниците на половците ?) и князете им убили Тугоркан, и сина му, и други князе (канове)… На сутринта намерили Тугоркан мъртъв и го взел Святополк, като тъст свой и враг, и пренасяйки го в Киев, го погребал в Брестово (рус. Берестово), между пътя, отиващ към Брестово, и другия, водещ към манастира (Печьорската лавра?) (ПВ*).

Интересно кога е станало това пренасяне в Киев и откъде. Защото в утрото, когато бил открит мъртвия Тугоркан* – “на 20 /юни/..., в петък, в първия час на деня (? към 5 ч. сутринта), отново дошъл към Киев [Половският кан] Боняк безбожния, шалудивия, тайно, като хищник, внезапно, и едва не влезли половците в града, и запалили предградията (подградията) около града (крепостта Бащу*), и свърнали към манастира (Печьорската лавра*), и изгорили Стефанов манастир, и селата, и Германов. И дойдоха в манастира Печорския (Печьорската лавра*), когато ние по килиите почивахме след утринната [молитва], и екна вик край манастира, и поставиха два стяга пред портите манастирски, а ние бягахме навътре в (пещерите на) манастира, а други избягаха на чардаците... Тогава запалиха Резиденцията,... построена от... Княз Всеволод (І Ярославич, велик киевск княз в 1077, 1078-1093, роден в 1030, баща на Владимир ІІ Изяславич-Мономах) на хълма... Выдубицки (Выдъбски, Издъбски, Издъбен, Из-горски, Из-дървесен, вы-д©бьцькии, срв. д©бьць, м.р. мн. вин. дąбьць /СС*/, или пък *въ-д©бьцькии: “във-дървесен, във-горски, в-лесов”); всичко това окаяните половци запалиха с огън...” (ПВ*).

Вижда се, че авторът на тази част от хрониката, който явно е участник в последните събития (според текста той е от братството на Печьорския манастир*), описва станалото от гледна точка на емоционалния спомен на личния ужас, който сам е изживял. Но той дава и едно интересно описание на нехристиянските етноси – външни за Киевско-руската общност:

“Излезли са те от пустинята* Етривска между изтока и севера, излязоха те 4 колена: Торкмени (Огузи, Гузи) и Печенеги* (Масагети*, Саки*), Торки (Угри*, Себери*), Половци (Българи, Булги, Бактри, Бургари, Бурги). Методий (Патарский) свидетелства за тях, че 8 колена са избягали, когато ги посичал Хедон, та 8 са избягали в пустинята, а 4 той е съсякъл. Други казват: синовете Амонови, но това не е така: та нали синове на Моав – това са Хвалисите (Каспийците), а синовете на Амон – Българите, а Сарацините (Арабите) от Измаила, се представят за синове на Сара, и се нарекли Сарацини, което значи: “Сарини [сме] ние”. Затова Хвалисите и Българите произлизат от дъщерите на Лот, заченали от отеца свой, затова е нечисто и тяхното поколение. А Измаил родил 12 синове, от тях тръгнали Торкмените, и Печенегите, и Торките, и Куманите*, то ест Половците*, които излизат от пустинята. И след тези 8 колена, при Края на света, ще излязат окованите в планината от Александър Македонски нечисти хора” (ПВ*).

Като се вземе предвид, че в текста става въпрос само за нехристиянски общности, то тук под Българи може би се визират Волжките българи* – мюсюлмани от 850-922 г. (вж. Ибн-Фадлан). Ясно се казва, че под Половци се разбира Куманите* (т.е. жителите на района „Кумания“), а пък Хвалиси – т.е. Каспийци – и Българи се обединяват. Същевременно Кумани и Българи не се поставят в единство, но пък Българи и Половци са взаимно заменяеми. Интересно е доколко едните са причислени към мюсюлманите, а другите - към т.н. езическа общност, но пък Сарацините, т.е. Арабите, които слагат край на “пехлевийската епоха” и начало на “епохата фарси” /или “парси”/, са в същата група.

