Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.06.2011 04:59 - … ЗАКЛАХ НИКИФОР В 811 ГОДИНА…
Автор: devnenetz Категория: История   
Прочетен: 2206 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 24.08.2012 05:16



5.
… ЗАКЛАХ НИКИФОР В 811 ГОДИНА…

 

(Полу-осъвременен разказ на княз Крум)

 

 (25 юли 811 година)

 

 

         В петък, при изгрева на слънцето, Ставракус и Мишаил Рангави влезли в покоите на Никифор. Той  спял отвит и съвсем гол в походното легло, а на пода близо до него проснати по гръб и с отворени уста хъркали по очи онези двама женоподобни мъже. Стаята била разхвърляна, миришело на храни, алкохол и човеша пот.

         Синът и зетят на Никифор изритали любимите партньори на императора навън и се чудели как ще разбудят самия василевс, но това се оказало лесно. Той станал сам и без никакъв срам или свян от близките си, безмълвно нахлузил дрехите върху голото си дебело тяло. Излезли извън шатрата и дълго чакали идването на императора. Когато той дошъл, тримата седнали за закуска и разговор на походната маса, която прислугата била поставила и заредила на моя кьошк.

         Без никакви заобикалки младите укорили императора и го предупредили, че ако продължава с това пиянство и с този разврат, походът ще свърши зле. Никифор се засегнал много и се сопнал на сина си. Ставракус се развикал и казал на баща си, че не бил никакъв император, а долнопробен некадърник, егоист, сребролюбец, пияница и антихрист. Тогава баща му се нахвърлил върху него и му нанесъл няколко силни удара в лицето и корема. Ставракус изкрещял пред близконаходящите се и стъписани членове на императорски щаб, че баща му бил много долен човек и че вече не бил достоен да носи императорската корона и имперската отговорност. Със сълзи на очи му казал, че в лични разговори с него много командири предричали провал във войната с Крум и му препоръчал да се самоубие, защото иначе го очаквало отстраняване чрез военен преврат или насилствена смърт.

         Слушайки тези отровни, но верни думи, Никифор ръмжал като разярен звяр и чудейки се как да постъпи със сина си, сновял като съвсем умопобъркан около масата… За да го чуят добре намиращите се близко негови висши вътрешни врагове, той изкрещял, че повече няма да позволява на никого да помрачава радостта му от успешната война… Оригнал се, окопитил се и казал, че след два-три часа цялата войска щяла да тръгне за Сердика и че щял да се движи не по средата, а в челото на колоната, за да не го смятали страхливците за страхливец. Съобщил, че било напълно безсмислено да се преминава през изгорената Абоба и наредил вече сформираните за дългия поход към Сердика две военни колони да се обединят в една. Казал, че отпада и взетото по-рано решение за оставането на десетхиляден гарнизон във Варна-Плюсковаград. Всичко това предизвикало голямо недоумение и вътрешно недоволство у военните му командири, които цяла нощ са разпределяли войските в две големи колони и един гарнизон съгласно предварителния план на похода.

         Изубили ценно време в напразно мотаене. Началото на похода закъснявало недопустимо. Слъцето напичало яко и обещавало поредния тежък юлски ден. Проточилата се от Варна-Плюсковаград към Паравадия военна колона очавала заповед за тръгване. Най-отпред били две хиляди елитни командири и конници. След тях двехилядния императорския отряд с императора в средата му. Пак две хиляди конника и останалите по утвърдения ред. Десетки хиляди офицери и войници си предавали от човек на човек казаното от Никифор, че задачата за сформиране на втора колона, която трябвало да поеме по маршрута Паравадия-Нови пазар-Абоба отпадала, защото снощи разузнавачите докладвали на василевса, че Крум вече е изгорил посевите и селата в района Паравадия-Нови пазар-Абоба; изоставил и изгорил до основи аула си в Абоба заедно с дървената му ограда и заминал с остатъка от разбитата си войска към проходите на Балкана. Всички византийци се подигравали със страхливостта на българите и повтаряли като папагали думите на василевса, че страхливецът Крум все бягал и се криел из горите и деретата. Че се криел зад реки, езера, блата и из разни тръстикови местности. Че не излизал на открит бой, защото бил един бит, разбит и размазан от ромеите варварин. Че бил много слаб и много, ама много страхлив и недостоен противник.

