СТОЛИЦАТА НА АСПАРУХОВА БЪЛГАРИЯ – ПИСМЕНИ ИЗВОРИ И ОНОМАСТИЧНИ ДАННИ   Ст.н.с., д-р Павел Георгиев  – директор на Шуменския филиал на НАИМ при БАН – София

 

 

 

 

 

         Априорното убеждение, че разкриваният от сто години град в Абобското поле е пръв държавен център на Дунавска България не може да бъде поддържано повече[1]. Резултатите от археологическите проучвания, както и наличните данни от домашни и чужди исторически източници не позволяват да се мисли, че столичният живот в Абоба-Плиска датира преди  края на VІІІ в. Единственото сериозно основание върху което се гради тезата за Абоба-Плиска като “първа столица” е сведението на Българската апокрифна летопис от ХІ в. за съграждането от Испор (=хан Аспарух)на Плюска граD[2]. Нашият анализ на името Плиска обаче показа, че то е традиционно за прабългарските центрове и се явява на няколко пъти в процеса на утвърждаване на тяхната държавност[3]. При това положение, отъждествяването на Плюска град с открития преди век кампос и аул в Абобското поле не е задължително. Преди повече от десет години Ив.Божилов и В.Гюзелев, независимо един от друг, изразиха справедливи резерви по отношение на здраво вкоренената представа за Абоба-Плиска като “първа столица” на Дунавска България[4]. Предложената от тях хипотеза, че за столица до към 738 г. трябва да се приеме Онгъла, е неприемлива, тъй като от една страна за подобна възможност липсват каквито и да са аргументи (дори напротив!), а от друга налице са ясни доказателства от исторически, археологически и топонимичен характер, които говорят, че първият държавен център отсам Дунав в продържение на столетие се е намирал при известната от изворите Варна. Тук ще се опитам да изложа известните ми данни в подкрепа на това.

 

     1. Свидетелствата на Теофан, Патриарх Никифор и Анастасий Библиотекар

            Както е известно, най-важните свидетелства за установяването на прабългарите в територията на юг от Дунав и за създаването на българската държава се съдържат в хрониката на Теофан Изповедник, в “Бревиариума” на Патриарх Никифор, създадени в началото на ІХ в., както и в латинския превод на Анастасий Библиотекар Chronographia tripertita. Многократно коментирани, техните текстове, от пръв поглед, не предлагат нови възможности за интерпретация на събитията през 681 г.[5], още по-малко, специална информация за новосъздаден държавен център. Природата на историческия текст обаче е много специфична и трябва да вярваме, или поне да се надяваме, че позволява нови ракурси в осветляването на събитията. Такъв поне е случаят с посочените свидетелства. Цитирани по Теофан те гласят следното: “ … И като ги преследвали чак до Дунава (българите на хан Аспарух-П.Г.), преминали го и дошли при така наречената Варна, близо до Одесос и до тамошната земя (καp Tλθόντες Tπί τ[ν λεγομένην Βάρναν πλησίον Όδύσσου καp το‡ Tκεqσε μεσογαίου)[6]. У Патриарх Никифор известието гласи: “Те преминали Истър, [спуснали се] към така наречената Варна, близо до Одесос и до разположената по-нататък вътрешна земя”(περιωθέντες δέ τόν #Ιστρον Tπp τ[ν λεγομένην Βάρναν πλησίον Όδύσσου καp το‡ ‰περκειμένου μεσογαίου)[7]. Съответствието на сведенията у цитираните хронисти, дава сериозни основания да се приема, че в основата на техния разказ лежат загубените свидетелства на т. нар. Μέγας χρονόγραφος[8]. Третият източник – Анастасий Библиотекар, обикновено се пренебрегва. За нашата задача обаче неговите свидетелства имат особено важно значение. Цитираният  текст у него звучи дословно, както у Теофан, но с една съществена особеност: “Quem transentes et venientes usque ad eam, quae dicitur Barnan, circa fines Odyssi, et mediterraneo illic posito loco perspecto”[9]. Вместо общо звучащото “близо до” у двамата гръцки автори, Анастасий Библиотекар използва по-точен ориентир, който вероятно е заел от загубения първоизточник. Изразът circa fines Odyssi се превежда общо и в същия смисъл, както гръцкото πλησίον Όδύσσου[10]. Той обаче със сигурност носи конкретна информация: finis има значение на “граница”, “предели”, “земя”, така че следва да се преведе “при границите на Одесос”. Става дума за административните граници на античния град и по-точно тази на запад от него. Тя е добре известна по откритите гранични надписи. Благодарение на тях днес се знае, че още през ІІ в. територията на Одесос от запад е граничела с територията на Марцианопол[11]. По това време тя преминавала по линията мужду с. Николаевка (Хадърча) и  източните окрайнини на Марцианопол, който според М.Тачева е възникнал при император Хадриян(117-131). Тази отсечка на границата между двата съседни града съвпада и с границата между провинциите Тракия и Долна (Втора) Мизия. По-късно градската територия на Марцианопол, като столица на Долна Мизия била разширена малко на изток, за сметка на тази на Одесос и при управлението на Валериан и Галиен (255-258) вече е преминавала през землището на с. Марково (дн. гр. Повеляново), само на няколко километра от източния ров на Марцианопол.

