ЧЕРНА БЪЛГАРИЯ, ЧЕРНО МОРЕ, ТРИ ЧЕРНИ ЕЗЕРА,

 ЧЕТИРИ ЧЕРНИ РЕКИ И ТРИ ЧЕРНИ СЕЛА

        Твърде малко са историческите сведения и популяризирани публикации за очевидно подценената роля на района Варна-Девня-Провадия-Мадара-Дългопол-Бяла-Варна през периода на създаването и утвърждаването на Долнодунавска България (680 – 811 год.). Този съдбовен за държавата ни период, и особено за нашия край, е пълен с много неизвестни. Досегашните изследвания са довели до немалко теории, хипотези и недоразумения. В амбициите си учените са сътворили безброй потвърждаващи и  допълващи се, а нерядко и взаимно отричащи се твърдения за събитията от тези далечни времена.

         Историята и археологията се базират на научни доказателства, документи, находки и факти. Останалото е  съчинителство и фантазиране. Въпреки досегашната обективност и старание на историците и археолозите, по много въпроси между тях съществуват остри спорове, сблъсъци, а дори и пълни взаимни отричания в уж издържани до запетайките и „доказани” с научни изследвания заключения. Малко ли е това видни наши учени да оспорват и отхвърлят изградената от векове красива научно-романтична приказка, че още като слезли от конете, воините на Аспарух запретнали ръкави и започнали големия градеж на „първата” ни столица в Плиска?

         Знайно е, че и в плявата, и в осила, се намират ценни зрънца – нещо, което искам да постигна и аз. Имам едни предположения и ще ги развия, защото смятам, че те не са за пренебрегване. Тук ще се концентрирам върху първите 130 години на Аспарухова България. И то не на широк фронт, не по всички въпроси, а най-вече по тогавашната черност на сегашна североизточна България.

         Доколкото навлязох в тази твърде сложна и трудна за еднозначно решение тема, мисля че трябва да я разгледаме в следните две свързани помежду си направления:

·        Племето севери и българите на Кан Аспарух като евентуални носители на черността.

·        „Черният” природен катаклизъм (цунами) сполетял през 543 година сегашното Черно море и особено неговото западно крайбрежие (сегашния варненски край).

йона. За българите на Аспарух се знае много, но не и всичко. На тяхната роля в разглеждания въпрос ще се спра доста по-накратко от тази на племето севери. За мястото на северите в нашата история не е постигнато единно научно мнение. По руски публикации те са били около 200-300 години по нашия край и около 769 година голяма част от тях са се „оттекли” към старите си леговища на север, след като византийците са успели с военна хитрост и най-вече с перфидната си подлост, да им нанесат тежки поражения и дори да пленят и ликвидират техния Княз Славун. Това „оттичане” на голямата част от разочарованите севери е било предизвикано от продължилите десетилетия катаклизми в ръководството и организацията на българската държава, която по това време се раздирала от огромни вътрешни противоречия и междуплеменни борби, както и външни неуспехи. Другата част от северите, които са останали тук, се влели завинаги в състава на българския народ и вероятно до днес потомците им живеят между нас.

         … Но нека се върнем назад… В онова далечно време в бойните колони на Аспарух и във вървящия след армията му народ, се биели и крачели на юг и северите. Те били отдавна сродени с българите на Кана, на когото се подчинявали съвсем доброволно. Северите са били в дружествени отношения с аспаруховите хора, с които може би са имали далечно родство; разбирали са взаимно езиците си и заедно са търсели ново и сигурно място под слънцето. Съюзил ги е съвместният им живот в смесените и съседни райони, които са обитавали и от които са тръгнали към добре познатите им балкани. Нещо повече – край сегашното българско черноморие са ги очаквали и посрещнали горещо и с надежда заселилите се преди десетки или стотици години покорили се на Византийската империя други техни едноплеменни братя-севери. Може би заварените и разположени във варненско-шуменския край севери, а покрай тях и реките Девненска, Провадийска и Камчия, са били назовавани като черни, защото тогава хора или племена приютили се към друга държава, заживели като нейни покорни поданници, приели нейните закони и т.н., са се назовавали черни.