         Никифор се качил на каляската си. Последвала команда и най-после колоната тръгнала. Започнал този важен и очаквано тежък поход в горещия, жътварски юлски ден. Движението ставало  по всички правила, макар че на най-важната част от командирите им се виело свят от нощното препиване, разврат и безсъние. В колесницата се клатушкала и главата на василевса. Било тягостно, но войната си искала своето и трябвало да се отива напред по набелязания маршрут. Когато челото на колоната преодоляло стръмнината и навлязо в Паравадийския сърт, движението спряло. Никифор слязъл от колесницата си и се огледал от високото назад. Обходил с погледа си целия район, в който се виели реките Паницос-Камчик и Варна-Паравадия. Около тях, а и чак до Девинско-Паравадийския горски масив, било пълно с хиляди изоставени на слънчевите лъчи трупове на българи, ромеи, коне, волове… Под жежкото слънце те се разлагали и започвали да се вмирисват… Огромни ята от гарги и свраки, червеи, зверове и кучета вече започнали да ръфат месата на убитите и умрелите, без да ги делят на християни или варвари.

         Там долу, а и по трасето от Дългопол до Паравадия, десетки хиляди негови войници и офицери чакали своя ред да заемат определените им места в походната колона и да тръгнат с нея към нова слава, нови земи и нова плячка… Сердика била следващата главна цел... Никифор дал команда и един офицер запалил сигналния огън. Скоро към небето се извил синкаво-черен дим. След малко се видели пушеците и пламъците, които обхванали Варна-Плюсковаград. Постепенно за ромеите, но най-вече за самовлюбения император, гледката към горящата българска столица станала прекрасна. Сбъднала се едната от главните цели на войната – горял ограбеният, опустошеният и осквернен главен средищен град на омразните варвари… Горели аулът на Крумус и дървената му ограда, горели прекрасните дървени кьошкове, уземните къщи и юртите на елита на българската държава. Горели ограбените български държавни складове, от които, според приказките на Никифор, изплашеният Крумус не успял от страх и бързане да изнесе дори хазната, храните, виното и останалите си ценности.  

         Императорът се наслаждавал на своята победа, а неговата войска проточена като грамадна змия скандирала по протежение на десетки километри „Василевса!”… „Василевса!”… „Никифор!”… „Никифор!”… Там, от високите отсрещни баири – от Паравадия, та чак до Дългопол, българи, славяни и траки размахвали с голяма злоба своите оръжия и отговаряли с още по-мощен глас „Крум!”… „Крум!”… „Крум!”…

         Слънцето напичало все по-силно. Трябвало да се върви напред, но Никифор свикал своя щаб встрани от колоната и за да няма недоразумения обяснил по-подробно последното си решение да не отклонява войска за Абоба. Постъпилтака, защото желаел да обърка прогнозите и плановете на Крумус за пресрещане или заклещване на ромейската войска. Казал, че най-много до една година щял се върне с армия от архитекти и строители, с хиляди биволски и волски коли, и с материалите от разрушения Марцианополис щял да построи желания от него нов, прекрасен град Никифорополис на мястото на варварския аул при Варна-Плюсковаград. Казал, че провинция Долна Мизия за вечни времена е отново ромейска и че нейна столица ще бъде градът с неговото име.  

         Подчинените му все по-трудно разбирали и преглъщали нелогичните и непоследователни хрумвания и заповеди на своя върховен главнокомандващ, чиито дебели и пухкави ръце често потрепервали от голямото пиене и безсъние, а мислите и решенията му ставали все по-неадекватни и непредвидими. Все повече у тях се загнездвал страхът пред утрешния ден. Те много добре познавали ума, силата и коварството на Крум и усещали, че подценявайки го, този император ще им докара големи загуби и много сериозна беля.

