Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.11.2011 19:11 - ДНЕС... 10 НОЕМВРИ... 2004 г...
Автор: devnenetz Категория: Политика   
Прочетен: 1163 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 10.11.2011 19:14


ДНЕС… 10 НОЕМВРИ 2004 г…

 

Разказ

 

         Отец  Георги влезе бавно в селската черква, пипнешком намери в тъмното ключа, светна лампите и прогони тъмнината. Погледна електронния си ръчен  часовник и видя, че са минали дванайсет минути от четвъртия час след полунощ. Вече беше започнал десетият ноемврийски ден на четвъртата година от третото хилядолетие. Днес се навършваха петнайсет години от свалянето на Тодор Живков…

         Поп Георги седна на стола и тихо изпъшка. Вече беше на седемдесет и две години. Боляха го краката, имаше високо кръвно налягане и уринираше трудно. Преди четири години почина баба попадия. Децата и внуците  го уважаваха, но живееха в далечни градове, рядко го навестяваха и де факто живееше сам. Попската му служба го товареше всеки ден с радостите, успехите, трудностите и мъките на неговите съселяни и на хората от околните махали, които свръх силите си все още обслужваше. То, радостите вече бяха много малко, но все пак и тях тук-там ги имаше…

         Беше крайно време да се оттегли от служението на бога. Много пъти беше поставял въпроса за заместник, но получаваше все един и същ отговор – да чака още малко и после… пак още малко. Дойде време сам да сложи край на  кариерата си, а откъде ще намерят негов заместник, беше работа на други – на висшестоящите от синода на Патриарх Максим…

         За милионен път през живота си огледа вътрешността на черквата. Всичко в нея беше чистичко и подредено, но от бедно по-бедно. Липсата на пари и  помощи от общината, от държавата и от малцината вярващи бедняци в селото, предричаше скорошното срутване на черквата. Много пъти  ходи да моли общинската кметица да уреди финансиране на ремонта на сградата, но госпожата все вдигаше рамене и се извиняваше с престъпната правителствена политика спрямо сините общини…Кметицата беше избрана чрез  три безплатни курбана  дадени от мъжа й на циганите от селото и с листата на „демократите”. Пишеше се „демократка” и то не каква да е, а много голяма „демократка”! Мъжът й, Петьо-белята, беше със завършен седми клас, но въртеше много средства, две фирми и хората от селото на малкия си пръст… Даже се чуваше, че усилено се стяга да върти и парите, които един ден ще започнат да идват от фондовете на Европа. Два пъти поп Георги се  срещна и с него, моли го  да спонсорира поне част от неотложния ремонт на черквата, а той и двата пъти му издекламира едно и също: „Попе, пиши до царя, той ще те оправи!” и, хилейки се като уруспия, хлопвайки вратата на лъскавия си мощен джип с тъмни джамове, и двата пъти отпраши по известните и на съселяните му, и на полицията, негови си пътища на далаверата… На най-голямата и незапомнена  за селото далавера!...

         Поп Георги искаше да остави нещо след себе си. Нещо като спомени, нещо като история и напътствие към идващите поколения от своето село, но все не намираше време и кураж да седне и да понапише някои по-важни неща. Ей на – тук беше писалището, тук беше неначенатата тетрадка с дебелите корици, тук бяха и четирите му приготвени за целта химикалки… Време имаше, но кураж, кураж нямаше… А главата му беше пълна със спомени за събития, за хора и човешки съдби – казано просто, тя пращеше като виме на неиздоена крава.

