Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.02.2008 09:24 - ПОЛИТИЧЕСКА АКТИВНОСТ НА БЪЛГАРИТЕ В КРАЯ НА ХVIII И НАЧАЛОТО НА ХIХ В.
Автор: devnenetz Категория: Технологии   
Прочетен: 1285 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 10.02.2008 09:27



УВОД. Съпротива на българите срещу Османската империя преди Възраждането. 
Национално- освободителното движение като част от Българското възраждане.


I. ПОЛИТИЧЕСКА АКТИВНОСТ НА БЪЛГАРИТЕ В КРАЯ НА ХVIII И НАЧАЛОТО НА ХIХ В.

Руско-турската война от 1768–1774 г. и мирният договор от Кючук Кайнарджа. Руско-турската война от 1787–1791 г. и Яшкият мирен договор – засилване на вярата в освобождението на българите от Русия

“Кърджалийското време“ и българите. Мисията на Замбин и Некович в Петербург от 1804 г.

Руско-турската война от 1806–1812 г. Дейността на Софроний Врачански – създаване на български политически кръг, Българска земска войска, първа политическа програма за освобождението на България. Букурещкият мир и българите.

Участие на българите в освободителните движения на балканските народи и руско-турските войни. Първото сръбско въстание от 1804–1806 г. и българите. Гръцкото въстание 1821–1829 г. и българите. Руско-турската война от 1828–1829 г. и българите. Създаване на доброволчески отряди от български заселници във Влашко и Молдова, помощ от местното население в хода на войната. Представителството на букурещките българи и неуспешен опит за среща с император Николай I. Брожение на българите в Сливенско. Неуспешен опит на кап. Г. Мамарчев за въстание в Сливенско. Отказ на Русия да подкрепи българското освободителното движение. Изселване на компактни маси българи във Влашко, Молдова, Бесарабия и Южна Русия.

ІІ. ЗАВЕРИ, ВЪСТАНИЯ И БУНТОВЕ ПРЕЗ ПЪРВАТА ПОЛОВИНА НА ХІХ В.

Проект на букурещките българи от 1830–1831 г. за автономно българско княжество в Добруджа.

Велчовата завера от 1835 г. Конфликт между Османската империя и Египет и промяна в руската политика към Османската империя. Ункяр-Искелесийският договор от 1833 г. Подготовка и провал на Заверата.

Масови селски въстания в Северозападна България от 1833–1850 г. Причини за въстанията – неуспехът на турската поземлена реформа от 1832–1834 г. в тези райони, намесата на Сърбия. Нишкото въстание от 1841 г., Видинското въстание от 1850 г. Ускоряване на поземлената реформа в Северозападна България като резултат от въстанията.

Браилските бунтове от 1841–1843 г. Първи опити за организиране на въстания от страна на емиграцията, връзки с освободителните движения на останалите балкански народи.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ.

Причини за неуспехите на въстанията и бунтовете от първата половина на XIX в. – местна основа, стихиен характер, липса на ясна цел, стратегия и тактика.

ХРОНОЛОГИЯ

1768–1774 г. Руско-турска война. Завършва с мирен договор, подписан в с. Кючук Кайнарджа на 21 юли 1774 г. Крим е обявен за независим от Османската империя и минава под руско покровителство, разширяват се границите на Русия по Северното Черноморие, руските кораби получават правото да преминават безпрепятствено през Проливите, а руските поданици – да се ползват от режима на капитулациите, валиден за западните държави. Дунавските княжества Влашко и Молдова получават вътрешна автономия и преминават под руско покровителство. Русия получава право да се застъпва за християнските поданици на Османската империя.

