Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.07.2011 01:00 - 7. … ЗАКЛАХ НИКИФОР В 811 ГОДИНА…
Автор: devnenetz Категория: История   
Прочетен: 2091 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 12.07.2011 01:44


 

 

  7. … ЗАКЛАХ НИКИФОР В 811 ГОДИНА…

 

(Полу-осъвременен разказ на княз Крум)

 

27 юли – 10 август 811 година

 

         В просъница усетих, че някой ме бута по рамото и веднага отворих очи. Цок се беше навел над мен, а аз лежах на земята. Моментално скочих на крака и го попитах дали гърците вече не са се завърнали, а той ми отговори, че можело и това да стане, но сега тревогата била друга. Откъм Паравадия идели лоши вести. Снощи на много места ромейската войска забавила темпото на бягството си. Нашата конница била недостатъчна, за да принуждава тeзи десетки хиляди паникьосани, но въоръжени гърци, към ускорено и денонощно отстъпление. Те се окопитили, започнали да се обръщат назад и да влизат в сериозни сражения с нашите сили. Дори съвсем демонстративно и без страх спрели за нощувка, като си изградили за през нощта сериозно бойно охранение. Нашите командири допускали, че вражеската войска ще се опита да контраатакува и били убедени, че няма да удържат на контраатаката й. И тук, долу в пролома, независимо от тъмнината се долавяло раздвижване на заградените ромеи. Поради тези причини Цок ме разбудил. Смятал, че час и половина сън са ми достатъчни. Вече минали около два-три часа след полунощ и скоро петлите щели да пропеят. Твърде вероятно било гърците да опитат да съборят дървената преграда, за да се измъкнат.

         Това ми беше достатъчно да се ориентирам в обстановката. Казах да не изпускат из очи зоната на дървената преграда и да имат пълна готовност за бой. Попитах къде е и какво прави оня три-четирихиляден ромейски отряд, който вчера се смъкна от високото и се насочи към Каспичан. Докладваха, че за него не знаят нищо. Скарах им се и наредих да се активизира разузнаването, а част от останалата в резерв конница да се придвижи спешно към Кюлевча и да не допусне този отряд да ни удари в гръб. Казах, че искам да остана сам с Янко.

         Извикаха го. Той дойде при мене облечен с български дрехи и препасал наше оръжие. Прегърнах го и седнахме на един голям камък. Благодарих му много за ценната помощ и най-вече за Никифор, но сега нямахме време за дълги разговори от този род. Поисках да си спомни и най-дребните неща от кроежите и приказките на гърците за похода към Сердика. Янко се замисли. Мълча дълго. Каза, че такива неща императорът обсъждал в тесен кръг, а той не бил в него. Само си спомни, че военната колона трябвало да се придвижи по маршрута Паравадия-Снежина-Овчарово-Шумен… Тя трябвало да мине не през този пролом, а през другия, съседния, вляво от Хамбарлъка. Защо челната императорска част се насочила надясно, по поречието на река Мерявица, той не можел да си обясни…

         Янко замълча, а аз се замислих. За кой ли път отново се върнах към 809 година, когато завладях Сердика. Тогава Никифор превзе за първи път и опустоши Варна-Плюсковаград. После тръгна по същия път за Сердика. Тогава, доколкото разбрахме, войската му минала по същия утвърден за военните походи път, а след село Снежина само императорският отряд се отклонил надясно през пролома на река Мерявица и се разположил на едноседмичен лагер в удобната за лагеруване местност северно от него. Така направил тогава Никифор. Така щеше да направи и сега. Докато войската му щеше да се влачи в горещините, той и щабът му щяха да стоят в гората цяла седмица на лагер и на сянка. Щяха да пият студена горска вода и хубаво вино. Щяха да си гуляят и живеят по императорски. А после, яхнали прекрасните си коне и каляски, по хладните часове щяха да настигнат войската си и на друго хубаво място пак щяха да се отдадат на почивка, живот и разврат. И така – докато един ден стигнеха до Сердика.

         Този разговор и тези мисли ме насочиха към едно решение. Ако ромеите продължаха да бягат към Айдос, беше добре. Но, ако някаква новосформирана ромейска войскова единица се върнеше обратно смачквайки рехавата ми конница, тя щеше да се опита да мине по начертания път край река Кривата. Там я чакаше другият ми капан, но голямата част от моите тамошни бранители не бяха при него, а тук при мен, при река Мерявица. Полазиха ме тръпки. Как не се сетих по-рано? Преди няколко часа трябваше да върна хората, които взех от там, за да победя при тукашната засада. Именно това и наредих да бъде поправено и то беше сторено незабавно.