         Понеже не можел повече да понася сина си и зет си, Никифор наредил на Ставракус и Рангави да останат назад с подчинените им части и охрана и да се включат в състава на колоната на поне два часа път след него. После взел писаря Янис в колесницата си и колоната тръгнала отново. Вече на няколко пъти прелистил пътеписите на това младо, но високо ерудирано момче и те му харесали много. Все му се искало този учен младеж да бъде по-често край него, да запомни мислите и постъпките му, да наблюдава любовта на войската към своя император, за да успее така да опише войната, че един ден като се върне в недолюбващия го Константинопол, сенатът, народът и враговете му да го посрещнат с овации, да го накичат с дафиновия (лавровия) венец на победата и най-после да спрат да го подиграват и мразят. Искал записките на Янис да натикат в миша дупка утвърдилите се гръцки хронисти, които рисували неговия образ и неговите военни успехи в черна и изопачена светлина.

         Навлезли в зоната на все още неизброденото, неограбеното и неизгореното от ромеите българско канство. Впрочем, в Паравадийския сърт нямало и помен от българите. Самият император, пък и почти  всички ромеи, повярвали, че те вече са разбити, че са се изпокрили поради страха от нови поражения и като жалки гущери се били разбягали по височините на планината. Конното бойно охранение на лявата страна на колоната донасяло до височайшото внимание на императора, че българите вече били запушили Айдоско-Паравадийския, а вероятно и всички други  проходи и че вече нямало свободен път за връщане назад през Хем. Докладвали му, че денонощно се чували от недалечните височини тропане с оръжия, цвилене на коне, говор, закани, псувни и викове на българите, славяните и траките. Зачестили българските нощни нападения върху опашката на грамадната ромейската колона, както и убийствата и отвличанията на бойци и командири от нейния състав.

         Никифор пътувал в каляската си и мълчал… Не… Той нямал намерение да се връща на юг от Балкана. Нека българите се трупали из планината и по проходите. Той щял да се движи на запад успоредно на нейния хребет. Неговата цел била опустошаване на останалата половина от българското канство, окончателно превземане на стратегическата Сердика, слагане на кръст върху езическия българо-славянски съюз и възстановяване на дунавската граница на Византия.

         Юлското слънце греело и опичало всичко. Нямало ветрец. Не трепвали ни едно листенце, ни една тревичка, ни един стрък от узрялото жито. Настанал нетърпим задух. Коне, войници, офицери, знатни особи, а и дебелият император, плувнали в пот. Водата за пиене завряла. Всеки започнал да си мисли, че месец юли не бил най-добрия за тази война и за този предълъг поход до Сердика, който едва сега започнал.

         По едно време императорът спрял колесницата, слязъл от нея и влязъл в крайпътната нива. Нагазил в посева и пуснал една вода. Подали му огън и той запалил узрялото жито. Станало му приятно и окопитен от тягостите от нощната оргия, останал доволен от примера, който дал на своите подчинени. Докато свари да се качи и тръгне с колесницата си, огънят лумнал със страшна сила, гъст и лютив дим обхванал напечената колона от коне, войници и офицери. Кочияшът препуснал конете и изкарал василевса на чист въздух. Никифор дълго гледал назад към пушека, към отдалечения вече район на изгорения български главен средищен град, към реките, езерата и блатата… Като бил сигурен, че с тази война Византия отново ще си завоюва за вечни времена цяла Мизия, Никифор още веднъж си дал дума да се върне скоро във Варна-Плюсковаград и да изгради бялокаменния град Никифорополис. Той пак се зарадвал като малко дете на късмета си, че това щяло да стане много лесно, защото само на седем римски мили се намирал разрушеният град Марцианополис. Пред очите му отново се явили огромните количества каменни блокове, суперпревъзходни римски архитектурни елементи и какво ли не друго. Марцианополис щял да възкръсне под името Никифорополис и не след стотици, а дори и след хиляди години щял да напомня, че тук през 811 година била постигната знаменитата победа на великия император Никифор I Геник и Логотет над варварите-българи...      

         На едно сенчесто място императорската колесница била спряна от главния стратег на ромейската войска. Той казал на Никифор, че го обхванало сериозно смущение… Крумус не се биел… Къде се криел  Крумус? Защо не се появявала конницата му… Разузнаването постоянно докладвало, че варварите били на проходите. Че се организирали там да  дадат решителния бой... Но знаел ли човек?... Да не би българите да били на пътя на колоната?… Дали да не се спряла колоната и да се дадяла възможност за по-дълбоко разузнаване и утре да се продължало по набелязания маршрут?...