         … Неусетно времето напредна... Вече минаваше четири часът. До разсъмване оставаха около три часа. Мисълта на поп Георги течеше по старчески бавно. Той беше дошъл да си вземе багажа и да каже сбогом на черквата, пък по-нататък, каквото каже не владиката, а Господ Бог… Стана от стола, напълни в две  селски торби  багажа си и аха да си тръгне, пък отново седна на стола пред писалището. Отвори тетрадката, повъртя една химикалка в ръцете си и пак се замисли… Имаше средно образование, нямаше писателски талант, беше му минало времето, но познаваше хиляди хора, знаеше техните радости, мъки и неволи… Ей на, тук в черквата, беше пълно с най-стари богослужебни книги. Тук бяха регистрите на кръщенетата, на венчилата и на погребенията от създаването на черквата -  от турско, та до днес!... Тук се съхраняваха книги, записки и документи на свещениците служили преди него отпреди сто шейсет и девет години до наши дни!...  Много му се искаше и, макар със закъснение, той беше решен да опише всичко! От началото на живота си - до срещата си с бога. Опасяваше се обаче дали младото поколение ще се поинтересува от записките на един селски поп. Те, младите, сега почти не четяха книги, не ги вълнуваше много-много  миналото, а все силеха към дискотеките, към лекото и интернет. Младите живееха в един техен, затворен свят; никога не се питаха кой и кога е построил тази улица, този жилищен блок, тази детска градина, това училище, този водопровод, това отопление… Те смятаха, че летоброенето започва от тях… Когато отиде миналата година в областния град на кръщенето на втория си правнук, поп Георги видя това чудо интернет с очите си, а с ума си разбра колко слепи са вече хората от по-старото поколение и особено тези по селата. А те са милиони… Милиони!!! Никак не му хареса  перченето на внучката Мария, която по времето на угощението си позволи да унизи по-старите хора, че не можели да боравят с компютъра и интернет, че са невежи и че нищо добро не са направили за страната ни. Той не можеше да проумее защо и как се насади това пренебрежение у младите; защо се създаде това надменно и с нищо неоправдано, високо тяхно самочуствие?… Ей я на, и Мария, внучката, кръстената на името на баба попадия… И тя?… И тя!… И т-я-а-а…а…

         Сложи ръцете си на писалището и забучи брадясалото си лице в тях. Спомените му започнаха да се редят един след друг. Най-напред трудното и бедно селско детство, после гимназията, войниклъка… После си спомни за учението и за дългогодишната си религиозна служба. Не съжаляваше за нищо. Сполучи в семейния живот, челядта му беше сравнително добре, дори в сегашните трудни и бедни години… Всичко, ама абсолютно всичко, ще опише дядо поп, така се закани вътрешно в себе си той.

         Посегна и пусна транзисторчето, което постоянно му църкаше, когато в черквата нямаше други хора. Както винаги, то беше настроено на радио “Хоризонт”. Скоро щеше да започне любимото му предаване „Първите петли”. От радиото извираше някаква тъжна музика… Поп Георги си спомни съветските войници в селото по девети септември. Макар тогава да беше дванайсет годишен, всичко се беше запечатало в главата му. Помнеше и хубавото, и лошото след туй: дойде ТКЗС-то, големи промени в селото, големи трудности, голям труд, големи мъки… По-късно дойдоха новите кадри, специалисти, селскостопански машини, породи, сортове, торове, химикали и технологии; работите се подобриха; хората се преквалифицираха и заживяха по-задружно и по-богато. Децата на обикновените селяни, както и неговите, учиха безплатно. Станаха учители, лекари, офицери, агрономи, инженери, ветеринари, други работиха като механизатори, ремонтчици, шофьори, животновъди, зеленчукопроизводители… Работа имаше за всички. Здравеопазването беше безплатно, народно. Хлябът на кооператорите беше безплатен. При желание те можеха, и си позволяваха, да ходят на почивка в балнеосанаториумите на републиката, като плащаха нищожна цена. Селото си построи читалище, прекара се вода до всеки дом; направиха се тротоари, шосираха се улиците. По-късно те бяха асфалтирани. Построено беше ново училище. Създаден беше нов паметник на загиналите във войните. Малките деца бяха в детската градина. Там беше детско царство… В селото се изгради стадион, направи се басейн за лятно къпане…  А на всеки 24-ти май го канеха на трибуната пред читалището и той се радваше и махаше с ръка на възторжения поток от пременени, весели, накичени с ленти, цветя и зеленина  жизнерадостни деца и учители. Те маршируваха и  пееха с пълни гърла „ВЪРВИ НАРОДЕ ВЪЗРОДЕНИ!” и носеха безброй портрети на светите братя Кирил и Методий... И то пред погледите на цялото село: майки, бащи, баби и дядовци – радостни, весели, гордеещи се със своите учители, деца и внуци-отличници… То беше като на сън, то беше нещо незабравимо; нещо, като че ли, вече неповторимо…

         … Започна предаването „Първите петли”… Оживи се мисълта на поп Георги… Радиото взе да подканя ранобудните слушатели да се свържат по телефона и да споделят по националния ефир какво си спомнят от 10 ноември 1989 година. Отецът стана, щракна копчето и изключи транзистора. Замисли се и го обхвана тъга…

         … Спомни си как тогава – на 10 ноември 1989 година, на мръкване в църквата  влетя Петьо-белята, един местен нехранимайко и крадец, и му  изкрещя:

         – Радвай се, дядо попе! Нашите идат!... И-д-а-т-т-т!

