Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.03.2017 20:30 - Хари Нисимов:Евреите имаха проблем не с българския народ, а с правителството
Автор: 1997 Категория: История   
Прочетен: 840 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Дума 9. Март 2017 , брой: 48 Подготви Христо Георгиев
Както всяка година, на 10 март ще отбележим деня на спасяването на българските евреи през 1943 г. - гордо дело, извършено от народа, от Православната църква, БКП и неколцина депутати в страна, съюзник на нацистка Германия. Това обаче е и ден на преклонение пред другите български евреи, онези от т.нар. нови земи - 11 000 души от Македония и Гърция, които бяха пожертвани от фашисткото правителство на България като разменна монета. Депортирани са от българската армия, полиция и администрация, под диктата на българските министри (пазарили се за 250 марки на глава за "услугата"), към душегубките в "Треблинка". За да станат част от онзи Холокост, в който 6 милиона евреи бяха брутално изтребени от нацистите по време на Втората световна война.
В последните десетилетия властите у нас не обичат да се говори истината, от учебниците на децата ни са заличени и Холокост, и антиеврейското законодателство в България от 1941-1944 г., което след приемането на хитлеристкия Закон за защита на нацията подлага на жестоко преследване евреите в страната - те са лишени от права и имоти, от работа, изселени от големите градове, изпратени на каторжен труд в т.нар. трудови лагери. Да отгърнем няколко страници от "забравената история", дължим поне това на мъчениците.
В уводната бележка към книгата "Със зъби и нокти" четем, че Хари Нисимов е роден през 1918 г. в София, учи в американското училище, през 1937 г. завършва Американския колеж край Симеоново, заминава да следва химия в Брюксел. С избухването на войната се връща в София и завършва образованието си. През годините на фашизма у нас е изселен в Лом, после в Дупница. Работи в еврейските трудови групи. Емигрира през 1948 г. в новата еврейска държава Израел, където в съдружие с брат си създава фармацевтична фабрика "Pekax" и я ръководи 45 години. Хари Нисимов не забравя първата си родина България. Често я посещава и като писател по призвание дава израз на признателността си към нея. Спомените на Хари Нисимов за еврейския лагер в с. Марикостиново край гр. Свети Врач (Сандански) са свидетелство за убийствения живот в него. Той оборва пропагандата на управляващите тогава, а и на привържениците им сега, че лагерите са били едва ли не курорти, в които евреите са изпратени, за да бъдат спасени...

Из книгата "Със зъби и нокти" на Хари Нисимов
(By the skin of our teeth, превод от английски, изд. "Колумб 92", София, 1995 г.)

Пристигнахме в Симитли в три часа след обяд на другия ден. Оттам трябваше да вземем теснолинейката, която минаваше през Кресненския проход и се спуска към долината на р. Струма, известна от древността като Стримон, и до определеното за нас място.
Стопанинът на ханчето бе дребен набит човек с усмихнати лисичи очи. Беше приказлив. От 1914 до 1920 г. живял в Съединените щати, където работил на някакъв жп строеж. За да докаже сякаш това, той започна да рецитира на английски:
"Щом не обичаш болшевиките,
щом не обичаш чичо Сам,
върни се обратно в старата си
шибана страна."
Крайно доволен от впечатлението, което ни е направил, той продължи този път на български: "Значи вие сте тези еврейски момчета, които отиват на юг да строят жп линия до Гърция."
- Как е там долу, на юг? - попита го някой.
- С една дума - ад. Горещина от ранна сутрин до късно вечерта. Нощем не може да се спи поради комарите. Казвам ви, през лятото можеш да си свариш чай, ако оставиш канче на слънцето.
- Хора не живеят ли там?
- Разбира се, живеят. Но след толкова много поколения те са свикнали. Маларията е ендемична там. За три месеца всички вие ще се натръшкате. Проявява се във всички разновидности - терциана, (тридневна), квадриана (четиридневна) и каква ли не още.
- По какво се различават тези видове маларии?
- Може да те тресе всеки трети ден, всеки четвърти или всеки ден. А ако те нападнат изведнъж всички видове, ще те тресе без прекъсване. Много се надявам, като се върнете, да изглеждате поне наполовина така добре.