         Поговорих още малко с Янко. Той пожела да го пусна да участва в бойните действия, за да мъсти на досегашните си началници за извършените пред очите му зверства. Казах му, че той остава за постоянно при мен. Казах му, че за тази работа имам достатъчно други хора и че ще ми бъде много нужен съвсем скоро.

         Долу, в зоната на дървената стена, а и в целия обкръжен пролом, владееше мъртва тишина. Така беше, докато в един момент в основите на стената пламна силен огън. Край огъня не се виждаха гърци. Явно те са го подготвили и запалили, и са се отдръпнали, за да не ги виждаме и убиваме със стрелите си. Значи те нямаха намерение да се предават, а щяха да се опитат до сутринта да пробият преградата и да се измъкнат от нашия капан.

         Дърветата, от които бяхме направили преграждението, бяха дебели, сурови и трудно запалими, но все пак пламнаха. Нашият достъп за гасене на огъня беше труден, опасен и направо невъзможен. Мина време и оградата пламна на широк участък. На осветената от огъня ограда започнаха да се виждат стотици гръцки войни, които се катереха по въжетата и въпреки пороя от нашите стрели мнозина от тях се прехвърляха през стената, но падаха и се набучваха на острите колове или се търкаляха със строшени глави, крака, ръце или гръбнаци в дълбокия ров. Те ревяха животински и проклинаха своите обезумели командири, които ги хвърляха в прегръдките на сигурната смърт. Умираха и изгаряха в огъня елитни ромейски бойци и командири. Умираше и надеждата на последния гръцки напън не за победа, а за спасение на кожите.

         Съвсем на разсъмване, един върнал се обратно сборен отряд от около две хиляди ромеи се насочил да премине по пътя при Крива река, но отдалеко усетил нашата засада, отклонил се още по-наляво и преследван от нашите бойци потънал в гората оставяйки след себе си няколкостотин убити и ранени. По същото време тежката ми конница пресрещнала ромейския отряд, който се стремял да ни удари в гръб откъм Кюлевча. След кръвопролитни битки в един дол и окървавени мечове в околността на една чешма, този отряд се обърнал и отстъпил към Шумен преследван от тежката ни конница, която обаче действала трудно в гористата местност. След пет-шест дни разбрах, че по-нататък те били пресрещнати, бити и гонени от аварските отряди, които бяха разположени край Шумен и зад Търговище.

         Когато се съмна, заградените в пролома се укротиха. Спряхме да ги обстрелваме. Слънцето започна да ги гори. Гладни, жадни, отчаяни от задуха и безизходицата, ромеите поискаха да водим преговори. Изпратиха петима човека. Посрещнах ги дружелюбно. Казах им, че за разлика от Никифор аз смятам, че с Византия сме съседи и че трябва да живеем в мир. Предложих им да се предадат, като им гарантирах живота. Обещах им, щом свърши войната, да ги заменя с българските пленници, които ромейската войска отвежда със себе си към балканските проходи. Поставих им условие да се оттеглят от дървената стена, а там да се яви техен командир, с който да уговорим реда за предаването им.

         Парламентьорите се върнаха долу и там умуваха доста дълго, докато задвижиха отдръпването на войската от преградата. После при тази стена се явиха без оръжие трима облечени в дрехи на редови византийски бойци. Цок слезе при тях и там, през дървената преграда, започна уточняването на реда за предаването на обкръжените. За тази работа по-подходящ човек от Цок аз нямах. Говориха около половин час, после през междините на дърветата си стиснаха ръцете и се разделиха. Мина около час време; първите сто човека оставиха оръжията си и се измъкнаха един по един през дупката, която нашите хора направиха, като премахнаха едно дърво от преградата. Двеста наши бойци ги заградиха и ги поведоха на север, към хубавата местност, на която Никифор се канеше да лагерува и пирува. С тази група тръгна и Цок, като остави свой заместник при дупката. След тази група тръгнах и аз с Янко, като го накарах да си сложи маска на лицето. След половин час през стената щеше да излезе втората група от сто пленника.

         Като се отдалечи на достатъчно разстояние от дървената преграда, Цок хареса едно място, спря колоната и ме изчака. От близката гора излязоха петстотин наши бойци и обкръжиха целия район. Цок се обърна към пленниците и им каза на гръцки език, че ще останат живи само онези, които се откажат от византийската империя и от християнството. И още – че трябва да приемат българските обичаи и българската вяра, както и да се кланят на слънцето и на бог Тангра. Гърците започнаха да роптаят. Викаха, че това е голяма варварска подлост, че моето обещание пак (като при Сердика през 809 година) било една голяма, варварска  лъжа и че другарите им ще отмъстят за тях.

