ДЕВНЕНСКИ ИЗВОРИ ЗА ЕВРОПЕЙСКА И БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ (ДИЕБИ)

След голямо закъснение Никифор се събудил и приел хладно доклада на изнервените от дългото чакане военни, с който те го информирали за откъслечни сражения с разбитата българска конница далеч на север от Девина-Марцианополис. Макар и победени, българите завързвали локални сражения, а после яхнали своите бързи коне бягали на север и все се стремели да увличат и разпиляват след себе си ромейската кавалерия, да я подмамват и унищожават в предварително обмислени и подговени засади. От своя страна разузнаването докладвало на императора точни сведения за усилената мобилизация и разполагане на българските военни и доброволчески сили, с които вече бил запушен обратният път през Паравадийско-Айдоския проход. По всичко личало, че Крумус се готвел да даде решително сражение на хребета на Хем, като явно бил уверен, че ромейската войска ще се връща и то точно по същия път, по който е нахлула в страната му.

Съвещанието с военните се проточило и ставало все по-тягостно. По всичко личало, че ромейският военен щаб имал нужда от настойчив, решителен и волеви главнокомандващ, а Никифор от ден на ден ставал все по-неорганизиран, отпуснат и направо неадекватен.

Юлското слънце се издигало все по-високо. Ставало все по-горещо и адски задушно. Командирите очаквали смислени и решителни заповеди за военни операции развиващи постигнатия боен успех в дълбочина, а императорът прекратил съвещанието и наредил да се подготвят за тръгване към град Марцианополис – бившата столица на Долна Мизия, където по негово указание от ранни зори се подготвял специален обяд за щаба му.

Не след дълго височайшата колона се проточила по горския път преминаващ от Варна-Плюсковаград през Девина към Марцианополис. В каляската на императора освен Янис седял и разказвачът, който започнал да изрежда пред василевса всичко, което знаел за историята на този разрушен град. До едно време на Никифор му било много интересно. Той чувал и разбирал всичко, каквото му говорел този явно умен и много школуван човек, но после се объркал от безбройните факти, боеве, случки и предания, с които се претоварила уморената му от снощното пиянство и разврат глава. Вече му се придремвало, когато каляската спряла и го поканили да види с очите си още едно чудо на природата. Слязъл и като повървели известно време, му показали вдясно от пътя две чешми, които били на 15-20 крачки една от друга. От едната бълбукала годна за пиене вода, а водата на другата причинявала болки в стомаха и не ставала за пиене ни от хора, ни от животни, но пък била много лековита. Явно тук имало някакава божествена загадка. От този двууст извор или кладенец, бог давал на хората и вода за пиене, и вода за вълшебен цяр.

Само на двадесет крачки от тези чешми още стоели порутените основи на старо тракийско или римско селище, а недалеч – още една група от многобройните могили, под които от стотици години имало погребани знатни велможи. Уведомили го, че безбожните варвари вече 130 години си позволявали да оскверняват тези светини, като погребвали в същите могили своите висши ръководители и изявени военачалници. В последните години дори започнали да погребват своите ръководители под нови могили, които умело разполагали и маскирали между съществуващите от далечни времена тракийски такива. Върху новите могили българите поставяли каменни баби-девташлари и вече говорели нашироко, че са потомци на траките и че са по-стар народ от древните гърци и ромеите. Всичка това много ядосало Никифор, амбицирало го още повече и той процедил през зъби, че като свърши тази война, ще се върне обратно и че тези могили ще бъдат пречистени от останките на това въшливо българско племе. Обещал тук да бъде изграден голям град, който щял да бъде новата столица на старата Долна Мизия.

Пак се качили на каляската и поели отново по пътя. Когато започнали да се спускат от високата девинска гора към самото село Девина, пред погледа на Никифор се отворила прекрасна гледка. Низината, в която се виждал разрушеният град Марцианопол, била неописуемо красива и тиха. Цялата потънала в зеленина, оградена с гори и кайраци. Белеели се неизгорените по неговото специално императорско нареждане неожънати узрели ечемици и жита. Виждали се извивките на река Потамос-Девина, белеели се езерата, недалеч зад които бил разрушеният град Одесос. Въздухът бил свеж и чист, а гледката – омайна.

