МАРК  СТРАНД

От кой ли мрак,от каква празнота бе дошъл на ръба

на видимото да чака мига,в който ще вдигнеш поглед

и ще съзреш през трептящите тъмни листа

внезапната му сянка?Откъде бе се взел да прекрачи

във вечната светлина,да разкаже в безтегловна каденца

на пътник дошъл отдалеч колко тежко е,воден

само от лъч светлина,да преплуваш Морето на Нещото,

което се разтваря и затваря,гасне и припламва,хладно

простряло водни пипала да те улови и понесе,

да те остави където никога не си била,че е избягал

за да ти разкаже,с колкото му е останал глас,своята история,

която продължава навсякъде,където идва края?

*****

Малката  разлика

Слепотата сляпа за себе си е

зрение.

Отваряш вратата,до вчера твой щит,

и пристъпваш навън сред спиралите на вятъра,

сред татуировки от бледа светлина,обринали земята.

Денят е хлад по кожата ти.

„Махай се”,казваш на това,което те чака.”Махай се”.

И мигом пурпурната мълния отстъпва,лалето посипва

листата си,пътят е чист.

Отправяш се на запад,към Големия

Хребет,надолу през каньоните в безкрайна долина.

Прозрачен въздух,свободни къщи.

В далечината вятърът-целият лед и чувство-

измисля дърво и арфа и засвирва.

Какво по-хубаво от дълги фрази въздух,люлеещи листата,

листа,които се обръщат?Но послушай пак.Дали това е вятърът,

или е някой,който тича

крачка преди мрака?

Ако е така,и нищо не е такова,

каквото си го мислиш,тогава каква е разликата

между изгубената слепота и слепотата,която сме си върнали?

*****

Ти ли си това сред маслиновите дървета

оттатък градината?Ти ли в слънчевата светлина

ме викаш с една ръка,а с другата засенчваш очи

срещу блясъка,озарил в мъртво бяло

всичко,което не си ти самата?Около теб ли

листата се разпръсват като пяна?

Ти ли си в шумолящата нощ,ухаеща на мента,

озарена от далечната пустош на звездите?

Ти ли си това?Ти ли наистина

изгряваш от ръкописа на вълните,дългото ти

тяло ли хвърля внезапна сянка върху ръката ми,

която усеща нейния хлад, докато

се движи по страницата?Ти ли се навеждаш

към мен и впиваш устни в моите,

за да ми кажеш,че целувката е начало

на нещо,за което досега само сме мечтали!

Ти ли си или дългия вятър,който съчувствено

шепне в ухото ми: уви, уви...

                               *****


Да гледаш втренчено в нищото е като да учиш наизуст

това,което ще погълне всички ни.Да се оголиш

срещу вятъра и да усетиш непрозримото наблизо.

Дървото се привежда или остава право.Денят,нощта ще бъдат

каквото пожелаят.А ние,повече от нов сезон или хубаво време,

мечтаем за утехата да бъдем чужденци - поне за себе си.

Това е то,най-важното,което дори сега ни чака да очакваме

нещо,чиято поява ще бъде неговото изчезване.

Да речем,звука от падащи листа или едно листо,

или по-малко.Това,което можем да научим,няма край.

Казва ни го книгата навън,която не е писана за нас.