Всички се радваха на откриването на новата железницата, която свързваше селцето със света. И през Страшимирово вече минаваше влак. Хората щяха да си отдъхнат от дългите и убийствени пътувания с каруци до големия град. Сега повече народ ще идва насам. И търговия ще се развива. Ликуваха селяните, че вече няма да са откъснати от света, а ще принадлежат на един богат и проспериращ икономически район, нещо което по право се полага на селище като тяхното.
„Хип - хип, Ура! Хип - хип , Ура! Да живее новата гара, да живее новият влак! „ - скандираше щастливият народ.
Манол - младият стажант и старшите инженери се ръкуваха с превъзбудената тълпа. Всички ги приветстваха за голямата радост.
Само дядо Ради гледаше железницата с подозрение.Повдигна едната си вежда. Натъпка лулата си с тютюн. Дръпна си и блажено издиша. После плю пред себе си на земята и промърмори под носа си:
-Нищо добро няма да излезе от тази железница, нищо добро.
***

Манол беше млад мъж. Скоро се беше върнал от Европа като дипломиран инженер и чиракуваше покрай новопостроената   гара. Влагаше хъс и страст в работата си. За него влаковете бяха юношеската му любов.
Преди години се влюби в железницата. Обичаше да наблюдава треновете и да чете за тях. Любознателният хлапак се хипнотизираше от стоманените колелета. Онази мелодия, която издаваше локомотива се сливаше с песента  на детското му сърце. Още тогава Манол си пожела един ден и той да строи пътища за влакове.  Произхождаше от стара  и богата фамилия и това му даде добра възможност да сбъдне мечтата си.
 Промените се случваха и  в България железопътната мрежа  интензивно се сгъстяваше. Манол имаше щастието да участва в създаването на нещо голямо и хубаво. Разпределиха го в варненското и китно селце. В Страшимирово.
Често младежът работеше наравно с обикновените работници. Харесваше му  да е на полето и да се любува на растящия железен път, който разпростираше снага в необятната шир.
***
Петрана беше една от личните моми на селото - хубавица и умница, весела и надарена с елегантност и  естествен финес . Хората,  също, виждаха в нея момиче с дълбок морал и почит към ближните. Сърцето и бе буйно обаче,  но  никой не подозираше, понеже девойката  изглеждаше смирена.  Тя сама само знаеше за вълненията си и ги криеше от останалите,  като свеждаше смирено поглед.
 Обичаше да минава през строящите се релси, които прорязваха широките поляни и да се качва на недалечните скали. От там виждаше цялото Страшимирово, сгушено край водите на езерото.  Виждаше черните фигурки на работниците, виждаше и Манол. Че и по – далеч стигаше погледът й.  Съзерцаваше хоризонта и си представяше какво се крие зад него. Рядко й се случваше да отиде до града. Нямаше много работа там. Това и тежеше, понеже беше жадна за знания и приключения. Все поръчваше на някой пътуващ съселянин да и донася я книга, я списание от Варна.
Имаше си само майка. Татко ѝ загина докато, тя беше още девойче. Ей така -  поду се, задуши се и за няколко часа си отиде. Решиха, че е бил захапан от пчела.
Въпреки скромния и оскъден живот, който се налагаше да води момичето беше послушно и лъчезарно.

Миналата пролет, малко след като навърши двадесет и петата си година се омъжи за Асен - даскала. Тя бе мома, той бе ерген - начетен и сериозен. Понеже Петруна  не беше имотна, въпреки хубостта си, като че ли нямаше много кандидати за ръката ѝ. Асен също бе бедно момче. Останал скоро сирак. От няколко години даскалуваше в Страшимирово.С добра репутация. Трудолюбив и възпитан  го определяха хората. По - вглъбен от колкото тя можеше да понесе, но пък изглеждаше отговорен и грижовен. Беше се впечатлила и от богатата му библиотека, която имаше, и от изключителната му обща култура и познания. Водеха интересни и остроумни разговори, но дълбоко в себе си чувстваше, че не е щастлива по онзи начин, за който беше чела, за който женското и сърце мечтаеше.