         Самовлюбеният Никифор имал лошо мнение за военните и вътрешно в себе си направо ги мразел. С подигравателна усмивка той успокоил главния си стратег и му казал да не се тревожи. Нека Крум го чакал на проходите. Българите били толкова разпилени, пребити и объркани, че дълго щели да го чакат на високото в планината, а той вече щял да бъде все по-близо до Сердика. Като минел сега през снагата на тази варварска страна, като я изгорял по незапомнен начин, като  вземел и Сердика, на българите им оставал само северния път – или в Дунав, или зад Дунав.

         Дошло време за обяд. Започнало обядното хранене на войската.  Настанили императора и най-близката му свита под сянката на една огромна вековна круша, която била отрупана с узрели плодове. Донесли му ледено-студена планиска вода. Никифор се измил и освежил. Обядът бил прекрасен. Тъй като колоната и без друго вече била спряла, главният стратег предложил обядната почивка да е малко по-голяма, защото войниците вече много се изморили и напекли. Жегата и жаждата ги измъчвали много. Горещата вода не ставала за пиене. Да имало поне малко ветрец, а то... Заради по-голямата почивка щели да загубят малко от предвидения път, но надвечер, по хладината, щели да наваксат загубеното, защото тогава щяло да се  върви по-леко и по-бързо.

         Никифор кимнал утвърдително. Казал, че бил доволен и че походът протичал отлично. Българите били разбити, разпръснати и уплашени. Нека вардели проходите от гаргите. Неговият път бил към Сердика и минавал през огън, плячка и кръв. Много нехристиянска, варварска кръв…

         Почивката свършила. Колоната тръгнала отново. Мястото, по което вървели, било равно, а пътят много хубав. Тромавата бойната ромейска колона и следващият я обоз се движела бавно и се точела на десетки мили. Докладвали на Никифор, че левият боен охранителен отряд изостанал чувствително назад и че се появили рискове за челото на колоната, в което бил самият император. И тези съобщения минали през едното ухо на Никифор и излезли през другото. Сутрешните разправии и загубените ранни часове на деня давали своите фатални плодове и сега трябвало да се наваксва, а не да се спира отново.

         Не се забелязвал никакъв противник ни пред колоната, ни вляво, ни вдясно от нея. Явно било, че българите наистина са се захванали много сериозно с проходите на планината, а Никифор водел войската си по набелязания маршрут. Съгласно плана на похода, зад колоната имало специални части, които изпълнявали задачата по унищожаването на българските гробища, изгарянето на селата и реколтата, разрушаването на мостовете, отравянето на кладенците, клането на животните и заловените или предали се българи. Тези части трупали запаси от месо, брашно, сирене, мед, зърно, фураж и кожи от изоставените български селца; отделяли хубави млади българки, които и тази вечер щели да правят удоволствие на главните ромейски командири. Трябвало най-после по съвсем безмилостен начин да се изчисти  византийската земя от туй диво, българско, варварско племе. Като връх на жестокостта на тези императорските части били разпоредените от Никифор масови смачквания и размазвания на българските деца с конски впрягове и кремъклии дикани и то пред очите на техните безсилни майки, баби и дядовци. 

         Започнало да се мръква. Станало малко по-хладно и по-приятно за войнишкия марш, но пък умората от дългия горещ ден и от изминатия немалък път вече давали своето отражение и всички се питали кога най-после ще спрат за вечеря, почивка и нощуване. По времето на поредната почивка, при василевса се явил командирът на челния отряд и сочейки бойната си карта му докладвал, че се получавало известно закъснение от утвърдения график, но се надявал преминаването през виждащия се вече близък пролом да стане навреме, за да можело нощното лагеруване да бъде на предвиденото от другата му страна място в сърцето на Паравадийската планина. Никифор му поръчал да си отварял добре очите и да му осигурял сигурна и спокойна нощ. Командирът препуснал напред и след малко колоната тръгнала отново.