Разказвачът продължавал да набива в императорските уши славната история на Марцианопол… Казвал, че навремето този град е бил един от забележителните градове в Европа, че тук е имало големи сражения, че от тук император Валент управлявал три години римската империя… Че тук са се секли много, много пари… Че тук имало роден римски император… Че най-големите европейски и азиатски военни титани са мили своите и на конете ки крака в марцианополските води… Че тук е имало патриаршия и свети великомъченици… Че тук имало и има прекрасни извори…

Никифор започнал да се прозява и уж слушал, но все по-трудно удържал на желанието си да спи… Янис махнал с ръка, разказвачът се усетил и замълчал, а императорът заспал сладко...

Когато стигнали до крепостната стена на разрушения Марцианопол, побутнали Никифор, той се разсънил и с голяма почуда видял огромната крепостна стена и съборената западна стражева кула. После в напечената му и недоразсънена глава се завъртели картини от опустошени многобройни римски държавни и частни сгради с подово отопление, дузина огромни църкви, прави улици, кладенци, канализации за питейна вода и за отходните нужди на града; осквернени прекрасни мозайки, римски бани, съхранен голям каменен римски мост над река Потамос-Девина, големи каменни гробници, некрополи, риба, раци… Разказвачът продължавал да пълни главата на императора с нови и нови военно-исторически и географски факти. Отвели Никифор при по-големите извори. Той се почудил на чистата вода, на прекрасната природа и на тишината, която била приятно нарушавана само от птичите песни, жабокрека и тихото бръмчене на пчелите.

В края на разходката му показали разрушения в миналото и частично възстановен от българите амфитеатър. Цели векове в него се провеждали игри и гладиаторски битки. Тук била цитаделата на Марцианополис. Векове наред в нея са били вземани стратегически за римската империя решения, които засягали съдбата не само на източната й част. Граден, разрушаван от най-различни варвари и възстановяван на няколко пъти, този град в края на краищата бил изоставен от римляните. По-късно тук се разиграли неуспешни ромейски сражения срещу нахлуващите славяни и българи. В 680 година ромеите загубили и битката с конницата на Аспарух в местността „Калето” край Марцианополис.

В главата на Никифор пак проблеснала мисълта за построяването на бъдещия град Никифорополис, което щяло да стане много по-лесно и евтино, защото тукашните запаси от готов строителен материал и изящни римски архитектурни елементи били неизчерпаеми. Само трябвало те да бъдат извозени на някакви си шест мили.

Непосредствено до амфитеатъра имало два големи извора. Според разказвача, единият – носещ името Марциана, бил много дълбок и бездънен. Разказвачът внимателно преразказвал легендата за девойката (слугиня на императорската сестра Марциана), която изпуснала златния тас във водата; изворът моментално го погълнал, девойката се уплашила и разплакала… Притичала Марциана и след малко изворът по един вълшебен начин изхвърлил златния съд отново над водата… Радостта на всички била много голяма. Император Траян провидял вълшебна намеса на боговете, решил и наредил да се построи град на името на любимата си сестра. Това се случило през 106 година от новата ера.

На Никифор му омръзнало от истории и легенди. И той, и приружаващият го елит, вече били много изморени, напечени от адското юлско слънце и най-важното – много огладнели. Тогава всички пешком обиколили големия извор, в чието водно огледало се виждало приказно чистото небе и на противната му страна ахнали от вида на отрупаната с мезета и напитки богата императорска маса. Всички се събули боси, потопили краката си в хладката чиста вода, измили и освежили лицата си, попрегладили косите си и седнали на императорската маса по утвърдения за тържествения императорски обяд ред. Върбовата сянка създавала условия за един разкошен императорски пир. Никифор погледнал към началника на своя отряд; той дошъл до него и му прошепнал на ухото, че тук нe присъстват странични или нежелани хора. Никифор искал да стане прав и да произнесе важна реч, която бързописецът Янис да документира за историята, но императорското му достойнство го задължавало да говори седнал. Така, както бил разположен на изплетения от върбови клони тежък императорски трон, пред прекрасната изплетена от също такива върбови клони и вълшебно заредена маса, под дебелата марцианополска сянка и при гробна тишина, Никифор казал:

– За мен е особено приятно, че заедно с всички вас съм тук на това наше, историческо място. Първото нещо, което искам да ви кажа, се отнася до моето най-строго изискване за абсолютното опазване на тайната на предстоящия ни разговор. Смърт ще получи всеки от вас, който си позволи безотговорни приказки за това, което ще говорим тук.