Краят на 70-те години – началото на 80-те години. Започват първите действия на кърджалиите в Румелия. Размириците се разширяват през 90-те години, като големи райони на Румелия преминават под тяхна власт. Най-активният период на кърджалийството е между 1800–1812 г., когато голям кърджалийски отряд, предвождан от прочутия главатар Кара Фейзи (според преданията – ислямизиран българин), извършва поход към Истанбул. Централната власт води непрекъснати военни действия срещу размирниците, но без особен успех. В някои моменти фактическата власт на султана се простира само в района между Цариград и Одрин. Като средство за защита на населението Високата порта позволява на християните в Румелия да се въоръжават. Върхът на кърджалийското време е през 1807 г., когато русенският аян Мустафа Байрактар навлиза с войската си в Истанбул, подкрепя реформите на султан Селим III (1789–1807) и става велик везир. Края на кърджалийската епоха бележи смъртта на Мустафа Байрактар, свален и убит от столичните еничари през същата година. Последна проява на кърджалийството е упоритата съпротива на пловдивския Кара Мустафа през 1812 г.

1787–1791 г. Руско-турска война с участието и на Австрия. Завършва с мирен договор, подписан в Яш на 29 декември 1791 г. (по нов стил 10 януари 1792 г.). С него се потвърждава присъединяването на Крим и Грузия към Русия и привилегиите на руските поданици и търговци по Кючюккайнарджанския договор.

1804 г. Български първенци от северозападните български земи изпращат Иван Замбин от Враца и Атанас (Некович) от Тетевен на дипломатическа мисия в Петербург.

1804–1806 г. В края на XVIII и началото на XIX в. във връзка с руско-турските войни борбата на сърбите навлиза в нов етап. През февруари 1804 г. избухва Първото сръбско въстание. За вожд на въстаниците е избран Караджордже Петрович. Въстанието обхваща целия Белградски пашалък. През 1806 г. въстаниците овладяват главните турски опорни пунктове – крепостите Белград и Шабац. В края на годината е сключен мир, по силата на който Сърбия фактически получава автономия срещу задължението да плаща годишен данък. Започналата през 1806 г. нова руско-турска война дава повод на въстаниците да се откажат от сключения мир и да се опитат с руска помощ да извоюват пълната независимост на страната. Специална клауза на подписания след края на войната Букурещки мирен договор (1812 г.) задължава турското правителство да предостави вътрешна автономия на Сърбия. Но през 1813 г., като се възползва от заетостта на Русия във войната срещу Наполеон I, Османската империя изпраща силна армия в Сърбия, разгромява силите на въстаниците и възстановява властта си. Част от ръководителите на въстанието избягват в Австрия. Сред тях е Караджордже Петрович, който през 1814 г. заминава за Русия. Второто сръбско въстание е предизвикано от тежкия режим, наложен от турците след разгрома на първото въстание. Опитите на сръбските първенци да получат на Виенския конгрес (1814–1815) помощ от великите сили завършват неуспешно. През май 1815 г. избухва ново въстание начело с Милош Обренович. Първоначално сръбските отряди имат известни успехи, но през лятото на 1815 г. към Сърбия се насочват две големи турски армии. Милош Обренович е принуден да започне мирни преговори. Неблагоприятната за Османската империя международна обстановка принуждава турското правителство да подпише споразумение с въстаниците, съгласно което на сръбското население се предоставят широки права за участие в административното управление на страната. Милош Обренович е назначен от султана за върховен княз на Сърбия. След руско-турската война от 1828–1829 г. Сърбия получава автономия (със специален хатишериф от 1833 г.), а след руско-турската война от 1877–1878 г. – и пълна независимост.

1804–1806 г. В Първото сръбско въстание участват много българи от северозападните земи. Създават се отряди, командвани от българи – Хайдут Велко, Кондьо войвода и др.

1806–1812 г. Руско-турска война. Завършва с мирен договор, подписан на 16 май 1816 г. в Букурещ. По договора Русия получава част от Бесарабия и територии по грузинското крайбрежие на Черно море. Потвърдени са привилегиите на Дунавските княжества. На Сърбия се предоставя вътрешно самоуправление, което облекчава по-нататъшното освободително движение на сръбския народ.