         Императорът пак започнал леко да подремва, главата му се поклащала от тежката нощ, от недоспиването, от секса и неравностите по пътя, а мислите му скачали все към предстоящата вечеря с обилно ядене и пиене, удоволствие и почивка.

          Бавно, в просъница и ни в клин, ни в ръкав, започнал да говори несвързано на писаря-преводач Янис.. Вярно било, че при Маркели излъгал българските парламентьори. Вярно било, че вчера нагло и надменно отказал второто искане на Крумус за мир. Вярно било, че убил главния български парламентьор, че ограбил, опожарил и изтрил от лицето на земята столицата на Крумус, барабар с българските й гробища… Оставил много убити и недоумрели славяни и българи, както и немалко свои, под горещите лъчи на слънцето. Така било, но това не било разходка, а война… Война…

         Никифор пак заговорил за вчерашната си среща с българските парламентьори в Марцианополис. Колко нахални били пратениците на Крумус... Някакъв варварин се опитвал да го плаши… Да дава ултиматум на такава голяма сила! На Византия! На нейния Император!?... На самия лъв Никифор I Геник!?...

         Де го бил Крумус? Що се криел? Що не застанел лице в лице с него и с доблестната му войска!?... Да си отидел с мир!?... Не! Още не е постигнал своето и не е взел всичко, което искал… 

         Унесен в тези си мисли и приказки, Никифор не забелязал кога стигнали пролома, който вече започвал да потъва в настъпващия мрак. Постепенно колоната навлязла в теснината. През нея преминавало коритото на някаква река, в което имало стари локви и тиня, но поради голямата суша почти нямало вода. Дългият пролом бил ограден от високи стръмни брегове, които в големи участъци завършвали най-отгоре с високи отвесни скали. Горе се виждали дървета и храсти. Колоната се вмъквала все по-навътре и се очаквало след час-два да излезе от другата страна, а от там нататък било набелязаното на старата карта място за нощния лагер на челната и най-боеспособна византийска част. Това място било добре познато на Никифор още от първия му поход, когато през 809 година на път за същата Сердика, точно там станала нощувката. Само че  тогава тръгнали от Варна-Плюсковаград три часа по-рано и преминали пролома по светло. Тогава реката била изпълнена с чиста вода от Паравадийската планина. Тогава хората пиели вода от тази река и поели своите коне, биволи и волове. А сега… Сега в реката нямало никаква вода и това в тези горещини било много голям проблем. Но, така било през лятото и не било болка за умиране. Голямата му тревога била, че поради сутрешните разправии и мотаене, сега тъмнината ги хванала в утробата на тази ужасна теснина оградена с високи брегове и озъбени отвесни скали.

         Движението продължавало, но вече се стъмнило. Над пролома се виждали само небето и високите канари, които сякаш били забити чак в него. Главният стратег пак изчакал императора и се качил в колесницата му. Бил много разтревожен от настаналата тъмнина и то точно в това дълго, тясно, мрачно и много опасно място. Сведенията от разузнаването потвърждавали, че българите били наистина далеко в планината. Все там се чували техният говор и викове. Там цвилели конете им. Там отвличали пленените ромейски войници и офицери. Тук, пред и от двете страни от челото на главната колона, нямало никакви признаци за присъствие на българска войска. Тук било тихо и спокойно, но тази тишина, тази тъмнина и това тясно и зловещо място, в което вече се нанизали и то в тази тъмнота, предизвиквали много голяма тревога…

         Умували дали да не се върнат назад, но това просто било невъзможно, защото отзад идвали хиляди конници и пехотинци. Те все влизали и влизали в гърлото на ужасната и вече тъмна теснина, която ги поглъщала като безмълвна ламя. Единственият изход бил да се върви по-бързо напред и по този тесен път по-скоро да се излезе от този пролом и природен капан.