         – Какво е станало?

         – Край на комунизма! Свалили Тодор Живков!... Не се ли радваш, дядо попе?!... –  продължи да крещи Петьо-белята… - Ама ти не се ли радваш, дядо попе!?... Нашите! Нашите идат!... Доживяхме, дядо попе… Доживяхме…

         После, и тъй не можа да си обясни защо, двамата с Петьо-белята  удариха няколко пъти черковната камбана като на умряло… То вече почти се беше стъмнило, но те я  удариха като на умряло… за края и на Тодор Живков, и на социализЪма му… Така започна вечерта на 10-ти ноември, 1989 година… вечерта на тревожните надежди на българския народ… Неговата собствена … тревожна вечер…

         Сутринта, в 9 часа и 30 минути пред двора му, до портата,  спря една лека кола, един Москвич. Шофьорът, цивилен млад човек, се представи:

         – Отче, казвам се майор Иван Иванов и съм от службата „Държавна сигурност на Народна Република България”… Разбрах, че с Петьо-белята много се радвате, че е свален другарят Тодор Живков… Не се радвайте много, защото… защото може да дойде ден да съжалявате… – и, без да дочака някакво обяснение,  тръгна по своя път, махвайки му приятелски с ръка…

         В първия момент попът се уплаши, но след като до една седмица никой не го потърси, забрави за случая… Колкото минаваха годините от тогава, толкова по-често и с по-голяма острота, си спомняше прозорливите думи на майора: „Не се радвайте много, защото може да дойде ден да съжалявате”… Е, този ден дойде отдавна.

         След всяко погребение близките на починалия, на курбана за бог да прости, се навъртаха около него и от дума на дума, от дума на дума, стигаха до едно и също: „Отче, хубаво стана… Вече е демокрация, свобода… Туй е факт неоспорим, но живеем по-зле! Много, ама много по-зле!... Разбираш ли отче: живеем много по-зле!?... Мошениците просперират отче, ти сам ги виждаш… а честните, честните хора - страдат… Казано направо – гинат!”…

         … Поп Георги не обичаше комунизма. През 1957 година един необразован селски партиен секретар все го тормозеше, все го заплашваше, че в най-скоро време ще събори черквата. Минаха години, нещата се промениха, партийният секретар отдавна се върна към своята първа професия – бръснарлъка; животът на хората стана по-лек и много, ама много по-добър, откогато и да било преди, пък и от сега. А черквата… черквата си остана… Но хората, хората не вярваха и не почитаха бога!

         … След доста години, както никога до тогава, го покани на разговор първият секретар на Общинския комитет на БКП… Беше пролетта на 1976 година. Той беше млад, много добре образован и възпитан местен човек . После дойде в черквата. Разгледа я най-обстойно… Даже го помоли и заедно намериха църковния запис от неговото собствено кръщение преди толкова много години… На изпроводяк го покани  да се включи в  общинската група, която ще участва в тържествата в Панагюрище по случай стогодишнината от Априлското въстание… „Дядо попе, аз съм атеист, но знам добре и уважавам ролята на Българската православна църква в нашата история!” – му каза тогава той…

         Два дни той, селският свещеник,  пътува из своята Родина, а това, което чу, видя и изживя, никога не забрави. Никога!

         … Като на сън си спомни как вечерта на площада в Панагюрище се проведе тържествен митинг-заря. Такова вълнение, такова синовно умиление към България и към априлци  той никога през живота си не беше достигал. Особено, когато на грандиозния подиум под лъча на прожектора от тъмното, сякаш от историята, бавно-бавно, един след друг се появиха с по няколко свои, най-съкровени мисли Раковски, Левски, Ботев, Райна Княгиня, Боримечката, Бенковски, Захари, Вазов… Те бяха на една ръка от десеткихилядното множество, което като океанска вълна помете загражденията и въпреки старанието на народната милиция, обгради плътно и президиума, и гвардейските части, и артистите-така успешно и прочуствено въплатили се в образите, историческите роли и мисли на своите, и на цяла България любими герои… Ех, де сега да имаше телевизионен канал, който  да намери и излъчи документалните филмови кадри от 100-годишнината от Априлското въстание, от това тържество на българския дух и върховни патриотични сълзи!... Сега младите щяха да видят, ама…