            В светлината на това ценно сведение у Анастасий Библиотекар знаем точното място, където българите на хан Аспарух се установяват след победоносния си поход от Онгъла. Това е непосредствената околност на Марцианопол: предимно на север и изток. Името му не е споменато и вместо него се явява названието “Варна”, която досега беше локализирана без особени колебания в района на Девненската низина. За съжаление в текста и на тримата ни информатори не се съдържат данни за характера на въпросното място, но това ще да е било не просто точка, в която завършва българското настъпление, а по-скоро място (кампос?) за дислокация и прегрупиране на войската и средище, откъдето е било извършено пренасочването на северите и седемте славянски рода  към южната и западната граница на държавната територия. С други думи тук е бил разположен първият център на формиращата се държава: Долнодунавското ханство на българи, севери и славяни.

         Свидетелството за дислоцирането на Аспаруховите българи непосредствено край Марцианопол намира категорично потвърждение от т.нар. Равенски Аноним, чиито авторски бележки и специално тази, която ни интересува непосредствено, датират от самия край на VІІ или началото на VІІІ в. Ще го цитирам изцяло, предвид на неговата автентичност и точност: “А между Тракия или Македония (по-точно: Тракия с Македония- П.Г.) и Долна Мизия живеят отскоро българи, които са дошли от споменатата по-горе Голяма Скития”[12]. Границата между двете посочени провинции и същевременно между диоцеза Тракия и Долна(Втора) Мизия, както вече се каза, е съвпадала с тази между Одесос и Марцианопол и е преминавала непосредствено на изток от последния. Така, че Равенският аноним потвърждава коментираните по-горе данни у Атанасий Библиотекар. При това, неговото свидетелство датира немного след настаняването на хан Аспарух в Девненската низина. Има обаче нещо още по-важно. Двата латински, както и гръцките източници, взети заедно, ситуират новото местоживелище на българите в един неголям район с площ от няколко кв.км. Това не може да означава друго, освен че в случая става дума за главното средище на българите от 681 г., което е всъщност аналог на т.нар. Hoglon в Онгъла. 