Безспорно Българите – Половци (наричани според местността и периода и Кумани), които изповядват пред-християнската си религия (вж. Стара Велика България*), могат да се причислят към пехливийската културна общност (! и то през ХІ-ХІІ в.) само дотолкова, доколкото др.-иранско-др.-българската култура и терминология са в основата на пехливийската, която се формира вследствие на проникването на тюрките в др.-персийската етнокултурна среда от І в. пр. Хр насетне, и особено след 226 г. от н.е. (срв. нпр. историческите пластове в епоса за Рустам, които фиксират както проникването на тюрките в др.-иранската среда, така и навлизането на арабите в Западна Азия от средата на VІІ в. натам. Новосъздадената след VІІ в. пехлевийско-арабска култура в З. Азия пък започва да се усеща по-осезателно в областта на С. Кавказ и И. Европа едва след Арабската инвазия от 737-738 г., приемането на мюсюлманството от Волжките българи* в 922 г. и разграждането на юдаистка Хазария* през 969 година. При това тази култура нахлува предимно под формата на ислямството. Същевременно по време това съвпада с проблемите около създаването и укрепването на “руското“ Киевско феодално държавноидно формирование от 921-964 г. до ХІ-ХІІ в., което според руската историография е под варяжко-шведско влияние – твърде далечно по същност от средновековната арабско-иранската ислямска среда).

Това, че др.-персийската култура, която е преминала след 323 г. пр. Хр. през Елинизма* и влиянието на Рим, е основна и водеща в пехливийската култура (ІІІ-VІІ в.), се вижда дори по терминологичния фонд на днешните тюркски народи. Точно доминирането на античната др.-персийска културно-езикова база в ранно-средновековната персо-пехливийска култура, и от там – в създадената след VІІ в. Западно-азиятска форма на култура, дава основание на ония, които смятат, че Българите са пристигнали от Азия в Европа чак през ІV-VІ в. (а не през ІІ-І в. пр. Хр., каквато е истината), да подържат още тезата, че Древните българи* и потомството им са тюрки. А какво остава за един руски монах от края на ХІ и началото на ХІІ в.? За него Българите (Половци, Кумани*), които ползват предхристиянската си ценностна система, и ирано-тюрките (Торки, Торкмени и пр.), с тяхната предмюсюлманска – пехлевийска култура и терминология, са били много по-близки едни до други, отколкото Българите-мюсюлмани от Волжка България* с Полоци и Кумани*.

При това Куманите* = Половци вер. не са хомогенна етническа общност. Покрай Черните българи*, които съставлявали ядрото и управлявали държавата, имало и съпътстващи етнически групи. Именно някои от тях погубили “Тугоркан*, сина му и други (български, половски) канове” през 1096 г. Защото извършването на екзекуция на бойното поле, и то на върховен кан, по време на сражение, и изоставянето на такива трупове на полесражението, т.е. на враговете, е много далеч от др.-българската традиция и практика – срв.: дори обвинените в предателство Телец* (760-763) и Сибин* (763-765) са отстранени след общи решения, взети при вишегласие на Събори – без значение дали са спонтанно предизвикани от обстоятелствата или са свикани по конкретна належаща причина; подобен е и случаят при покръстването с Кан (василевс* = император) Борис І* в 863-865 г., когато недоволните от този акт български канове (боили = принцове) се събират за да го отстранят и да възстановят върховенството на древната традиционна българска религия; и пр.

За границите на Киевска Рус и Русия (т.е. владенията на Руските князе) и отношенията им със съседите около 1096 г., говорят думите на Княз Василько според текста в руските хроники (ПВ*, който вероятно е късно-митологичен и е добавен през 16-ти или по-вероятно през 18-ти век от Екатерина II “Великая“ /1762-1796/, вж. Москаль*):

“Ибо (понеже, налѝ) аз много зло направих на Поляците и още исках да направя... И ако той (Княз Давид) ме предаде на Поляците, не се боя от смъртта, но... дойде до мен вест, че при мен идват (присъединяват се) и Берендеите, и Печенегите*, и Торките (Угри, Маджари), и си казах: ако при мене са Берендеите, и Печенегите, и Торките, то ще кажа на брата свой Владимир и на Давид: дайте ми своята младша дружина, а вие самите пийте и се веселете. И си помислих: срещу земята Полска (днешна Западна Украина) ще отида през зимата и лятото, и ще завладея земята Полска, и ще отмъстя за Руската земя. След това исках да завладея Българите Дунавски (Дунавските българи* на запад от Дон* и Днепър*, и на север и изток от Дунав* – включително Трансилвания*, Бесарабия* и Молдова*), и да ги присъединя (покоря) за себе си. И след това исках да изпрося от Святополк и от Владимир да нападна Половците (българите между Днепър и Волга, със столица Полтава* = бълг. Балтавар*) – или слава да придобия за себе си, или главата си да сложа за руската земя...”.