(Майко, татко, помогнете! Защо не ни предупредихте, че има такива неща в този свят?)
По цялото протежение на Струма, десетки километри от Симитли до Кулата, бяха настанени трудовите групи, 6 от които еврейски.
...Всяка сутрин взводният командир или надзирателят, шефът, набиваше дървени колчета в земята, за да измерят 5 на 4 метра земна площ, която да се изкопае на дълбочина 1 метър, и да се изхвърли пръстта. Работехме в отряди от петима, подредени един до друг. Това означаваше по четири кубически метра на човек. Като напредвахме, ден след ден след нас оставаше огромно пространство черносива суха пръст. Отпред насипът се приближаваше все повече, ставаше все по-висок и по-стръмен за количкарите. Ние наричахме обекта "Царя" - с наименованието на най-красивия булевард в София.
През първите месеци на копаенето никой не смогваше да се справи с определената ни трудова норма, макар че имаше момчета с известен опит от предшестващи години. Копаене, изриване, бутане на пълните колички, пот, проклятия и глад. Отново и отново. В края на осемте часа, този, който не си бе изпълнил нормата, трябваше да продължи, понякога да късно през нощта. Изчислих, че тогава съм бутал колички 30 км дневно. Половината път пълни нагоре, другата половина празни надолу. Ние просто убивахме себе си. Даваха ни 800 гр. хляб за целия ден. Сутрин получавахме чай - варена вода, оцветена с горена захар. С него изяждахме половината от хлебната си дажба. Това бе всичко. На обяд и вечеря ни даваха варен бял боб, само варен боб и нищо друго месеци наред. Свикнахме да намираме както в чая, така и в боба, удавени и сварени дървеници. Лагерът, спалните ни помещения и кухнята гъмжеха от тях. Отвратително бе отначало. Опитвахме се да ги вадим от яденето, но доста от тях оставаха вътре. Постепенно престанахме да се смущаваме. От време на време се налагаше да изплюваме по някоя варена гадинка. Всеки, който е имал по-интимен контакт с дървеници, знае колко противна е миризмата им.
В резултат от лошото хранене се покрихме с кървящи рани, които не зарастваха. При най-малката драскотина получавахме инфекция.
През април ни заведоха в една местност, наречена Крива ливада или поручик Минков, не се спомням точно. Командирът Караджов бе заместен от Павлов, чието име би останало незначимо и потънало в забрава, ако не бяха жестокостта му и огромните му неспокойни, винаги готови за бой юмруци. За да се наложи обаче, прекаляваше с лагерните задачи. Той бе подличък човек. За да не остави никакво съмнение за силата си, още в самото начало наби няколко момчета, които попаднаха на погледа му.
Един ден Жак кьопавия не можа да се сдържи и отвърна грубо на антисемитско подхвърляне от Павлов. Това бе достатъчно за командира да го пребие безмилостно, като откачи челюстта му. За щастие сред нас бе зъболекарят Фреди, който намести откачената челюст. След войната Жак кьопавия срещнал случайно Павлов на централна улица в София и на самото място го пребил от бой. Павлов бил арестуван.
Март видя депортирането на егейските и македонските евреи. През април се случи нещо ужасно. Имаше едно еврейско семейство Арие, собственици на известната компания за козметика "Жермандре". Трима членове на това семейство бяха обвинени, че вършат черна борса. Бяха намерени за виновни и осъдени на смърт чрез обесване. Едно момче сред нас бе от това семейство. Със сълзи на очи то се молеше на командирите да го пуснат да отиде в София за погребението. Отказаха му.
Евреите в България бяха разтревожени и смутени. Ненужната екзекуция бе ясен признак, че ние зависехме от милостта и прищевките на фашистите. През май бяха наложени забрани на евреите от София, в подготовка за предстоящото им изселване от града. Но по това време се случиха и други неща. Трима видни фашисти бяха убити: генерал Луков, Сотир Янев и Пантев - жестокият шеф на полицията, обигран в пропъждането от страната на евреи с чуждестранен паспорт. Убийствата бяха извършени от комунистически групи, сред които имаше евреи. Започваше раздвижване, но в каква посока?