         Щом свърши зарята, тези десетки хиляди екзалтирани българи от всички краища на страната, бяха настанени от БНА на походни войнишки легла с войнишки чаршафи и одеала за нощуване по училищата и най-различни места в града, но почти никой не спа, защото патриотичните вълнения и песни нямаха и нямаха край… На другия ден групата, член на която беше и поп Георги, разгледа забележителностите на Панагюрище, новия паметник на априлци, къщите-музеи на Райна Княгиня и на останалите водачи и участници в Априлското въстание.      След това имаше тържества в местността Оборище – все от вълнуващи по-вълнуващи събития. Тогава поп Георги беше на четиридесет и две години. Това  беше първото му и последно такова пътуване и съприкосновение с  България, но му стигна за цял живот!... До ден днешен, а и до гроб, той не можеше да го забрави…

         На четвъртия ден след връщането от Панагюрище в черквата дойде председателят на Общинския народен съвет. Той каза, че го праща първият секретар да се запознае с проблемите по ремонта на черквата. След като вникна в най-наложителните ремонтни работи и си записа някои неща, той си замина много обиден, защо е трябвало чрез първия, а не директно, да научи за тежкото състояние на сградата.

         След седемнайсет дни, като отиде сутринта в черквата, поп Георги видя работници да стоварват от два камиона тръбно скеле, инструменти, материали и други неща. От новостроящия се завод някой беше отклонил една от елитните строително-монтажни бригади. Работата и старанията и бяха смайващи. Черквата беше укрепена и възстановена за броени дни и (което е фрапиращото!) – без уведомление и съгласуване с висшестоящото църковно началство.

         – Благодаря Ви много! Съжалявам, но нищо не мога да Ви платя, чада мои! – тъй ги изпроводи все още младият тогава  поп…

         – Ти да си жив, попе! Ние строим за Републиката! – отговориха му весело строителите и мазачите и хукнаха да наваксват пропуснатото време за строежа на националния обект.

         От тогава минаха двайсет и осем години… Черквата пак се нуждаеше от средства, от ремонт, но помощ от нийде се не видише… Тогавашният първи секретар сега продаваше с жена си зеленчуци на една маса на колхозния пазар в областния  град и едва вързваше двата края. А друг такъв човечен човек сега в общината нямаше… Сега там, в общината, се въртеше бизнес… частен бизнес… Пък щом помолеше за помощ от общината, кметицата, както винаги, му отговаряше, че няма възможност да му се помогне, защото сега управлявал царят, а не Иван Костов.

         … Навън се разсъмна. Поп Георги грабна двете торби с багажа, взе си  тетрадката с дебелите корици, мушна химиалките в джоба си, остави служебния транзистор, изгаси лампите, излезе от черквата и заключи за последно  скърцащата врата. След като удари три пъти християнския кръст, той се прости със служението на бога и си тръгна към къщи. Там го чакаше посленият стадий от живота му – най-трудният, до срещата с Бога, в който той вече вярваше само ей тъй – за пред хората…

         Премина край читалището, от едната страна на което в ранната утрин се въргаляха пияни няколко младежи и девойки, прекарали нощта в двете дискотеки. Тези дискотеки, напук на държавните нареждания, под носа  на общината и на кварталния от районното полицейско управление, по цели нощи развращаваха младите хора и пълнеха джобовете на съпруга на кметицата – Петър-белята, наемателя им… Чрез тях той  изяждаше малките пенсии на дядовците и бабите и оскъдните доходи на работещите тук-там родители… От другата страна на читалището седем-осем човека държаха козите си за вратовете и чакаха козаря, който и днес щеше да ги пасе по голите кайряци, за да могат да вечерят и закусят семействата им с прясно, спасително в новите капиталистически условия, козе мляко. Тези хора бяха непенсионирани, пенсионирани или съкратени агрономи, бивши механизатори, растениевъди и животновъди, които „много успешният напредък” на България направи живи бедняци, а мутрите и мутресите – ръководители и жалки подобия на бизнесмени.