Става ясно, че Берендеи*, Печенеги* (които продължават да съществуват като отделен субект!) и Торки (Угри* = Маджари* = Турци*) се разграничават от Половци (уж = Кумани*) и дори се противопоставят като култура на тях. Че Русия* граничи пряко, освен с Полша, още с Дунавска България* (но става дума за тези Дунавски българи, които са извън общата Българо-Византийска държава*) и също с Половците, които са най-мощният ѝ и страшен противник (т.н. “Запорожци“ = българите Половци, са присъединени със земите си и с ресурсите си, по-сериозно към Россия именно по време на управлението на прусачката Екатерина II “Великая“). Прави впечатление, че докато едно “руско“ княжество може само да се противопостави на кралството Полша, то за “справяне” с “Дунавските българи” е нужно обединяването на главните “руски“ княжества и сили (при това в случая става въпрос единствено за българските земи на север и изток от Дунав, които не са под властта на Българо-Византийската корона в Константинопол и не са приели върховенството на Унгарския крал – вж. Влахия*).

Важен факт е, че за да се разчита на успешна кампания срещу Половците, първо “руснаците“ трябва да се елиминира силата на тази остатъчна Дунавска България*. Този факт прозира и в цялата поредица от действия – от премахване на фактора Полша, през елиминиране на фактора Дунавска България, до справянето с Половците. При това в текста въобще не се споменава Волжка България*, която е хегемон в източна посока и която е немислимо да се “прескочи” от хронистите, но за която всички! знаят и затова е излишно да се споменава специално. Още повече, че Волжка България* надхвърля възможностите, които може да събере Киевска Рус за съперничество с нея, а вер. руските князе нямат и търговски интерес от такъв конфликт [през Волжка България* минава Волжкия търговски път към Азия, на който има поне две големи тържища – в Кучково* (Балчуг*), което от 1156 г. става Москва*, и до град Болгар Велики*, преместено след татарското нашествие в 1236-37 г. на острова при град Казан*. Затова спрямо Волжките българи* по онова време се използват други средства – не военни, а дипломатически (вж. Волжка България*)];

През 1099 г. Половски войски са викани поне на два пъти от “руските“ князе, като втория път половците на Боняк и съюзните руски сили напълно разгромили при Перемышл войските на Киевския велик княз Святополк Изяславич (1093-1113) и армията водена от Маджарския крал Коломан* (Каломан І Книжник /1095-1116/, когото Святополк повикал, вер. на някаква конкретна цена, на помощ срещу князете на Галичко-Владимирското княжество* – т.е. българите в западния район на бившата Дулебия*).

В 1100 г. Киевско-руските князе сключили мир помежду си.

През 1101 г. починал Половския княз (кан*) Всеслав* (това име е типично др.-българско и българско, вж. Все*, Вси*, Слав*, Славя*, Славен*) – през “месец април, на 14-я ден, в 9 часа през деня, в сряда”. А след това “изпратили Половците пратеници от всички князе (канѧз = канез, канове) до всички [събрали се] братя (на Святополк = руските князе), да искат мир... И казали им руските князе: Ако искате мир, да се съберем при Саков. И изпратили за Половците, и се събрали на съвет в Саков, и сътворили мир с Половците, и се обменили заложници, през месец септември на 15-я ден, и си тръгнали на различни страни” (ПВ*);

Мирът между Половците и Киев* (Святополк) се спазвал относително до 1103 г., когато, след среща между Святополк ІІ и Владимир ІІ в Долобско* (на левия бряг на Днепър, северно от Киев, до едноименното езеро; срв. Дулебия*), се предприема общ поход срещу Половците (в Ипатиевската летопис това събитие е поставено в 1111 г.).

Тогава, според руското предание, предният стражеви половски отряд, воден от Алтунопа* (който се отличил при битката с унгарците през 1099 г.), е унищожен напълно още преди главния бой. На 4 април Половските войски са изненадани и в боя паднали 20 кана, а Кан Белдюз* е пленен и по-късно, по заповед на Владимир (сетнешният Владимир ІІ Мономах /1113-1125/), е “разсечен на късове и разхвърлян”; споменатите убити канове са: “Урусоба* (Урусо-върховенстващият, вж. Уруси*, вж. Ба*; Урусите са Саклани*, живеещи по ...




Гласувай:
2



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 194472
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 113
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031