***

Красиви майски дни бяха. Маковете се разстилаха с алените си фракове по цялото поле край селото. Подухваше закачлив ветрец и рошеше зелената избуяла трева. Лястовиците прехвърчаха като стрели и се редяха по телеграфните жици.
Букет от ухания се разнасяше в късния следобед. Слънцето се бе запътило към хоризонта, за да може, след няколко часа ще да обагри небосвода с оранжево- златиста река и да потъне зад  хълмовете, които обгръщаха местността.
Манол и Петрана се разхождаха из тази пролетна шир.
Петрана навела глава, върви със ситни стъпчици – крехка, бяла, млада. Лицето и румено като букета от макове, който Манол и набра, за да я изненада при срещата им край езерото.
Манол - едър с широки рамене и ведро лице. Челото му високо и бяло, а очите му черни и дълбоки като буен океан. Крачи до нея и току ръката му се докосва до нейната.
Тя не си я дърпа и той се престрашава и  хваща нежната й длан в тополата си десница.
Тя му казва уж нещо на шега, пуска се и почва да се смее, и побягва.
Той се усмихва и се прави на тромав, че не може да я стигне.
Тя се препъва в бялата си дълга рокля и цялата се слива със звънкия си смях.
Той коленичи до нея. И двамата потъват в дълбокия зелен килим.
Тя полага глава върху гърдите му.
Преплитат пръстите си и си играят с тях. Нежно си говорят.
Гледат облачетата и разпознават фигури. Смеят се.
Манол я милва по русите коси, а тя го гъделичка със тревичка по устните.
Той хваща дланите й и я прекатурва. Застава над нея и горещият му дъх гали нежната и шия.
Сливат се в едно.
И мълчат.
Влюбени са.

***
Полята бяха  натежали от назрялото жито. Август бе. Мирише на прясно сено.
Петрана излязла току що от езерото, беше седнала на белия камък и изстискваше плитката си от водата.
Видя Манол да крачи забързан към нея. Лицето му бе по-бяло от обикновено, а очите му още по-черни.
-Петруно, скоро заминавам. - Задъхано сподели Манол, като облегна ръце на коленете си.
-Свърши командировката ми. Гарата е открита, вече от няколко месеца. Тестовете са направени. Линията работи безпроблемно. Днес потвърдиха в телеграфа, че приключих тук. Прибирам се със следващия влак. Трябва за София да замина.
Жената се изправи и почувства как коленете и се разтрепереха. По тялото и премина електричество. Взря се в очите на Манол. Той отметна спусната руса къдрица от челото ѝ и прошепна:
-Ела с мен , Петруно! Ела с мен в София.
Петрана скри лице в шепите си и по бузите и се образуваха вадички.
- Как така, Маноле? Не мога, не мога да оставя Асен. Клела съм се пред Господа. Дума съм дала.
- Ти не го обичаш, Петруно, не го обичаш! Сама го каза.
- Той има нужда от мен, Маноле. Добър човек е. Зло никому не е сторил. Как аз да му сторя? Не мога да си тръгна! Не го заслужава, той. Какво ще кажат хората? Майка си ще посрамя и себе си.
Сърцето й се къса от новината, която прорязва душата й. Мина през нея като влак и я разкъса . Задушаваше се от облаците дим, които изплюваше локомотива и железния му глас нахлуваше в мозъка й. Нищо не чуваше и не виждаше пред себе си.
Манол се доближи до младата жена и докосна устните й със своите, прегърна я силно. Сетне прошепна в ухото й:
- Послушай сърцето си. То ще те съди. Ела с мен, любима ! Ела с мен. Сърцето си послушай. Аз ще те отведа и ще ти покажа света, за да оставим следите си, за онези които след нас ще дойдат. Ела!
Петрана стисна ръката му и вдигна погледа си нагоре и се усмихна:
- Виж, Маноле, погледни , колко е пъстро небето. Онези облаци там, как на пушека от локомотива приличат.
Слънчевите лъчи огряваха очите й, а сълзите в тях, блестяха като бисери.

***

Чу се свирката из далечината. Влакът стовари тежките си стоманени колелета на коловоза и се изкашля- едно сиво кълбо се разнесе над машината. Перона се оживи.
Манол се качи във вагона. Неуверено го последва дребна женска фигура заметната с черна кърпа.

Дядо Ради се загледа в отдалечаващата се композиция . Сбръчка чело. Натъпка лулата си тютюн и я запали. Издиша сладкия дим, плю пред себе си, сетне вдигна поглед към небесата и въздъхна:
- Нищо добро няма да донесе този влак, нищо добро…