          Естествено, на основата на тези данни е много трудно да се обоснове категорично оформянето на устойчиво държавно средище или столица. Би могло с пълно основание да се допуска, че Варна на границата между Одесос и Марцианопол е била само временен лагер в движението от Онгъла към Абобското поле[13]. Освен това, текстовете  сочат наличието на втори център на българското заселване: т.нар. μεσογαίον, сиреч земите, разположени във вътрешността, в западна и северозападна посока от района на “Варна”(Марцианопол)!!!. Така че се открояват две зони на заселване на прабългарите: крайбрежна и “вътрешна”. Аналогично деление на етническата територия се наблюдава и при родствените на българите утигури в Източното Приазовие. За това свидетелства изрично Прокопий Кесарийски, който съобщава, че тукашните “варвари” “населяват крайбрежието(παραλία)  и вътрешността(μεσόγαιον), чак до така нареченото Меотидско езеро и реката Танаис, която се втича в езерото (τhν Λίμνην)[14]. Изглежда, че това разпределение на етническата територия е обичайно за редица степни народи. За българите на юг от Дунав това може да се докаже и с други факти, но това е предмет на друго изследване. В случая е важно да подчертая, че още със създаването на  държавата през 681 г. в двете зони за заселване на прабългарите се създават предпоставки за изграждане на два политически центъра. Първият от тях, както вече се каза, се е намирал в южната периферия на “поморието”(^ παραλία) при Варна. Вторият се е намирал във “вътрешността”, но в края на VІІ в. все още не е бил в Абобското поле. Според Българската апокрифна летопис, хан Аспарух (Испор) създал наред с Плюска градь и Дрьстерь градь. Съществуват сериозни основания да се допуска, че античният Дуросторум, аналогично на Марцианопол, е играл, поне в началния етап на установяване на  държавата отсам Дунав, ролята на втори политически център[15]. Дори и да допуснем, че центърът на прабългарите от "вътрешността” е бил устроен там “временно” или “епизодично” и обстоятелствата са наложили бързото му изместване на юг в Абобското поле, не разполагаме с никакви доказателства, че той се е намирал в очертанията на κάνπον`а от ІХ в. Археологически и топонимични данни сочат формирането на военно-политически център в тукашните степни райони на запад от Абоба и в непосредствена близост до р. Каменица (Канара дере).

 Ходът на българо-византийските отношения през почти цялото осмо столетие говори определено, че двете части от етническата територия на прабългарите с прилежащите в тях центрове, не са имали равностойна роля[16]. Водещо място и значение във вътрешно- и външнополитическият живот на българската държава  има центърът в “така наречената Варна” и това най-ясно личи от насоката на византийските походи по времето на Константин V Копроним(741-775). За повечето от тях знаем, че са били поддържани по правило от морски флот или пък са насочени изрично към Варна. Тези данни показват, че формираното по време на българското Landnahmezeit средище в и около долномизийската столица е запазило значението си на главен политически център до към 80-те години на VІІІ в. Решаващ за това е бил авторитетът на онази част от населението на държавата (уногундури и севери), които заемали посочената от хронистите “източна част” (Bνατολ[ν μέρη, partes orientales). От средите на тукашната аристокрация именно са били излъчвани владетелите: отначало от исконния хански род Дуло, а впоследствие и от други родове, посочени в “Именника на българските князе”[17]. При властването на техните представители именно Варна се налага като столица на българската държава. В подкрепа на този извод са  посочените по-долу доказателства.

 

2. Едно свидетелство на топонимията: “balyq”(=град)