         Можеше, но не смееше да дигне глас срещу Петър-белята и срещу цялата българска нетърпима бъркотия. Просто  нямаше никакъв смисъл… Беше дошло времето на Петър-белята. Той на всичкото отгоре беше и лидер на „демократите” в общината… Такива простаци имаше и след девети септември, но те не бяха алчни… те бяха идеалисти… Поп Георги ги помнеше поименно. Те не бяха такива.

         Кто подмина читалището, отецът се спря за малко пред портата на починалия вече дядо Илия. Река от кравешка кръв течеше преди години изпод портата му та чак по асфалтираната улица, когато по времето  на първия  „демократичен” премиер и на назначения от  областния  управител ликвидационен съвет, и то  оглавяван точно от Петьр-белята, бяха унищожени кравите и кравефермата на стопанството. Бяха ликвидирани: свинефермата, птицефермата, оранжерията, лозовите масиви, работилницата,  язовира, поливната система на стопанството, цялото стопанство и хлябът на хората… Кравите бяха петстотин и шейсет, внесени от Канада със самолети… Стопанството всеки ден даваше на „Сердика” над девет тона мляко… Сега  в стопанския двор и по нивите беше пълна разруха, плевели и пустош… Днес висококвалифицирани агрономи, зоотехници, инженери и други, човъркаха дворните си места, занимаваха се с магаретата си и опъваха до скъсване виметата на козите си, за да не умрат от глад… А тогава, новите „революционери”-нехранимайковци от  ликвидационния съвет, насила раздадоха срещу дялове кравите и овцете; хората не можеха да ги гледат, изклаха ги и сега децата им нямаха работа и хляб. Чудеше се старият поп кой я измисли тази грозна сеч… То нямаше много за чудене – той добре си спомняше, че това клане и това унищожение на селото, пък и на какво ли не, станаха по времето  на първия „демократичен” президент и първия „демократичен” премиер… Селяните – българи роптаеха, но търпяха; не реагираха, мълчаха и все чакаха, че този погром ще бъде спрян отгоре – от президента, от министър-председателя, от Народното събрание… или пък…  от Европа...

         Единствените хора, които протестираха, бяха четирима турци от селото… Те почукаха една вечер в късна доба на вратичката му, гръмогласно го извикаха, много тревожно и ребром го попитаха:

         – Папаз!!!... Защо колите кравите, папаз?!... Как ще живейм ний, дето нямаме земя, пък сме и с турски, и с български имена?!... Ами от какво ще живеят и българите? Правите ли си сметката, папаз?!!!...Защо го търпите този Петър-беладжи? Кой го тури на тоз пост?!...

         – Не знам нищо… Нищо не знам… Мене кой ме пита… – им отговори тогава той.

         Като чуха този отговор и като си размениха няколко приказки на турски език, водачът им каза:

         – Извинявай папаз…  ние мислехме, че и ти си от тях, от тази дивашка власт – и четиримата си тръгнаха отчаяни към домовете, където с нетърпение очакваха нов нишан от софийския си вожд Доган-ефенди, който се беше скатал нанякъде и напоследък не се чуваше много-много…

         … Сега, като се дотътри до дома си, поп Георги завари пред вратичката три циганчета – едно момче и две момичета, които го чакаха… Те му казаха, че той им е и за баща, и за майка… Не били яли хляб от три дни… Молеха го за една троха хляб, за някоя дрешка или за някой стар домакински съд – да го занесат на вторични суровини, да вземат един лев и да се нахранят като хората… За да доживеят до утре, пък утре – нов ден – нов късмет!...

         Поп Георги влезе в къщата си, взе последните останали му два лева, излезе, даде ги на циганчетата и рязко влезе обратно в двора си, защото те се спуснаха да го целуват по къде ли не, като техен днешен ангел-спасител… После влезе в къщи, сложи си на масата едно сварено яйце, един лук, сто и трийсет грама сиренце, две филийки хлебец, наточи си един литър  вино и бавно – бавно започна да закусва… Той трудно отгризваше хляба, защото зъбите му бяха на същото дередже, като това на черквата… Нямаше пари за зъболекар, пък и вече нямаше   смисъл и време за  нови ченета и тем подобни… просто времето свършваше… Отпи на един дъх четвърт от каната, включи телевизора, а там тъкмо говореха, че са минали петнайсет години от смъкването на Тодор Живков… Говореха колко напред била  отишла България и че тя а-ха, а-ха, с единия крак вече  била в Европа… Говореха, че за Коледа, правителството на царя, ще ощастливи всички българи, които са на държавна работа или пенсия с някакви парични суми… Другите –  тях, другите… изглежда не ги брояха за българи… те да мрат… Тъкмо почнаха да говорят, че днес десните сили се събират да умуват как да не допуснат социалистите до властта, откъм портата се чуха викове… Поп Георги излезе и видя един баща - българин, с двете си деца… Тримата вкупом протягаха ръце за милостиня…