         С маска на лицето Янко обходи и огледа тези сто пленника, върна се при мене и кимна отрицателно с глава. Това означавеше, че в групата няма висши византийски личности и командири. Тогава на висок глас Цок каза, че ние варварите така правим – на „цивилизованата” християнска подлост и жестокост отговаряме с още по-голяма подлост и с още по-голяма жестокост… После попита дали има някои, които приемат нашите условия и нареди, ако има такива, да се явят при него и предупреди още веднъж, че останалите ще бъдат избити веднага. Каза им, че ще постъпим така, както те постъпиха с нашите деца, жени, старци и войници.

         Никой не се помръдна. За кратко време бяха изклани всички до един. След половин час дойдоха следващите сто пленника. Като видяха какво се е случило с предната група, те започнаха да роптаят, но не можеха да сторят нищо, а и техният бог беше много високо. Накарах Янко да ги огледа. Той се върна и ми каза, че между тях има един патриций маскиран като войник. Процедурата се повтори. Отново никой не пожела да се откаже от Византия, да приеме българските обичаи, да яде свинско месо по време на постене и да се кланя на нашия бог Тангра. Тогава се намесих аз и казах, че ще съхраня живота на онези между тях, които са с висок сан или военен пост във византийската армия и че при преговорите за размяна за всеки такъв ще искам да ми се върнат сто пленени българи. Получи се пълно мълчание. Обградени отвсякъде обезоръжените и отчаяни ромеи гледаха в земята и мълчаха. Към групата започнаха да се приближават с мечовете и секирите си наште войници. Като гледаха окървавената поляна и труповете на първите сто, ромеите трепнаха. Десетина човека, между тях и първият патриций, се предадоха и нашите ги отведоха на скрито в гората място. Останалите паднали на колене се кръстеха и молеха на Исус Христос да ги спаси, докато главите им излетяха от местата си.

         Заградените в капана ромеи не само не виждаха, но не се и досещаха какво се случваше с напусналите заградения район. Те търпеливо изчакваха да дойде и техният ред. Давахме им редовно храна и придружени от наша охрана ги пускахме на групи по петдесет човека да напълнят съдовете си с питейна вода от близкия извор. Обезсилени, уплашени и крайно зажаднели, те подбягваха по баира към извора. Тупур-лупур, падаха и пълзяха по нанагорнището към извора. Тупур-лупур се свличаха по нанадолнището, когато пък се връщаха с подути от студената вода кореми и натоварени тежко с носената от тях вода за онези, които ги чакаха и беряха душа за капка живителна течност. Моите хора им се смееха и пускаха следващите с подигравката: „Хайде гърци!... Тупур-лупурът ви чака”… И в незапомнената жега към извора тръгваше следващата група от петдесет водопийци и водоносци…

         Запрените в капана ромеи пиеха студената вода, която получаваха от извора и дочаквайки търпеливо своя ред излизаха с все по-голямо спокойствие, като се надяваха, че пленничеството им скоро ще бъде заменено със свобода.

         Гръцката сеч продължи два дни. Земята се напои с кръв. Районът се напълни с обезглавени трупове. Жестокостта раждаше жестокост. Над две хиляди човека преминаха в другия свят, а към осемстотин останаха в плен. От тях Янко разпозна единадесет маскирани патриции, стратези и други висши военни, към които проявих хуманност, като ги отделих и пратих за известно време в крепостта при Кюлевча.

         За два дни, след като касапницата свърши, тези осемстотин гръцки пленници натрупаха на големи купчини и изгориха труповете на загиналите си другари и командири в пролома по брега не реката. Цялата река беше затрупана от горели и недогорели тела и кости от хора и животни. На третия и четвъртия ден сториха същото и в местността, където извършихме голямата гръцка сеч и на останалите три места. После нашите женски отряди изклаха и изгориха тези осемстотин гърци на мястото на гръцката сеч. С животинска наслада гледахме последните пламъци, в които изгаряше гръцкият военен елит и вярвяхме, че сме спасили нашата държава и че поне донякъде сме отмъстили за нашите свидни жертви.

         Вярвах, че това беше новото начало на нашето кърваво и тотално отмъщение, което щеше да свърши чак, когато направя Константинопол своя, българска столица и го кръстя на името си – Крумовград!...

 

image 


Фиг. 1

Вече 1200 години по неизяснени причини местността „Гръцка сеч” се намира между селата: Снежина, Марковча, Кюлевча, Овчарово и Костена река.

