МНОГО МЕ Е СРАМ,

АПОСТОЛЕ!  

 

Бесилката

сънувах

в захлас,

г"а

в съня ми

ти почука

снощи

в късен

час.

 

От леглото

скочих

с ряз:

посрещнах те,

прегърнах те,

целунах те,

поканих те

в дома си

аз!

 

Говорихме

си дълго

с тебе.

 

Срамувам се

от себе си,

Апостоле!

Тъй

започнах аз…

Пак не сме

народ добър,

нали?

Главите ни

наведени

са пак.

Скарани сме

много,

(ама много!)

помежду си.

Вождовете ни –

без брой!

Без чет!...

Нямахме

със тях

късмет…

Ех,

и днес

нямаме

със

тях

късмет!

 

Разбрал си,

знам:

веч

Султан.

Голям,

без фес,

но окичен 

с лента

имаме

за

наместник –

мента

днес!

 

България е

с половин снага!

България е

в плен

на

българе

мутри,

убийци!

и

кръвопийци!

 

Младите –

немили,

клети,

недраги –

много

далеч!

Дирят

късмет

на гурбет

по целия

свет!...

 

По нашия край,

(в нашия рай!)

милиони

бедни,

гладни,

болни!

Отчаяни,

смачкани

и до гуша

окаляни

българе…

Апостоле!!!

 

Всяка сутрин

в часа към пет

стотици хиляди

българе

в кофите за смет

ровят,

 дирят

 хляб,

дирят

своя

чер

късмет!

 

Дяконе, 

тефтер

разгръщаш;

дириш

прапрадядовата

къща.

Знам:

с много плам

в оназ

пракъща

тук

прадядо

силно

те прегръщал;

с него комитет

сте основали

и за българско

мечтали…

 

Апостоле,

българ’те

онез

днес

ги няма

веч!

Напусто

дириш

по села

и паланки,

по баири

и чукари

верни

стари

твои

другари.

 

Дяконе!

Днес

в „Свободна”

и „Европейска”

България

„Апостоли”

много…

Днес,
където и
да минеш,
”Апостоли"

с лопата

да ги

ринеш…

 

Те нямат

твойта съвест!

Те нямат като

теб

тефтер,

Апостоле!

Те от нищо

нямат

хал хабер!

Те не мислят

 за черната

на народа

 съдба,

а само за свойта

 престъпна

 торба.

- Следва -