         – Умираме от глад, попе … помогни, за бога… – молеха се те.

         Нещо превъртя в главата на стареца…

         – Нямам!... Вече нищо нямам… Молете се на царя… Търсете Европа… Сега  поне сте волни като птички…

         – Ех, дядо попе… дядо попе… Да имахме работа с жена ми, както онуй време, сега нямаше да просим милостиня – изпъшка бащата, прегърна гладните си деца и си тръгна разстроен до безкрайност…

         Когато се върна в къщи, отецът изгаси телевизора, обръсна си брадата, съблече си попските дрехи, облече се като цивилен човек и пред огледалото попита себе си: „Георге, Георге… До къде ни докараха за петнайсет години?!”... После поразмисли и отправи надежда и вяра, че България скоро ще бъде приета в Европейския съюз и че най-после нещата ще започнат да се подобряват… Най-после… Макар и непоправимо късно…

         Пусна радио “Хоризонт”…  В момента виден социолог се пенеше и рано-рано, сутринта, обясняваше българския напредък постигнат за последните петнайсет години… И особено през последните три години…

 

         … Да, на днешния ден, преди петнайсет години падна Тодор Живков. По-късно падна и социализмът… България вече не беше Народна Република. Армията не беше народна… Милицията не беше народна… Здравеопазването не беше народно… Просветата не беше народна… Народът вече не беше народ, а - електорат… Всеки мислеше само за себе си… Всеки можеше да лае, колкото си иска. Сега всеки беше свободен да умира от преяждане или глад… Това ли беше  сбъднатата, мечтаната, българска свобода?… Като гледаше накъде отива от ден на ден животът, Георги се сети за осенилата го вчера мисъл, че неговият, българският народ, е увреден още от възраждането та чак до наши дни. Явно вината за това беше на нашите национални будители и герои. Техните идеали и лозунги за братство, равенство и свобода станаха неприложими. Животът ги отхвърли. Същото стана и с идеала за свята и чиста Република… Поне малко срам, поне малко свян да имаше в забогатялата от далавери дива, българска крадлива буржоазия, а то… А Европа и Америка все ни хвалеха… Все ни хвалеха!?... И на кое отгоре?!...

         „Ако през преходните петнайсет години ни управляваха не тези кьопави, алчни, мързеливи и продажни политици, не тези измислени и кьопави дисиденти и агенти, а свестни  и родолюбиви българи, дали нашият народ щеше да бъде на туй жалко, жалко дередже?!!!” – питаше се разпопилият се Георги, надигайки голямата кана с червено  вино в последния етап от пътя си към  небитието…

         … Радио „Хоризонт” и в този момент, на 10 ноември 2004 година, бодряшки продължаваше да говори с надежда и съпричастност за днешното сдушване на десните срещу евентуалната победа на социалистите на предстоящите парламентарни избори през 2005-та  година… И за новия бюджет на държавата за следващата, изборната, година… И за досиетата… И за съборената преди петнайсет години берлинска стена… И за подписаната европейска конституция…

         „Много важно!” – помисли си Георги и завъртя  копчето… Радиото млъкна и той се върна в действителността… в реалния свят… Него го чакаха безпаричие, старост, глад, студ, просия и нечовешки мъки до последното издихание… Той беше се  примирил с това, но се молеше дано поне за народа нещата се оправят от тук нататък… За самия него имаше само едно бъдеще и той добре го знаеше – отвъдното!...

 

         * http://www.hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=16403.

 

 

 

 

 

 

 

 




Гласувай:
2



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: devnenetz
Категория: История
Прочетен: 1194477
Постинги: 528
Коментари: 339
Гласове: 1259
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031