 

         През първите шест дни на месец Август при мен, в крепостта при Кюлевча, се изреждаха големи групи от представители на моите въоръжени сили, на опълчението и на женските отряди. Пред тях, пред българи, славяни и тракийци, аз показвах набучената на дълго копие глава на император Никифор. Неистова беше радостта на моите герои, които получаваха удовлетворение от това, че сме победили и че най-големият ни враг е мъртъв. Те изразяваха своята голяма мъка по свидните наши жертви и показваха безграничната си готовност да бранят родината си на живот и смърт. После тези хора отиваха по своите краища и препредаваха думите ми, че след тази наша горчива победа, ние започваме подготовка за унищожаването на Византия и превземането на Константинопол.

 

         Пленените и предали се на милостта ми единадесет видни личности от елита на Никифор живееха добре. Осигурих им хубави условия за хранене, спане и къпане в крепостта при Кюлевча… Позволявах им да се  разхождат с минимална наша охрана. Почти всеки ден аз, Цок и други мои хранени хора, провеждахме дълги разговори с тях. Всички бяха съгласни да живеем в мир и да си помагаме срещу общите ни врагове. Един през друг византийците прехвърляха вината за войната, за зверствата и извършения погром срещу нас изцяло върху Никифор. Не пестяха хулни думи срещу него. Изкарваха се чисти като техния Исус Христос. Правех се, че им вярвам и им обещавах добросъседство занапред. Те също поемаха щедри обещания. Надлъгвахме се с тях, но такава беше играта. Бях много добре осведомен от Византий и от Янко какви гадове стоят пред мене, но се правех, че съм много загрижен за тях и че силно им вярвам. Още преди да се родя знаех, че може да се вярва само на мъртвите гърци и по отношение на тях аз още от онова време си имах особен план за изпълнение.

         На 7 август дадох обилна вечеря на моите византийски „гости”. Казах им, че скоро ще ги освободя от плен, защото ме убедиха, пък и аз много се надявам, че като се върнат в Константинопол, ще променят политиката на държавата си към България. Попитах високопочитаемите си гости защо не можахме да намерим държавното съкровище на империята. Казах им, че по наши сведения, то винаги е било при императора, а сега го нямаше никъде. Излъгах ги, че сме преровили сто пъти целия район на заприщения пролом, но от съкровището не сме намерили никаква следа. И те на свой ред ми теглиха голямата лъжа, че поради сутрешните своенравности на Никифор, вчера военната колона не била сформирана, както трябва и че съкровището е останало доста назад.

         Попитах византийските величия за причините, поради които загубиха тази война. Изказаха се трима от тях. Те хвърлиха вината върху некадърника, пияницата и развратника Никифор. Казаха, че при цялото им уважение към мен, моята победа се дължала не на военната ми сила и оръжие, а на вродената ми хитрина и най-вече на моя най-голям съюзник – виното, което коварно съм оставил при отстъплението на моя аул Варна-Плюсковаград. Този откровен отговор много ми напомни за обяснението, което ми дадоха по-рано аварите, че основната причина за погрома над държавата им се криела в масовото им пиянство. А и гърците имаше да изучават много дълбоко този урок занапред.

         Вечерта напредна. Всички бяхме много изтощени и трябваше да приключваме. Тогава  беше донесена и поставена на масата една кървава торба. Показах на важните особи главата на техния император. Всички се втрещиха. С побледнели лица византийците до един се изплюха върху главата на  повелителя си и пожелаха да отиват в пленническите си покои. Тогава донесоха и поставиха на масата още една кървава торба. Лично извадих и показах на почтенните си гости и тази кървава глава. Попитах ги дали не я познават. Те се втренчиха в нея и изпаднаха в тежко мълчание… Казах и попитах:

 

          Това е главата на моя мирен парламентьор… Тя беше отрязана по заповед на Никифор… Това е главата на най-големия ми син – Кардам… Това е главата на оня, който щеше заслужено да стане кан на България… Вие познавате ли го?... Вие видяхте ли го?... Там ли бяхте?... Защо не спряхте този убиец на деца, жени, старци и парламентьори?... Защо отрязахте моята повторно протегната към вас ръка за мир ?”…

 

         … Мълчешком заминаха да спят като посрани. Дали са заспали не знам, но че са се разтревожили силно за собствените си глави, бях съвсем сигурен.