     Преди да изложа данните от исторически и археологически характер, ще се спра на едно топонимично свидетелство, което ни насочва към приблизително точното място на “първоначалното българско заселище” в района на Варна. При описанието на археологическите паметници непосредствено на север и северозапад от античния Марцианопол (дн. град Девня) К.Шкорпил споменава, че местното название на теснината през която протича Козлуджанската река е “Балыкъ”[18]. Досега, това местно име не е привличало внимание, но в светлината на посочените по-горе изворови и епиграфски свидетелства, то е изключително ценно. То със сигурност не е “турско”, както обикновено се характеризират подобни имена. Balпq, balyq в езика на тюркоезичните народи означава ‘град’, ‘крепост’ или ‘укрепление’[19]  и в някаква степен отразява съществуването тук на определен тип селище от ранното средновековие[20]. Като се има предвид, че на това място през 681 г. усядат най-напред водените от хан Аспарух българи, считам, че в случая имаме езикова останка от съществуването на значим селищен център. Понятието, с което е бил известен сред тюркоезичното население подсказва, че той ще да е имал характер на “град” от лагерен тип, както това е характерно за началния период на етнокултурно и политическо съзряване на народите с номадски бит , между които закономерно се поставят и прабългарите[21]. Не може да не се отбележи, че долината на Козлуджанска река е най-вероятната гранична линия между Мизия и Тракия през античността, така че е напълно оправдано да се очаква местността, именувана до най-ново време Балик (=град, Градът) да е мястото, където е бил разположен най-напред бивакът на българите през 681 г. Обвързаността на наименованията на реки и селища изобщо и в частност у прабългарите, за което ще стане дума по-долу, дава допълнителни основания за доверие към информацията на топонима. Най-вероятното място на първоначалното прабългарско заселище тук са голите днес хълмове “Кайряци”, северозападно от град Девня. Засега тази местност не е изучавана археологически и единствените известни паметници са каменните кариери на Марцианопол[22]. Характерът на местността се съгласува до известна степен със съобщенията на византийските хронисти Лъв Граматик и Скилица-Кедрин за заселването на българите на хан Аспарух. В тях е налице категоричното указание, че “… народът на българите преминал Дунав и като се отделил от съплеменниците си, разположил се на стан при Варна (Tσκήνωσεν Tν ΒάρνJις), сред някакви гъсталаци и възвишения(Vν τισι |χμαqς ( λόχμαις- ed.) καp ‚ρεσι)[23]. Аналогични сведения се съдържат и в преразказа на събитията у Лъв Граматик[24]. Макар и редът на събитията при Онгъла и при Варна да е разменен, текстовете на двамата хронисти дават представа за местността при височините над Девненската низина. Още по-ясно за това свидетелства текстът в старобългарския превод на хрониката на Симеон Логотет: “българският народ… се насели по хълмовете при Варна” (вьселися   при Варнэ въ хльмовоa)[25]. Тук обаче следва да търсим само следите от “първоначалното заселище”. Същинският столичен “град” след края на VІІ в. се е оформил върху територията на Марцианопол и равнината непосредствено край него.

 

     3. Сведнията на Скилица-Кедрин за крепостта Диакене

      За средновековна крепост и средновековно селище върху руините на античния град говори хрониката на Скилица-Кедрин. По повод на събитията от 1049 г. той споменава, че византийските войски се настанили на лагер “на едно място, отстоящо немного от Стохълмието, наречено Диакене ( Tλθ?ν δέ κατεσκήνωσεν Vν τινι χώρҐ οˆ μακρ@ν Bπέχοντι τ™ν ‘Εκατ{ν βουν™ν τ© λεγομένҐ Διακενέ)”[26]. Пръв, който се изказа за това, че животът в Марцианопол продължава и през средновековието беше проф. Иван Дуйчев. Във връзка с това той изтъкна, че споменатото от Скилица “място” с име Диакене се отнася за славянското селище, възникнало и съществуващо и днес  с името “Девня” върху останките от античния град[27]. Три десетилетия по-късно А.Маргос доразви тази идея и доказа още по-категорично, че срещаните в средновековните източници наименования Διακενέ – ΔιαβαινA – Διαύαν (Διάβυνα)  са всъщност названия на средновековното селище и крепост върху останките от римо-византийския град[28]. Сигурната локализация на Диакене дава основание да се постави въпроса за точния превод на Vν τινι χώρҐ  в текста на Скилица-Кедрин. В речниците думата има значение не само на

Публикацията е с разрешение на автора.

Старите професори и изследователи доста произволно и наизуст употребяват и боравят със славяните...Където им хареса или се сетят там ги слагат и наместват в българската история. За Североизточна България когато се приказва за славяни и славянски селища трябва да са по внимателни,защото още от началото става ясно,че колкото славяни е имало там те са били изселени...Ако по-късно е имало вторично възвръщане и заселване(а сигурно е имало..) това е друго.Активно участие в укрепването на държавата от самото начало взема едно славянско племе със сигурност - тимочаните.Които живеели по поречието на р.Тимок и по Дунава.
Сведенията на гърците са оскъдни и частични...Настъплението е било широкомащабно и е завладяна не само северната,но и западната част на Балканите.Войната почва през 679 и завършва през 681 г.Не става въпрос за една битка при Онгъла и за настаняване на някакво определено място само...Но изследванията са интересни.За старите български градове нищо май не се прави а приказват само за траки и византийци...