1809 г. краят. В Букурещ се създава български политически кръг начело със Софроний Врачански, Иван Замбин, А. Николаев (Некович), Ив. Караниколов, хаджи Панов, Петър Сарчоолу, Симеон Кипарис, Димитър Попски, архимандрит Вениамин Ловчански и др.

1810 г. Две възвания към българския народ на Софроний Врачански за помощ на руските войски при навлизането им на турска територия.

1811 г. Молба на Софроний Врачански до руското командване за създаване на българска автономна област на север от Дунава (от емиграцията във Влашко и Молдова) и евентуално създаване на подобна област в земите южно от Дунава, когато това бъде възможно. Първа политическа програма на българската емиграция.

1811 г. Създава се Българска земска войска в Букурещ в състав около 2000–2500 души.

1811 г. Българската земска войска участва в сраженията при Тутракан, Силистра и Русенско.

1815 г. Второ сръбско въстание. С помощта на Русия Сърбия извоюва автономия. За върховен княз на Сърбия е избран Милош Обренович. Сръбската автономия е призната от султана едва след руско-турската война от 1828-1829 г. Запазват се турските гарнизони в шест крепости в Сърбия.

1821–1829 г. Френската революция от края на XVIII в., Наполеоновите войни и Виенският конгрес (1814–1815) дават нов тласък на гръцкото освободително движение. В гръцките земи и в чужбина се разгръща широко движение, което смята, че националното освобождение може да се постигне със собствени сили. През 1814 г. в Одеса, където има голяма гръцка колония, се създава “Филики Етерия“ (“Дружество на приятелите“) – тайна революционна организация. Скоро са организирани нейни клонове в Гърция и в останалите области на Османската империя, където има компактни маси гръцко население, както и в гръцките колонии в Европа. През пролетта на 1820 г. начело на “Филики Етерия“ застава Александър Ипсиланти – генерал-майор от руската армия. През 1821 г. въоръжен отряд етеристи, предвождани от Ипсиланти, навлиза в Дунавските княжества, но походът му завършва с неуспех. През март същата година избухва въстание и в Гърция. Скоро под ръководството на Т. Колокотронис, М. Боцарис, Г. Караискакис, А. Маврокордатос и др. въстанието обхваща континентална Гърция и островите в Егейско море. През януари 1822 г. в Епидавър се свиква Национално събрание, което провъзгласява независимостта на Гърция и обявява страната за република. За президент е избран А. Маврокордатос. Под натиска на общественото мнение в Европа и с разрастването на въстанието великите сили започват да променят недоброжелателното си отношение към въстанието. През 1823 г. Англия признава Гърция за воюваща страна, а английски банки отпускат заеми на въстаниците. Русия също променя политиката си и решава да подпомогне въстанието. През 1822 г. турското правителство изпраща 30-хилядна армия в Гърция. Въстаническите войски принуждават турците да отстъпват, а турският флот под натиска на многобройните кораби на въстаниците е принуден да се укрие в Дарданелите. През 1825 г. султан Махмуд II успява да получи помощ от египетския си васал Мехмед Али, който изпраща голяма армия, водена от сина му Ибрахим Али. Въстаниците не могат да се противопоставят на добре обучената египетска армия и отстъпват. През април 1826 г. пада и един от основните опорни пунктове на въстанието в Пелопонес – Мисолунги. Въпреки неблагополучията, въстанието в Пелопонес не е потушено, а в континентална Гърция въстаническите отряди имат успехи в сраженията. През 1827 г. настъпва нова фаза във въстанието. За президент е избран Й. Каподистрия, работил дълго време на руска дипломатическа служба. С неговия избор се активизира руската политика спрямо въстанието. През юли 1827 г. Англия, Русия и Франция подписват конвенция в Лондон, която съдържа искане към султана да се признае автономия на Гърция. Едновременно с това трите сили изпращат обединена ескадра към гръцките брегове. Махмуд II отказва да приеме Лондонската конвенция. На 20 октомври обединеният флот на Англия, Франция и Русия разгромява в Наваринския залив силна турско-египетска ескадра. Съдбата на гръцкото въстание е решена окончателно от победата на Русия в руско-турската война от 1828–1829 г. По силата на Одринския мирен договор 1829 г. Гърция получава автономия със задължението да плаща годишен данък на Османската империя. През февруари 1830 г. представители на Англия, Русия и Франция се събират на конференция в Лондон и поставят искане пред султана за пълна независимост на Гърция. Той е принуден да се съгласи. Границите на новата държава са определени на нова конференция в Лондон (май 1832 г.), като голяма част от земите, населени с гърци, остават под турска власт. Гърция е провъзгласена за монархия, на престола е избран баварският принц Отон.