Както се вижда, войната с Крумус няма да е продължителна. Най-трудното вече е зад гърба ни. От два дни аз се намирам в средеца на измислената държава на варварите. Моята войска и в този момент успешно изчиства източната част на Долна Мизия от това диво българско племе. Половината на варварското царство е в краката на моята славна конница. От утре ще продължа напред. По моя път няма да оставя жив варварин. Ще доизгоря цялата реколта и всичките варварски сгради и юрти. Ще запаля горите им. Ще изколя жените, децата и старците им. Ще доунищожа войската им. От тук ще си тръгна като победител. Отправям моите благодарности към бога, към цялата си войска и най-много към вас – доблестните ми командири и помощници. Победата ми в тази война изменя коренно значението на моята империя. В цяла Европа вече няма да имам равен на себе си… Днес взех важно решение. Ще построя град Никифорополис на мястото на Варна-Плюсковаград. Ще го заселя с наши, чисти и праведни хора и ще го направя столица на Долна Мизия. Утре, преди да изрее слънцето, ще взема най-важното решение за по-нататъшния ход на войната. Крум е хвърлил всичките си военни сили в планината. Той е завардил всички проходи и смята там да ни даде решителната битка. Той е убеден, че аз си тръгвам обратно. Разузнаването току що ми докладва, че тази сутрин българите са изгорили всичките си посеви в района Паравадия-Нови пазар и са изгорили дървения дворец на военния си лагер в Абоба. С това те искат да ме подтикнат към планината, към Айдос и към Константинопол… Ще им трябва много време да ме чакат там...

Сега, след като чухте това, желая да разбера вашите предложения за по-нататъшния план на войната. Помислете и докато си храните, се надявам да кажете открито, а не зад гърба ми, какво мислите по него. Искам да чуя мненията ви за състоянието на бойния дух и военната дисциплина в армията ми, които от два дни са много лоши и направо нетърпими .

Да ви е сладко! Нека вдигнем чашите! Наздраве на всички вас!... Бог да бди над вас!.. И най-важното – над мене и над моята Велика Византийска империя!...

След тези думи започнали да се хранят. После започнали да си попийват и шегуват помежду си.

Настанало времето на разкошен и незапомнен ромейски гуляй. Наоколо бил горещ, жътварски, юлски ден на 811 година. Горещината била адска, но тук вървял императорският ромейски пир посветен на окончателната победа над българските и славянските варвари. Ракията и охладеното мое вино опивали горещите мозъци на знатните ромеи и създавали самочувствие за неповторимост и непобедимост, както у императора, така и у командирите. В това време и цялата ромейската войска ядяла, пиела, изнасилвала, грабела и безчинствала по всичката завладяна огромна част от българската територия, която след много години аз мечтаех моите потомци да наричат Североизточна България...

Дошло времето за мненията и предложенията. Спазвайки най-строго иерархията, един по един, всички се изредили и до един се съгласили да се построи нов град, който съвсем заслужено трябвало да носи името на новия византийски лъв Никифор. По въпроса за по-нататъшния план за войната се очертали две становища. Едните се придържали към предварително планираното опустошаване на цялото българско канство, превземане на Сердика и окончателно прогонване на българите и славяните отвъд Дунав. С недомлъвки и намеци, втората малка част от присъстващите предлагала за всеки случай да се изпрати един отряд до Абоба, който да я огледа и доунищожи, защото българите вече се канели лека-полека да местят своето средище в нея. А после войската да се върне в Константинопол, защото имало сведения, че там ставали много тревожни събития. Говорело се за подготвян преврат срещу императора, което не бивало да се допуска.