         Северите са били бойци от висока класа. За българите те са били изпитани верни другари по оръжие и съдба. Когато заедно са изтласкали византийците зад Балкана, по взаимно споразумение с Аспарух, новодошлите севери и тези от настанените преди това по долините на четирите черни реки – Девненска, Провадийска, Камчия и Кара дере (и сега наричана така, сев. от гр. Бяла) са получили много отговорна и тежка съюзническа задача. На тях е била възложена охраната и отбраната на проходите на Стара планита от прохода Верегава (Троянския) до брега на Черно море. За целта северите са били зеселени в проходите на Стара планина и в югоизточния й подбалкан. Така, вероятно със съгласието на Византия, но най-вече с изключителното българско доверие и подкрепа, северите са понесли големия ангажимент да бранят от византийско нахлуване източния крайморски край на създаваната нова обща държава по най-опасното и многократно използвано от ромеи и гърци бойно оперативно направление – стария римски път Анхиало-Марцианопол (Поморие- Девня). Важна сила и опора на българите и северите по тази изключително трудна задача са станали заварените и живеещи в същия район нечувано жестоки и свирепи към гърците траки. За надменните гърци такива сериозни врагове вече са станали и заварените в североизточния подбалкан и съюзили се с българите севери. Новодошлите българи и многобройните смесили се и договорили се с тях севери вече са искали да създадат и утвърдят своя обща, по-силна и по-устойчива срещу Византия държава. Те се стремели да затвърдят общия си самостоятелен държавен, а не черен,  васален и слугински статут в състава на отслабена Византия.

         Така черните севери са поели тежкия кръст и се организирали да бранят новата си зачената общо с българите държава от бъдещите настъпателни бойни действия на непримирилата се с унизителния за Византия договор. От тогава са изминали повече от 1300 години. Времевата бездна е неизмерима. Като че ли почти не се намират археологически находки, които да потвърждават категорично истинността за участието на северите при основаването на тукашна България. Препирните в науката за тяхната роля са нескончаеми. И все пак се питаме: тъй ли не е останала поне една минимална следа от това държавотворно за България славянско, а според някои – славянизирано племе или съюз?

         Има един факт, който може би е убягнал от будните очи на нашите учени и изследователи. За него ми е сега думата. Отново ще спомена  официално именуваните от турците с името Кара дере четири реки: Девненска, Провадийска, Камчия и Кара дере. Те са се разпрострели главно върху Варненско-Шуменския край. Трите са широко известни, а последната почти никак. Край пътя между Варна и Девня имало две села (махали) с имена Карагюр (Kara Gjur и Karagjur, днес около село Игнатиево). Дали е случайност, но старото име на днешното село Тръстиково, Варненско, е било Караагач софулар (Kara Agaз Sofular). Случайно ли е това съседство на черната река Провадийска с черното  село Тръстиково? Дали пък в това наименование не се крие закодиран някакъв съвсем друг смисъл!?

         Явно е, че трябва да се потърси кое е общото между тези свързани помежду си Черно море, три черни езера (Варненско, Белославско и Девненско), четири черни реки и три черни села, каква може да е евентуалната им връзка с живелите около тях севери и изобщо с основаването на Аспарухова България? По всичко личи, че днес никой не може да даде еднозначен отговор на този крайно сложен въпрос.

Фиг. 1

Днешната река Кара дере северно от гр. Бяла.

Фиг. 2

Двете черни села Kara Gjur и Karagjur близо до село Игнатиево (Ruslar).

Виждат се и местоположенията на Голям и Малък Аладън.