Из моя дневник: "Марикостиново, 28 февруари 1943 г. Носят се слухове за концентрационни лагери. Те идват от София. Евреите там бивали преброявани и регистрирани вероятно за концентрационни лагери или за да се уточни колко куршума ще са необходими. В гр. Дупница евреите са под домашен арест. Само на деца се разрешава да излизат навън да пазаруват. Същото се твърди и за гр. Видин. Ще има много страдания тепърва. Ще ги понеса. Като капак на всичко дойде речта на Хитлер, в която заяви, че войната ще свърши с изличаването на евреите от Европа. Момчетата в лагера са много потиснати."
Едва бе минала седмица от деня, в който написах горното в дневника си, когато по теснолинейката започнаха да превозват евреите от Гърция. Тръгваха по пътя към концентрационните лагери, към лагерите на смъртта. Най-напред на временни места във вътрешността на страната - тютюневите складове в градовете Дупница и Горна Джумая, после в дунавското пристанище Лом и след това нататък. Макар да работихме недалеч от жп линията, досега не ги бяхме видели, тъй като ги превозваха нощем. Няколко от нашите момчета, които бяха ходили до близкия град Свети Врач, се върнаха с разкази за чудесии. Евреите били изваждани от домовете им през нощта, наблъсквани в лагери и след това натоварвани на влаковете. Давали им само два часа да се приготвят, като вземали със себе си само малко багаж, заставяни да оставят ценностите и парите си. Разказваха как една жена родила в открит вагон, как майка носела в ръцете си бебе на шест дни, как двама души починали по пътя.
Неколцина копаехме в едно дере за поставяне на основите на мост. Релсите на теснолинейката бяха на някакви си 400-500 метра от нас. Появи се влак около завоя, после втори, после трети. Когато наближиха, съзряхме, че откритите вагони са пълни с хора. Бяха евреи.
На секундата две момчета, Мони и Геро, грабнаха два самуна хляб и се затичаха към влаковете. Първият бе отминал. Те успяха да се покатерят на вагоните на втория. Избухна гръмогласен вик. Тогава Лазо и Давид си събуха обувките, за да тичат по-бързо. Мигновено събрахме малко пари и хляб и ги изпратихме за третия влак. Двамата тичаха като бесни, но влакът ускори хода си и ги изпревари.
Тогава видяхме Геро да тича обратно към нас, като крещеше нещо задъхано: "Хари, Хари, твоят..." Какво бе това? После го чух добре: "Хари, брат ти." Започнах да тичам. Като минах покрай Геро, той извика: "В третия влак". Тичах и тичах. Струваше ми се, че търча на едно място. Влакът бе отминал. Гледах след него безпомощен и объркан. Геро ни разказа какво е било. Във вагоните картината била покъртителна. Семейства, натъпкани, прегърнали се едни други в отчаяние.
Какво правеше Нико там? Дали е с медицинската група или направо е взет с останалите? Но той е български поданик. Трябвало е да го оставят. Какво ли ставаше? Какво ли ще се случи с него. Какъв егоист може да бъде човек! Безпокоях се за брат си. А какво ги очакваше другите хиляди нещастници?
...Нашият проблем не бе с българския народ. Ние можехме да живеем със случайни прояви на антисемитски настроения. Тях достатъчно много ги превишаваха изразите на доброжелателност. Значителна част от населението бе прогермански настроена, но не непременно пронацистки. Останалото бе проруско, макар и не непременно комунистическо. Би ли могъл човек да бъде едновременно пронацистки и проеврейски настроен? Очевидно можеше. Ярък пример бе Александър Цанков, на когото в резултат на отминали вътрешни борби бе прикачено прилагателното кръволок. Той намираше прогерманската, пронацистката политика на правителството за недостатъчна. Проповядваше пълна безусловна идентификация с нацизма. Смятаха го за бъдещия Хитлер на България. Но все пак учудващо той присъедини гласа си към многобройните гласове, пледиращи в наша защита. Проблемът не бе с българския народ, а с правителството. 



Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: 1997
Категория: Политика
Прочетен: 3032478
Постинги: 3517
Коментари: 2405
Гласове: 1311
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031