 

         До 10 август 811 година всички гърци бяха прогонени зад билото на Балкана. Нашите конници не вземаха пленници. Те очистиха цялата заета от противника наша територия. Много по-късно научихме, че в преследването е бил тежко ранен императорският син Ставракус, който бил пренесен от охранителите му през билото на Балкана. Същият стана император, но скоро след това умря от раните си. На неговото място застана Рангави (зетят на Никифор), който, за голямо съжаление, също отърва своята кожа.

 

 image

 

Фиг. 2

Войската на кан Крум преследва и ранява Никифоровия син и приемник Ставракий.

 

         На проходите славянските и вече приобщените в редовете им тракийски бойци и командири се представиха много добре в боевете, макар че ние все още имахме да извървим много път, докато станем един сплотен народ. Те се биха самоотвержено и до последно не дадоха мира на влачещите се, гладни, окъсани, изтощени и отчаяни византийци. Отпочиналите си аварски конни отряди пресрещнаха проникналите на запад византийски окупатори, унищожиха ги в голяма степен, а спасилите се прогониха отвъд планината. След това тези мои подопечни съюзници заеха всички планински проходи и ги охраняваха три месеца. В началото на месец Ноември ги изпратихме с благодарност за дадената ни помощ.

         … Лека-полека нашите войски очистиха реките от подулите се, очервивили и разлагащи се трупове на хора и животни, като ги натрупаха на купчини и ги изгориха. Тези българи, славяни, траки и ромеи, както и убитите коне, волове и биволи, изгоряха в общия огън, който през опасните августовски горещини трябваше да спаси живите от страшните епидемии, за които илачи нямахме никакви. Ден след ден оредяваха огромните ята от гарвани и глутниците зверове и подивели кучета, които кълвяха и ръфаха човешката и животинска леш. Природата и държавата ми лекуваха дълбоките рани, които ни остави войната. Но моят народ, в това число и моето семейство, щяхме  да страдаме и скърбим дълго за погубените си синове и дъщери, бащи и майки, дядовци и баби, както и за разорените си и ограбени домове и села; за унищожената реколта и изгорените гори и пасища. Столицата ни беше разграбена и изгорена, ечемикът и житото щяха да са в оскъдни количества, хиляди мъже, жени, деца и старци загинаха и ни заплашваше ново голямо изпитание – идваше гладна зима и за хора, и за животни, без които бяхме загубени. Трябваше да мислим и да се готвим и за нея, и за бъдещето на народа и държавата си.

         Възложих на Цок, Омуртаг и Янко подготовката по погребението на главата на сина ми Кардам и по изпращането на единадесетте ми византийски гостенина – важни задачи, които трябваше да се изпълнят през следващите два дни. Слънцето вече се скриваше зад хоризонта, когато тримата поеха по своя път. Изтичаше 10 август на 811 година. Утре трябваше да погреба главата на големия си син си Кардам, който щеше да е следващия български кан, но гърците го заклаха. Майка му и аз не издавахме голямата си мъка по него. Горчивата ни жал дращеше с острите си орлови нокти и окървяваше и сърцата, и душите ни. Моето отмъщение не само не беше свършило, а едва сега започваше…

         Молех се на Тангра да щади сърцето ми, което всеки ден ми напомняше, че човешкият живот има и начало, и край.

 

         До 1200 годишнината от Великата победа на кан Крум над император Никифор I Геник и Логотет остават 14 дни! Дано ние, сегашните му потомци, я отбележим по подходящ начин!... Най-малкото в сърцата си…

 

12 юли 2011 год., гр. Варна

Девненец

 

88888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888

 

         И днес, ако човек се поразходи из Провадийската планина и Провадийския сърт, ще попадне на добри хора, които ще му разкажат онова, което знаят от местните креведи за Костена ряка (река Мерявица); за извора Лупура; за местността Гръцка сеч; за Рат дол; за Мечкова чешма, за Косовча…

         А за задълбочено историческо и археологическо изследване  на района около село Манастир не са нужни повече намеци.

         Дали в описаните по-горе събития има поне мъничко истина?... Дали?...

         Отговорите могат и трябва да се търсят от всеки един от нас… Никой няма да ни ги сервира наготово защото, когато са изградени първите теории за византийско-българската война от 811 година, погрешно се е смятало, че първата ни столица ( или главен български град) се намирала в Абоба-Плиска, но днес все повече се разбира, че може би това не е святата българска истина…  

                                                            

Девненец                                                                            

 

88888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888

 

  

 

 

 

 

 

 

 




Гласувай:
2
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: devnenetz
Категория: История
Прочетен: 829605
Постинги: 379
Коментари: 257
Гласове: 961
Календар
«  Октомври, 2020  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031