1829 год. ВАРНА, ДЕВНЯ И ПРОВАДИЯ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА СПЕЦИАЛНИЯ РУСКИ ПРАТЕНИК ВИКТОР ТЕПЛЯКОВ

         Виктор Григориевич Тепляков се родил в гр. Твер на 15.08.1804 год. (датите в текста по ст. стил) в семейство на помешчик. Учил в Московския университетски благороден пансион, където започнал да пише стихове. През 1820 год.  постъпил като юнкер в Павлоградския хусарски полк и през 1824 год. бил произведен в чин поручик. През 1825 год. напуснал армията. По време на службата си станал масон.

            В. Тепляков бил високо образован и владеел няколко чужди езика. Животът го свързал с високопоставени личности от руските императорски структури. В обществото го познавали като личен приятел и съмишленик на А. С. Пушкин и съратник на руските декабристи. В. Тепляков бил съзерцателен поет и изключителен ваятел на писаното слово. Обичта му към природата и склонността му към самовглъбяване и свободна волеизява станали причина да бъде „командирован” от руските власти към югоизточните краища на разширяващата се империя. Така той попаднал в Североизточна България с възложената му от Г. Бларамберг скъпо платена мисия за присвояване на ценни исторически и археологически материали от нашия край.

         За нас българите представляват много голям интерес неговите Писма от България. Той ги написал в резултат на специалната си археологическа мисия в района Варна-Девня-Провадия през времето от 28.03.1829 год. до 12.05.1829 год. Известно е, че през  периода 1828 – 1830 год. Русия водила и спечелила поредната война с Турската империя, в резултат на която Гърция получила независимост, Сърбия и Влахия – васалитет, а най-силно пострадалите българи – само нещастие и вопиюща несправедливост.

         Когато В. Тепляков бил в Североизточна България, руските войски владеели територия достигаща до Варна, Белослав, Девня, Суворово, Староселец и Провадия. В Шумен имало концентрирана 40-хилядна турска войска и начело на нея стоял великият везир на Турция Мехмед Рашид паша. На 5.05.1829 год. същият нанесъл тежък коварен удар срещу руските укрепени позиции при село Староселец и Провадия. От една височина В. Тепляков наблюдавал целодневната кръвопролитна битка при село Ескиарнаутлар-Староселец и я описал с големи подробности в едно от писмата си.

         Мислех да представя в блога си(http://devnenetz.blog.bg/)  мое резюме от тези интересни публикации на В. Тепляков, но в края на краищата реших да ги препубликувам в оригинал, за да бъдат максимално полезни за интересуващите се. Прочитането и изследването им ще даде възможност на читателя да се потопи във военната атмосфера на 1829 година и ще го накара да си спомни за Дибич Задбалкански, за великото обезбългаряване на Северо и Югоизточна България в резултат на слабо познатата на народа ни тогавашна руско-турска война. През тази война българският народ е извършил истинска въоръжена национална и антифеодална революция срещу турските поробители. Жалко е, че тогава не са се намерили хора като З. Стоянов, И. Вазов, Д. Макгахан, У. Гладстон и др., които да опишат по-подробно и по-задълбочено подема, успеха и трагедията на изригналия за първи път български революционен дух. Мащабността на българските антитурски и антифеодални завоевания и постигнатите български бойни успехи срещу турските войски и бейовете били далеч по-многозначителни от тези при Априлското въстание през 1876 годиина. В края на краищата революционното, бойното и спомагателно българско участие на страната на руските войски довели до изпълнението на пъкленото и коварно тайно руско-турско споразумение за размяна на наше християнско с руското мюсюлманско население. Бил изпълнен планът на жестокия към българите руски император Николай I, довел до организираното от неговите генерали „доброволно преселение” на 150 000 българи въ Влахия, Молдова и Русия и тяхната постепенна замяна с „доброволно изселени” от новорусийския край мюсюлмани. Отвеждайки безценните си живи трофеи, през 1830 год. изчерпаните от войната и съсипани от чумата малочислени войски на Дибич си заминали на север и оставили зад гърба си нашия опустошен, обезбългарен и потопен в страшна чума и мъки край.

         В интернет се срещат публикации описващи В. Тепляков преди всичко като изпратен в България с  височайша мисия руски  военен спецкореспондент, но се намират и достатъчно сведения за неговата много специална и тънка „археологическа” мисия да издири и достави за новосъздаващия се музей в Одеса ценни археологически находки от нашия край, които и до днес се намират там.

         В следващата поредица от публикации интересуващият се и търпелив читател ще може да намери премного исторически, археологически и военни сведения и знания от написаното от поета-археолог В. Тепляков – един доказан ерудит и талант, който отнесъл на север немалко исторически ценности от българските земи, но и  оставил неповторима и подробна моментна снимка на района Варна-Девня-Провадия от 1829 година.

В. Тепляков при Побитите камъни край с. Гебедже-Белослав, 1829 год.

 


          Горните два паметника се намират в Одеския археологически музей. Те са само част от „научно”-доставната дейност на В. Тепляков, първия поет-археолог действал по нашия край в интерес на руската империя. А преди и след него колко ли са били неговите „колеги”… Та нали нашият край е освобождаван от братушките цели дванадесет пъти!?...

            Колкото и да се старае, любопитният читател трудно ще открие някакви сведения или лични впечатлиния на В. Тепляков за нашите прадеди, за местното население. Вероятно то било подкарано от отстъпващите турски войски на юг към и в Балкана. За славянския поет българите са местно туземно население влачещо своето жалко съществувание. Той споменава за български разбойници… По въпроса за българите В. Тепляков е най-„обширен” в края на седмото си писмо:

         „Но люди, но мирные жители?-- Боже мой! я уже тысячу разъ повторялъ вамъ, что ихъ нѣтъ, что они исчезли, подобно листьямъ развѣяннымъ осенними аквилонами. Кое-гдѣ только -- согбенные нуждой, томимые голодомъ, блѣдные, подобно Ларвамъ древняго Тартара, блуждаютъ толпы Болгаръ вкругъ пепла раззоренныхъ лачугъ своихъ, или вооруженные съ ногъ до головы, служатъ правовѣрнымъ, гяурамъ и очень часто самимъ себѣ -- не ради какихъ нибудь сминдиридовскихъ прихотей, но для удовлетворенія крайнихъ, животныхъ потребностей человѣка. -- "Пусть гибнутъ!" вскричалъ бы съ адскимъ смѣхомъ какой нибудь невѣжа -- Мельмотъ; -- "аминь!" -- шепнулъ бы съ райской улыбкою какой нибудь вѣжливый дипломатъ; а я мимоходомъ замѣчу, что обвѣшенные оружіемъ, здѣшніе Болгары говорятъ еще вашему воображенію о своихъ воинственныхъ Крумахъ, о времени дикихъ торжествъ, о трепетѣ Византійской Имперіи передъ мечами отцовъ ихъ.-- Добрый народъ сей замѣчателенъ очень во многихъ отношеніяхъ. Со временемъ (если впрочемъ наша занимательная пепреписка не исчахнетъ отъ умственной апоніи), Болгары могутъ еще явиться на сцену съ нѣкоторыми довольно любопытными подробностями”.

88888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888

               
               * Виктор Тепляков починал на 9.10.1842 год. и бил погребан в парижкото гробище Монмартър.

         Нека отдадем нашето българско признание на неговия труд!

20.11.2011 год., гр. Варна, инж. Драгия Драгиев.

- Следва -