         Никифор почуствал, че започнал да го обзема страх. Започнал да си мечтае да се превърне в птица, да се издигне високо и да се отърве от това грозно и много опасно място. Повял лек ветрец. Тъмнината станала още по-застрашителна. Колебал се дълго и накрая наредил всички да спрат. Двамата с главния стратег се хванали гуша за гуша. Разменили си много остри думи, а после наредили да се спре всякакво движение. Разбрали се всеки да да нощува там, докъдето бил стигнал. Никакво движение напред! Да се пазела абсолютна тишина! Който вдигнел шум, да бъдел убиван моментално. Да не се палел никакъв огън. Никой да не си позволявал да заспива. Да се въведяла най-висока степен на бдителност и охрана… Пък, като почнело разсъмването, по най-бързия начин колоната да се измъкнела от туй злокобно място.

         Императорът излял гнева си върху своите командири. Обвинил ги, че не са спрели за нощувка преди да се намъкнат в тази опасна теснина. Да му мислели, ако отново се повторела подобна грешка. Сега им прощавал, но повече нямало да има прошка. Командирите се разотишли по местата си изпълнени с омраза към своя върховен главнокомандващ, защото именно той не ги послушал да спрат похода, да разузнаят дълбоко напред и чак тогава до продължат. За шатрата на императора избрали един закътан ъгъл до северния бряг на пролома. Той бил покрит с все още зелена трева и край него имало някакви храсти. На петдесетина крачки нагоре и надолу по реката разположили палатките на най-високопоставените в иерархията ромейски велможи. Организирали охраната на императора и знатните особи. Вечеряли на тъмно и без никакъв шум. В съседните палатки на богопомазаните спецчастите вкарали пленени местни момичета. Началникът на иператорската охрана се отказал от доведените му три девойчета. Нещо повече – той ги извел от палатката си и ги предал на Янис, като му казал, че е много изморен, пък и достатъчно възрастен, за да се занимава и още една нощ с тази работа. Казал, че му предстои през нощта да извършва няколкократни проверки на охраната и че по тази причина не му се правела любов. Янис ги приел с неохота. Момичетата се свили в единия ъгъл на неголямата му палатка, а той до полунощ се чудел как ще изпълни своя план в такава компания.

          Десетки хиляди византийски бойци и офицери заспали пребити от слънцето и от дългия път, а за императора започнал бурният нощен живот. Той отново я ударил на хапване и пийване и пак се отдал на своята страстна, извратена и ненаситна любов с най-харесвания и благопомазан от него женоподобен мъж..

Макар и варварски, мезето и изстуденото вино на Крумус били отлични… А и както вече е ставало дума, сексуалният му партньор го бивало много.

         Когато се наситил на ядене, пиене и секс, Никифор изръгал партньора си да спи на земята и както бил съвсем гол, затворил очи и пожелал да заспи. През главата му не минала ни най-малка тревога за съдбата на неговата огромна, проточила се на десетки мили войска, която смятал за неуязвима и непобедима. И най-важното – той, смелият император и върховен главнокомандващ, бил в самото острие на тази хала… Знаел, че голямата част от войниците и офицерите се гордеели със своя храбър василевс, който не само не не се страхувал да бъде в челния отряд, а по собствено желание бил под носа на враговете на християнската им империя и хич не му пукало от тях. Добре знаел, че от ден на ден растяло числото на онези, които го мразели. Във войската прониквали все повече сведения и слухове за нехристиянското му поведение и морал, както и за убийствената критика на патриарх Никифор срещу яростната му подкрепа на иконоборството, срещу богунеугодните заповядани от него зверства над българите и славяните, и особено над невинните им деца. Висшият църковен клир много добре разбирал и знаел за престорената и неискрена вяра на василевса в бога, но засега силата му била голяма и все още времето за неговото свержение, убийство или заточение не било дошло. Всички тези приказки се отразявали пагубно върху духа и готовността на армията за тежки битки в името на императора и империята. Някъде около полунощ Никифор заспал дълбок сън. Дълбок сън вече владеел и изморената му и убита от пътя и юлската горещина огромна армия. На съня се отдала и личната охрана на Никифор с изключение на неговия легендарен, нощен охранител.

 
      … За мен и за цялата ми войска този петъчен ден - 25 юли 811 година, беше много тежък, много важен и много съдбоносен. Предстоеше решителната схватка с най-силния ми враг. Сутринта, още щом императорската колона се изкачи на Паравадийския сърт и се насочи към мястото, където подготвихме двете си най-добри и най-важни засади, аз повярвах окончателно, че над мен, над държавата и над народа ми бди бог Тангра. Повярвах, че държавата на все още необединения ми народ ще пребъде във вековете.