Обядът и приказките продължили на по-висок тон. Хората започнали да не се изслушват. Върбовата сянка била вке тъй дебела и прохладна. Хвърчали агнешки, пилешки и пуешки мезета, разнасяли се прекрасни риби и раци. Студеното крумово вино се леело в гърлата на свикналите на разкош важни ромейски особи. Никифор се обърнал към Янис и го попитал успява ли да запомни и да си позапише кой какво казва, защото това, което днес се говорело тук, утре щяло да бъде велика история. Янис раболепно уверил императора, че може да бъде спокоен и че е излишно да се самоизтъква с какъв отличен успех е завършил образованието си в Константинопол. Точно в този момент, на стотина крачки от масата, команда от двадесет конника спрели и дали знак, че водят трима български парламентьори. Началникът на императорския отряд веднага отишъл при тях и след като обезоръжил варварите, ги довел при Никифор.

Тримата стоели прави на пет крачки от масата на императора. Той ги изгледал с явна омраза и пренебрежение. После с най-безцеремонен, убийствено надменен и абсолютно недипломатичен тон ги попитал:

– Де го страхливеца Крумус?... Що не дойде той?... Що не дойде и да падне на колене пред мен?... Не вие, а той… той трябва да пълзи като червей в краката ми и да моли за височайшата ми милост…

Янис започнал да превежда, но единият от българите го прекъснал и на прекрасен гръцки език отговорил, че кан Крум е готов да се срещне с негово величество император Никифор I Геник, когато той има желание на друго, по-спокойно място. Никифор се намръщил, после се овладял и попитал какви са поръченията, които им е дал Крумус. Същият българин, без да си спомене името, се представил като ръководител на парламентьорската група и поискал разговорът да стане насаме с императора, а не пред толкова много хора. Никифор процедил през зъби, че няма никакви тайни от своя елит и че могат да си говорят открито пред тях. Тогава българинът казал, че кан Крум праща на императора много здраве и че желаел византийската войска вече да си ходи. Цитирал точните думи на Крум:

„Кажете на императора, че той вече победи и взе, каквото взе. Предайте му, че гарантирам мирното изтегляне на неговата войска от моята държава. Предупредете го, че е крайно време да си иде с мир!”…

Всички се възмутили и изръмжали на посланието на Крумус, като се хванали за мечовете си. Никифор избухнал и без да подбира думите си, почнал да ругае на висок глас. После се умълчал, помислил малко и казал:

– Предайте на вашия въшлив хан, че аз не съм изминал такъв дълъг и труден път с 60 000-дната си елитна войска, че не съм извоювал такава блестяща победа, за да се връщам с празни ръце. Не аз, а той трябваше да си тръгне от тук и да се спре чак на север от Дунав. Исках да го видя, като се моли за милост в краката ми, или мъртъв с отрязаната му варварска глава!... Тази земя е моя. Място за вас, варварите, тук няма, няма и да има!...Важни и много тревожни събития ме заставят да тръгна за Константинопол, но аз скоро ще се върна пак и ще ликвидирам вашата измислена държава. Предупреждавам Крумус да ми осигури свободно преминаване през планината, защото иначе ще го сполети пълно унищожение и на държавата, и на народа му… Така му предайте на вашия хан...

Никифор дал знак, че разговорът е приключен. Когато охраната отдалечила тримата българи на стотина крачки, той повикал Янис при себе си. На ухо му поставил някаква тайна и непонятна за останалите задача. Янис тръгнал към българите. Вървял бавно и обмислял как да постъпи. Никифор му възложил да посъветва българите да не се тревожат, защото ромейската войска си тръгвала по обратния път за Константинопол. Схванал добре лъжата на омразния му кръвожаден и безскрупулен василевс, Янис стигнал при тримата българи и когато най-после го оставили насаме с тях, им казал, че по волята на императора двама от тях ще се върнат при Крумус, а единият трябва да остане тук като заложник. Те трябвало да се разберат помежду си кой от тях да остане.

Без никакво колебание водачът на групата казал, че няма нужда от разбирателство и че като ръководител на мисията такива важни решения взема само той. „Оставам аз!” – отсякъл той и пред очите на византийския елит се прегърнал и простил с двамата си другари. После тръгнал с Янис към масата на императора. След десетина крачки Янис го накарал да го почака за един момент и се върнал при двамата българи. Бавно им ударил по два силни шамара, а през това време на чист български език им промълвил:

– Предайте спешно и лично на Крум, че Никифор ще тръгне през Паравадийския сърт за Сердика утре сутрин. Запомнете: утре сутрин!... Аз съм Янко.