1821–1829 г. Участие на много българи в гръцкото въстание. Българинът хаджи Христо става генерал в състава на гръцката конница.

1828–1829 г. Руско-турска война, предизвикана от сложната обстановка, създадена на Балканите във връзка с гръцкото националноосвободително въстание (1821–1829). След разгрома на турския флот при Наварин султан Махмуд II призовава към “джихад“ (свещена война) срещу Русия. Войната започва през април 1828 г. На дунавския военен театър през октомври руските войски превземат Варна. През 1829 г. под ръководството на генерал И. И. Дибич (наречен по-късно Забалкански) е превзета Силистра, обсаден е Шумен и е преминат Балкана. На 8 август капитулира Одрин – последната турска крепост по пътя към Цариград. По искане на султана на 2 септември е подписан Одринският мирен договор. Според него на Русия се дава устието на р. Дунав и цялото грузинско край-брежие, призната е автономията на Дунавските княжества и на Сърбия. Гърция също получава автономия, а през февруари 1830 г. – и пълна независимост. По условията на договора християнските поданици на Османската империя могат да се изселят от нея в период от 18 месеца. Българите не са споменати изобщо в договора.

1828 г. пролетта. Във връзка със започналата нова руско-турска война сред българските изселници във Влашко и Молдова се създават доброволчески отряди. Техни организатори са Георги Мамарчев (1786–1846), Панайот Фокиано, Милко Петрович, кап. Живко, кап. Алекси и др.

1828–1829 г. През пролетта на 1828 г. се активизират букурещките българи. През юли техни представители начело с Александър Некович (племенник на Атанас Некович) се опитват да се срещнат с руския император Николай I, който по това време се намира в руския лагер при Шумен. Намерението на представителите е да поискат от Русия такива права за българите, с които се ползват Молдова, Влашко, Сърбия и Гърция. Николай I обаче не приема делегацията, а подготвеният меморандум не е разгледан. По това време сред българите от Сливенско започва силно брожение, което може да прерасне във въстание. Руските власти обаче не го подкрепят. В края на войната руските войски дори пристъпват към разоръжаване на българските доброволчески чети. По този начин става ясно, че руската политика през първата половина на XIX в. все още не предвижда политическото освобождение на българите.

1828–1830 г. По условието за изселване на поданици на Османската империя и под влияние на руската пропаганда (по специална програма от 1828 г. за привличане на български заселници) след изтеглянето на руските войски от Балкана започва голям изселнически поток от българските земи към Влашко, Молдова, Бесарабия и Южна Русия. Броят на изселниците е около 130 000–140 000 души. Емиграцията на такива големи маси влияят негативно върху развитието на възрожденските процеси в българските земи.

1830 г. пролетта. В края на войната кап. Георги Мамарчев успява да създаде голям въоръжен отряд от въстаници в Сливенско. Планира се поход към Търново, обявяване на независимостта на България и развитие на въстанието. Руското командване не подкрепя идеята, арестува кап. Г. Мамарчев, а отрядът му е разпуснат.

1830–1831 г. Проект на видни букурещки българи (Васил Ненович, Иван Селимински, Михаил Кифалов, д-р Никола Пиколо и др.) за автономно българско княжество в Добруджа. Проектът е представен пред Дивана на Влашко. С него е запознат и княз Стефан Богориди, който прави опит да представи идеята пред турските власти, но без успех. Идеята не се реализира.