         През целия ден мои бързи конници ми донасяха точни сведения за движението на византийската войска. Още в ранния следобед аз знаех от наблюдателите и разузнавачите си, че императорската кохорта се намираше почти в челото на колоната. Дадох команда и хилядите ми конници и пешаци напуснаха изчаквателните райони и съгласно нашия замисъл започнаха скритото си приближаване към определените им за участие в боя места. Колкото колоната на Никифор приближаваше мястото на засадите, толкова и моите сили се придвижваха към тях. Постепенно ветрилото на българи, славяни и траки се свиваше и извършваше един дистанциран, но много близък и незабележим от врага насрещен тристранен обхват на двете места на предстоящия сблъсък. Огледах най-важните части на двете засади – дървените преградни стени на горните краища на проломите на двете съседни реки. И при двете реки водата беше покачила нивото си и имаше опасност да започне да прелива. Моите хора се мъчеха с все сили и средства да удържат тези огромни количества завирена вода и независимо от голямата трудност успяваха.

         Мислех, че боят ще бъде привечер, но ромеите закъсняха и когато навлязоха дълбоко в северния по-рядко ползван пролом, вече настана мрак. Те се движеха почти безшумно, а моите сили по-тихи от водата и по-ниски от тревата, се настаняваха по двата бряга на теснината и затаили дъх чакаха моя сигнал за атака. Тежката ми кавалерия  беше на определените две места и беше готова да отреже ромейската колона при входа й в пролома. А леката ми конница само чакаше сгодния момент и щеше да гони и унищожава без пощада ромеите, които моят удар трябваше да принуди към паническо бягство от Паравадийския сърт, та чак до хребета на Балкана.

         

 image

 

Фиг. 1

Син цвят: Маршрутът на войската на Никифор I Геник от Варна-Плюсковаград (с. Манастир) до пролома на река Мерявица. Червен цвят: Дървената преграда и засадата на кан Крум. Лилав цвят: Мястото на отвличането на Никифор в ранната утрин на 26. 07. 811 год.

 

 
          По едно време ромеите спряха движението си и по всичко личеше, че от страх пред неизвестността,  решиха да нощуват вътре в нашия северен капан. Дадох команда половината от разположената на съседния южен пролом войска да се прехвърли и подсили предстоящата битка. Мина известно време и ме заведоха на едно място на северния бряг на пролома. Точно под него се намираше императорската шатра. Струпах голяма сила от стрелци, които имаха задача от изгодната височина да ликвидират императора така, както щеше да спи в шатрата си. Разбрахме се да чакаме времето на най-сладкия сън на ромеите и василевса. Нетърпението на всички беше голямо, но като търпелив хищник аз умеех да бързам бавно. Мина доста време. Лагерът на враговете беше напълно укротен всички заспаха. Чуваше се само хруптенето на ромейските коне, които поемаха вечерната си дажба.

         Моите въоръжени сили, доблестните ми мъже, жени и старци, чакаха кога ще дам командата за запалването на сигналния огън за началото на нашата атака. Така, в напрежение и готовност за съдбовната за нас и за армията на ромейския ни враг битка, мина полунощ и започна новата дата 26 юли 811 година. Десетки хиляди мои бойци, командири и опълченци; мъже, жени и старци напрягаха нерви, очи и лъкове, търсейки в ниското своите натъркаляни по земята под нас и хъркащи в дълбок сън врагове.

         Настъпи нощното захлаждане и започна да пада роса. Исках всичко да свърши по-бързо, но добре помнех съвета на тати, кана субиги Кардам, че трябва да бързам бавно… Бавно, но не съвсем…

 

         Живите затварят очите на мъртвите, защото и след хиляди години мъртвите отварят очите на живите, ако и самите те не са „живи-умрели”,  като нас – днешните  им потомци …

 

30. 06. 2011 год., гр. Варна

Девненец




Гласувай:
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: devnenetz
Категория: История
Прочетен: 1194241
Постинги: 528
Коментари: 339
Гласове: 1259
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031