После Янис завел българския водач при Никифор, който го попитал как се казва и откъде е. Българинът мълчал и гледал не към питащия го император, а към отдалечаващите се свои другари и сякаш се прощавал с тях. Те се отдалечавали от него, но главите им били обърнати назад.

Никифор кимнал с глава. Неговият началник на охранителния отряд хванал българина за врата, отвел го на двадесет крачки встрани от масата и пред всички с един удар на меча си му отсякъл главата. Този акт бил приет с бурни викове от императорския елит. После поставили отсечената глава в една торба, а Янис, по нареждане на императора, настигнал двамата пратеници и със сълзи на очи им я предал, за да я отнесат като отговор на моето мирно послание… и като отравящо горчив подарък за мен и държавата ми…

… И така, моите пратеници тръгнали да се връщат с нерадостни за мен вести и с главата на най-големия ми син Кардам, поставена в една кървава ромейска торба…

По-късно Никифор попитал Янис защо им зашлевил шамарите. Той помълчал малко и отговорил, че двамата, го засегнали много… Нарекли го пачаврата на императора…

Всички се разсмели, потупали приятелски Янис по гърба и пак вдигнали напълнените с моето вино чаши. Колкото повече пиели, толкова повече им се развързвали езиците. А хитрият Никифор само това и чакал. От подочутото императорът разбрал, че не по-малката, а по-голямата част от неговия тъй наречен елит, искала да приключва с тази война и да си ходи обратно в Константинопол. Само че той мислел съвсем друго, което за Янис не било никаква тайна и тя вече пътувала заедно с кървавата глава на първородния ми син Кардам към мене.

… Императорският пир продължил доста дълго. Времето напреднало. Откъм разрушения и изпразнен от население Одесос, през езерото се почуствал лек повей от морски ветрец и хлад. Никифор прекратил пиршеството, поръчал сутринта при разсъмване цялата войска да е готова за поход и отпратил почти целия щаб и каляската си обратно към Варна-Плюсковаград. След това наредил всички от останалата при него свита да се качат на конете си. Той също възседнал бойния си кон и казал, че иска да види най-северния извор на град Марцианопол, който бил в подножието на Големия кайрак. Като изпълнил това си желание, той решил да премине по цялото протежение на река Девина-Потамос и да стигне чак до езерото, в което се вливали и тя, и река Варна-Паравадийска.

Така и станало. По време на ездата разказвачът неспирно говорел за десетките марцианополски извори, за разрушената столица на Долна Мизия, за десетките големи и известни пълководци, които през изминалите седем века са строили, защитавали, превземали, разрушавали или възстановявали Марцианопол. Гордост взела да обхваща Никифор. Той се явявал на белия си императорски кон, като освободител на тези изконно ромейски земи и те никога повече нямало да се владеят от варварите. След огледа на по-интересните извори, конната свита на императора препуснала на юг, по протежението на реката. На няколко места Никифор видял стотици убити български и ромейски конници и коне. Те стоели застинали в смъртните си пози и вече започнали да се вмирисват. Над тях бръмчали рояци от големи черни мухи. В реката плували силно издути трупове на убити българи, ромеи и удавени коне. Някои от тях стоели покрай бреговете закачени за клоните на надвисналите над реката върби. Водата течала мътна и кървава, а по цялото протежение на реката се виели големи ята от гарвани, гарги и свраки, които пирували с човешката и конска леш. След като преминали край селището и чешмата при балтата, от камъшите се навдигнал един недоубит българин и докато опъвал тетивата на лъка си бил на момента съсечен от охраната на Никифор. На българина му трябвал още само един миг и щял да прониже ромейския император с отлично изработената си стрела.

Уплашен до смърт, трътлестият император набързо прекратил обиколката си и по пътя през село Падина се завърнал в резиденцията на Крум във Варна-Плюсковаград. Там вече се стъмнявало, но целият район гъмжал от ромейска войска, която се стягала за утрешния поход. Офицерите и войниците усещали, че времето на краткия отдих и разгул свършвало, но все още не знаели кой път ще поемат утре.