1833 г. Ункяр-Искелесийски договор за вечен мир, дружба и отбранителен съюз между Русия и Османската империя. През 30-те и 40-те години се засилват противоречията между египетския паша Мехмед Али и султан Махмуд II. През есента на 1831 г. Мехмед Али започва военни действия. В края на 1832 г. египетските войски разбиват една турска армия в Анадола и се насочват към Цари-град. След безрезултатна молба към Англия, Махмуд II се обръща за помощ към Русия, след като получава отказ от западните държави. В началото на 1833 г. една руска ескадра навлиза в Босфора и стоварва десантен отряд в Ункяр-Искелеси, на азиатския бряг. През май е подписан договор между Махмуд II и Мехмед Али. Преди евакуацията на руските войски е подписан Ункяр-Искелесийския договор. Русия се задължава да оказва при необходимост военна помощ на Османската империя. В случай на война империята се задължава да затвори по искане на Русия Проливите за военни кораби на други държави. Този договор е важна победа за Русия и засилва нейното влияние в Османската империя и в Близкия изток. Преимуществата, които Русия получава съгласно договора, фактически са анулирани от Лондонските конвенции от 1840 и 1841 г., с които се установява принципът за затваряне на Проливите в мирно време за военните кораби на всички държави. Конвенциите са важна стъпка към засилване влиянието на великите сили в Османската империяи в Близкия изток. Те довеждат до намаляване влиянието на Русия, тъй като принципът за колективни действия ограничава свободата на нейната политика.

1833 г. Бунт на населението от няколко спорни нахии във Видинско, Берковско, Нишко по границата със Сърбия. Бунтът е инспириран от сръбския княз Милош. Спорните нахии са присъединени към Сърбия.

1835 г. Велчова завера – два бунтовнически центъра – Силистра (кап. Георги Мамарчев) и Търново (Велчо Атанасов Джамджията, Никола Гайтанджиев, първомайстор на гайтанджийския еснаф, Иванаки Йончов (Кюркчи), първомайстор на кожухарския еснаф, отец Сергий, известният майстор строител Димитър Софиянлията, учителят Андон Никопит, Стоянчо Ахтаря, еленският чорбаджия хаджи Йордан Брадата и др.). Организиране на въстаническа мрежа в Търновско, Еленско, Лясковско, Габровско, Дряновско, Плаковския манастир с игумен отец Сергий. Планира се поход, овладяване на Търново и обявяване на общобългарско въстание. Разчита се на намесата на Русия. Първи опит за въстание, ръководен от заможната българска буржоазия. Заверата е предадена от еленския чорбаджия Йордан Кисьов. Арестувани са ръководителите. Голяма част от тях са обесени. Отец Сергий е заточен в Мъглижкия манастир. Неуспехът е обусловен и от неблагоприятната външна обстановка, свързана с подобряване на отношенията между Русия и Османската империя, изразена в сключването на Ункяр-Искелесийския договор. Г. Мамарчев е заточен първоначално в Коня, а след това на о-в Самос, където по това време управител е княз Стефан Богориди. Умира там през 1846 г.

1835 г. Селски бунт в 16 села в Нишко. Бунтът е прекратен с намесата на сръбския княз Милош.

1836–1837 г. Селски бунтове в Пиротско, Царибродско, Берковско, Белоградчишко. Бунтът от 1836 г. се води от Манчо Пунин, на чието име е наречен Манчова буна.

1837 г. Въстание в Пиротско, Берковско, Белоградчишко.

1837–1841 г. Г. Раковски учи в гръцката Велика народна школа в Куручешме (Цариград).