         Общото между четирите реки е, че всички те са били именувани, а едната и до днес си носи името Кара дере=Черна река. Много имена* са имали реките Провадийска и Камчия, но и двете, както и Девненската, са известни също и с имената си като черни реки. Основателно трябва да се зададе въпросът кой, как и защо е наименувал и запазил през вековете това черно име на четири съвсем близки една до руга черни реки? И то не на кои да е реки, а дори и на река Варнас-Провадийска.

            * Река Девненска е била наричана: Партенопол, Потамос, Барна-Варна, Девина, Девня дере и Кара дере. Река Провадийска е била наричана: Дафна, Барна-Варна, Serisen dere, Паравада, Проводи дере и Проводи казак дере, Кара дере и др. Река Камчия е била наричана: Паницос, Дафна, Барна-Варна, Камчик, Врана (и до днес имаучастък от р. Камчия с това име), Кара дере,  Дичина,  Дицина, Тича, Туца и др.

         В Украйна и Русия също се питат, търсят и намират как е станало така, че в един немалък район около град Чернигов също е оцеляло черно име на впечатляващ брой населени места и реки? Заедно с украинците и ние българите, които се намираме тук, в пъпа на Аспарухова България, също трябва да си зададем този въпрос, а би трябвало науките на двете държави заедно да намерят общия му отговор.

Фиг. 3

Черниговски район на Украйна и северите след обратното им „оттичане” от България.

         Аз не съм човекът, който може да изпълни тази сложна задача. Това могат да сторят компетентните специалисти. Те знаят много повече и много по-добре, че в България има и други черни реки, като Черни Лом, Черни Осъм (има и село Черни Осъм, община Троян) и могат да преценят дали и тези имена имат нещо общо със северите. И без друго в публикациите има твърдения и предположения, че северите са живели около Камчия, Провадийска, Черни и Бели Осъм, Черни и Бели Лом и др. За отбелязване е и още един факт – В Провадийския район, край селата Манастир и Снежина има две черни пещери (Карапещера).

         Аз не познавам пещерата при с. Снежина, но за името на манастирската пещера имам по-друго мнение. Може би тя не е била именувана като Кара пещера, а като Кар (Снежна) пещера, защото е светла и открита.  Обърната е на североизток и се е пълни през зимата със сняг.

Фиг. 4

Символът на село Черни Осъм

         Български, руски и украински учени твърдят, че коренът сев – seu (черен) в името на северите има не славянски, а ирански произход и че е свързан с реката Сев = Черна река, с чийто район се свързва това племе. През бездната на многото изминали векове черността и тъмността в името на реката са се пренесли и върху самото племе, чиито хора съвсем не са били (а може и да са били леко) черни на цвят. Възможно е  именно тези наричани „черни” хора да са донесли със себе си и да са отдали тази своя „черност” на цитираните  четири български реки, около които са живели или проливали кръвта си.

* * *

            Какво обяснение може да се даде и на факта, че заселилите се в Италия българи, които не са се радвали на петвековно турско „гостуване”, са пренесли за вечни времена съставката-корен кара, както следва:

http://spraga.blogspot.com/2008/10/blog-post_5611.html:

         … „Освен с тези корени, (в Италия, б.м.) срещат се и названия с други два корена от пра-български произход - именно „кара”, което означава нещо черно като „карбоне” (въглища) и втроия корен „кан”, като споменатото вече Канталупо ди Бояно.
            С корен „кара” са известни следните населени места: Караско (в околията Генуа), Караманя, Карасоне и Каральо (ок. Кунео), Караня (ок.Калицано Завена), Каранца (Лигурия), Карате (Милано), Каранеро (Комо), Карата (Новара), Караваджо (Бергамо), Каравате (Варезе), Каравоника (Империя) и т.н. Има също и много имена днес с корен „кара”, като: Карадона, Карадонио, Карапелле, Караунко и т.н., особено между населението на областите Молизе...

             С корен "кан" има също доста имена на населени места, като: Кансула, Санталиче, Канзано, Кантано и др.”.

- Следва -