В общи линии така протекъл денят четвъртък, 24 юли 811 година, за император Никифор и неговото близко обкръжение. Дошло времето, когато около резиденцията на василевса настъпила тишина. Той отпратил Янис и веднага в неговия палат влезли двама от така нужните му за през нощта женоподобни мъже. Както винаги масата била отрупана с мезета, охладено вино и плодове. Над императора бил само бог, а той бил много делече и никога не му потърсил сметка нито за зверския му поход, нито за моралното му падение, което страшно много дотегнало и на най-приближените му помощници и близки, за които християнството било не само религия, но и смисъл на техния живот.

… И за мене, и за моята войска, денят четвъртък, 24 юли 811 година, също приключваше. Моят щаб се събра по тъмно в крепостта Кюлевча. Десетки хиляди мои конници, пехотинци, опълченци, мъже и жени бяха заели определените им изчаквателни райони. Хора и коне изпълняваха стриктно моята трудна заповед за денонощна маскировка и мъртва тишина.

Сутринта изгорихме дървения дворец и дървената ограда на военния си лагер при Абоба, както и нашите села и посеви в района чак до Паравадия. В тила на ромеите, при Айдоско-Паравадийския проход, бяхме струпали над 10 000-дна войска, а по височините западно от него – хиляди други добрволци, които имаха задача чрез вдигане на шум да спомогнат за насочването на главната колона на Никифор по пътя през Паравадийския сърт, където вече бяхме й приготвили нашите два капана.

Умората на моите командири беше голяма. От недоспиването и от голямото физическо и душевно изтощение всички имахме нужда от сън и почивка, но се налагаше и през тази нощ до късно да доуточняваме задачите на пешаците, на конницата, на специалните части, а и на всеки командир. Вече второ денонощие здравите дървени прегради на горните краища на двата съседни пролома бяха напълно готови. Зад тях бяха готови дълбоки ровове, в които близо до оградите бяха забити хиляди дървени колове силно подострени в горните им стърчащи краища. Реките бяха заприщени. Водата вече не преминаваше между коловете, защото кухините между тях бяха набити със слама, сено, кожи и други уплътнителни материали. Водата се събираше в две голями езера и по нашия план трябваше в нужния момент да помете ромейската войска, която се надявахме да влезе в приготвените за нея капани. Още нашите прадеди са побеждавали, като подмамвали противника в предварително определено място и му нанасяли съкрушителния удар чрез много хитрост и малко собствени жертви.

Моите хора вярвяха напълно в замисъла и плана на нашия контраудар, но пред нас имаше едно голямо неизвестно – кога и накъде щеше да поеме войската на Никифор?

Нощта напредваше… Навън се чу глъчка, изцвилиха коне, наскачаха хора. Някой извика: „Сюбиги!... най-после се върнаха!”…

Пред щаба се появиха двамата мои парламентьори. Те имаха суров, но унил вид… Гледаха ме не в очите, а в краката… Двамата държаха една торба… Нямаше го Кардам… Усетих, че е станало нещо лошо… Студени тръпки полазиха по гърба ми… Не попитах за него, а за най-важното – кога и накъде ще тръгне войската на Никифор. Предадоха ми дума по дума поръчаното от Янко. Край на съмненията. Утре Никифор щеше да тръгне към мястото на така чаканата от нас среща. Нещата добиваха замисления от нас ход. Всички се зарадвахме много, на радостта ни беше кратка. Двамата парламентьори ни разказаха за преговорите с Никифор. Предадоха ни неговите предупреждения и закани, но най-жестоката новина за мен и за всички нас беше, че синът ми Кардам не бил взет в плен при ромеите… Те носеха отрязаната му глава, която подадоха с торбата в ръцете ми…

Аз а поех и сякаш държах огън… Отворих я и извадих главата на първородния си син… На човека, който след мене щеше да стане кан на България… Беше ми много мъчно… Всички присъстващи искаха да разберат до най-големи подробности как и от кого е бил убит Кардам… До един се зарекохме да отмъстим по най-нечовешки начин на ромеите и най вече на Никифор. Наредих да поставят главата на Кардам в солен разтвор от паравадийския извор, за да можем след нашата победа да я погребем, както се полага на герой.

Преваляше полунощ. Командирите заминаха при своите части, а аз се запътих към моето семейство, което трябваше не от друг, а от мен да научи най-тежката наша семейна и държавна новина…

16. 06. 2011 год.

Гр. Варна

Девненец