1839 г. 22 октомври (3 ноември). Обявявен е т. нар. Гюлхански хатишериф. През 1838 г. е назначена комисия начело с реформатора Мустафа Решид паша, която трябвало да подготви нов проект за реформи. Подготвеният указ, т. нар. Гюлхански хатишериф (Хат-и шериф – букв. честно писмо), е обявен тържествено на 3 ноември 1839 г. в присъствието на Абдул Меджид. Издаден е на български език в Букурещ. Хатишерифът провъзгласява равноправие на всички поданици на империята, независимо от тяхната националност и вероизповедание; свобода на религията; гарантира неприкосновеността на живота, честта и имуществото им; право на съдебен процес на основата на закона, недопускащ наказание без присъда; справедливо разпределение и събиране на данъците, включващо и отмяна на илтизама – системата на откупуване на данъците; нов начин на организиране на войската, както и ликвидиране на произвола. Общо име на планираните реформи – ”танзимат-и хаирийе (благотворни наредби), даващо името на етапа на реформи – Танзимат.

1841 г. Г. Раковски заминава за Браила.

1841 г. 6 април. Избухва въстание в Нишко, породено от нежеланието на местните турски първенци да изпълняват реформите, заложени в Гюлханския хатишериф. Въстаниците правят опит да получат международна подкрепа, като изпращат обръщения към Сърбия и Франция. Въстанието е потушено особено жестоко. В Западна Европа се разгръща кампания срещу турските зверства. За първи път е предизвикана международна анкетна комисия начело с френския политик Жером Бланки. Придружител на Бланки е Александър Екзарх, по това време студент в Париж. В издадената през 1845 г. в Париж книга “Пътуване в България през 1841 г.“ Жером Бланки подчертава необходимостта от подобряване положението на българите, но изказва мисълта, че тяхното освобождение е преждевременно. Анкета извършва и специален руски представител, в чийто доклад се описват причините за въстанието и мерките за преустройство на управлението в тези земи.

1841–1843 г. Браилски бунтове. Първият бунт от юли 1841 г. е подготвен във връзка с въстанието в Нишко и планираните въстания на гърците в Епир и Тесалия. Образувана е чета от 300 души начело с кап. Татич и Васил Хадживълков. Бунтът е потушен от местните власти. При втория опит за бунт от февруари 1842 г. Г. Раковски планира да създаде емигрантска революционна организация и въоръжен отряд от 1000 души. Осъществени са контакти с Атина и Епир. Заговорниците са арестувани след намеса на руската дипломация. Раковски е заловен и осъден на смърт. Третият опит за бунт от есента 1843 г. отново се проваля поради разкрития. Ръководителите Андрей Дешев, Васил Хадживълков и Никола Филиповски са арестувани и осъдени на затвор.

1842–1844 г. Г. Раковски е осъден за участието си във Втория браилски бунт на смърт. Като гръцки поданик трябва да бъде предаден на Гърция. По пътя успява да избяга и заминава за Марсилия.

1844 г. Г. Раковски се връща в Котел. По-късно е арестуван и прекарва три години в затвор в Цариград.

1844 г. Сръбският държавник Илия Гарашанин съставя т. нар. “Начертание“, документ, определящ главните насоки на сръбската национална политика, целяща издигането на Сърбия като обединител на славянските народи, вкл. българите, на Балканите.

1846 г. есента. На о-в Самос умира кап. Георги Мамарчев.

1850 г. май – юли. Масово селско въстание във Видинско, Белоградчишко, Кулско, Ломско, породено от неприлагането на аграрната реформа в този край. През май въстаническите отряди се опитват да блокират Видин, обсаждат Белоградчишката крепост, образуват въстанически лагери. През юли представители на Високата порта преговарят с въстаниците, което води до разпускане на въстаническите лагери. На 3 август делегация от въстаналите райони излага в Цариград исканията си. Високата порта под влиянието на княз Стефан Богориди извършва административна реформа, като оформя нова административна полуавтономна област от трите въстанали нахии. Започва прилагането на аграрната реформа, като българите имат възможност да получават земя.

Доц. д-р Петко Петков






Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: devnenetz
Категория: История
Прочетен: 351892
Постинги: 340
Коментари: 222
Гласове: 698
Календар
«  Август, 2014  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031