Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.06.2012 07:56 - 13. а. ОЩЕ ЗА ВАРНА И ВАРНЕНСКИЯ КРАЙ
Автор: devnenetz Категория: История   
Прочетен: 2677 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 15.06.2012 08:44



 Село Kara Agaз Sofular Брестино –Тръстиково, Варненска област  

 

         Село Тръстиково – фиг.1, се намира на 9 километра (по възд. линия) южно от град Девня. То е преименувано от Kara Agaз Sofular веднъж на село Брестино и повторно – на село Тръстиково.

 

image

Фиг. 1

Село Тръстиково и най-близките до него могили.

http://web.uni-plovdiv.bg/vedrin/index.html#section2

 

        Търсейки дали в турското име Kara Agaз Sofular има вложена някаква славянска или българска историческа  истина, веднага се попада на елементарния му превод – Черен бряст, Сух бряст или Брестино. Но това e незадоволително и трябва да се търсят пътища за по-разширено тълкуване на турското наименование  Караагач Софулар. Не бива да се губи надежда,че то носи някакъв исторически смисъл и че е свързано със засадени от хора идолно брястово дърво или горичка от идолни брястови дървета. В името се съдържа и още нещо много съществено – думата Софулар, която придава друго значение на цялостния превод.

         Нека ме простят специалистите по турски език, но по много примитивен начин успях да стигна до следните вероятни преводи и значения на:

         Kara Agaз Sofular:  Черни дървета религиозни; Брястове религиозни; Брястове-идоли; Религиозни брястове.

         Kara (Karga?!) Agaз Sofular:  Врани дървета религиозни; Религиозни дървета на гарваните; Дървета-идоли на гарваните; Сухи религиозни дървета; Сухи дървета-идоли и Брястове-идоли.

 

            Тези преводи водят доста сериозно към езическия период на населявалите този район славяни и българи. За това езичество е писано и се знае твърде много. Всеки мой опит да формулирам или да разкажа нещо за него ще понижи нивото на необходимото ми тук разяснение. Ето защо ще използвам цитати  от няколко достатъчно компетентни български и руски източника:

 

АНЧО КАЛОЯНОВ: БЪЛГАРСКОТО ЕЗИЧЕСТВО - КАПИЩА, КУМИРИ И ЖРЕЦИ

http://liternet.bg/publish/akaloianov/stb/kapishta.htm

 

         Българското езичество почти два века (VІІ-ІХ) осигурява мирогледната основа на обществения живот на Първото българско царство, но досегашното схващане, че покръстването е и завършителен етап при етногенетичния процес, задължаваше наличните сведения за езически практики и представи да бъдат определяни етнично (прабългарски или славянски). По същество този подход отричаше съществуването му като самостойно явление. Подобно е положението и с българската митология, но многобройните примери с текстове на обредни песни по цялото землище, християнизирани по един и същ модел, дават основание да се мисли, че още до покръстването тя е съществувала като система в ролята на метаезик, чрез който е бил улеснен процесът на консолидация между трите етнични съставки. Близостта между религия и митология позволява да допуснем същото и за българското езичество. Взаимоотношенията между тях не са изяснени достатъчно; приемам, че митът, третиран като факт на светоусещането, на емоционалното вживяване на човека в ритъма на вселената, за да се получи желаното ниво на доверие към нея, намира своя най-откровен изказ в етничните (езическите) религии. Съвместната уредба на светските дела в държавата несъмнено е способствала и изисквала сближаването на видимите форми на религиозния живот на пришълци и заварени, а то от своя страна е водело до формирането на сравнително единен празничен календар и на общи култови средища. От така формулираната изходна позиция ще направя опит да разгледам наличните сведения за видимата (представителната) страна на езичеството - капищата, кумирите и жреците, като оставям без внимание изповядваните култове.

         Трите думи "капище", "кумир" и "жрец", както и техните синоними "требище", "балван" и "влъхва", чрез които се означават светилища, идоли и свещенослужители, предполагат отношения на взаимообвързаност в една определена социолингвистична ситуация в периода, предшестващ фиксирането на старобългарския език в писмени паметници. Тъкмо това обстоятелство не ни задължава категорично да обвързваме произхода на съответната дума с етничната принадлежност на означеното от нея. А оставането на изброените по-горе шест думи в езика ни чак до новобългарския му период, което за "капище" и "кумир" отбелязва проф. Веселин Бешевлиев в "Първобългарите"2, илюстрира органичното им присъствие в него и незаменяемостта им.

            Капища. Названието "капищe" за езически храм – светилище отпреди покръстването, става известно от първите запазени преводи на свещените книги.3 В старобългарски думата е дошла от езика на Испериховите българи. Пак от преводите е известна думата "капь" в значение на "подобие, статуя", тъй че според наставката -ище "капище" означава място, където се намира статуя, макар да има случаи, в които тя се употребява и за идол: " капищата погански (са от) сребро и злато, уста имат, но не говорят (глаголят)" (Супрасълски сборник). Все пак наставката -ище показва продължителното й битие в езика на българските славяни, което ще да е резултат от съжителството между анти и прабългари. Думата се среща в Сказанието на Стефан Светогорец от ХV в., в ръкописни сборници със слова и поучения до най-късно време, позната е на Поп Пунчо4, който я пояснява с "елинска църква", а така също и на Стефан Захариев ("на един рът показват развалини от езическо капище, дето техните прадеди някогаж принасяли жрьтва по един жив елен, та и сега го наричат Еленина черкова").5

            В "Чудото с българина" вместо "капище" се появява "требище" - "и требищата (жертвениците) им разори". Едва ли става дума за два вида езически светилища (едните с идоли, а другите с жертвеници), доколкото в Отговорите на папа Николай идолопоклонството и жертвопринасянето се обединяват чрез едно място – отказалите се да приемат християнството "принасят жертва на идоли или пък свиват колене пред тях". От археологически находки са известни два типа жертвеници – преносими и издълбани в скала, които след Карел Шкорпил са познати предимно с името шарапташи (ИРАИК, с. 398-400) .

 

            Кумири. Думата "кумир" от алано-осетински е преминала в старобългарски език чрез посредничеството на прабългарите.8 Най-ранната й поява е в Супрасълския сборник със значение "идол", а от по-сетнешните паметници се среща в Беседа против богомилите и в Синодика на цар Борил. Докато Презвитер Козма повсеместно употребява "кумир", съставителят на Синодика при анатемата срещу иконоборците използва "идол", както е в гръцкия оригинал, а при друг случай превежда "идол" с "кумир" (същото място руският преводач превежда с "идол", въпреки че според М. Г. Попруженко е имал на разположение при превода от гръцки и българския текст). От контекста, в който Презвитер Козма използва думата "коумиръ", можем да установим какво означава: първо, те са антропоморфни изваяния от камък и дърво - "По-лоши ("горше") са от глухите и слепи кумири. Кумирите, понеже са от дърво и камък, нито виждат и чуват"; второ, на кумирите се покланят, в тяхна чест се извършват служби –  "и едни подлъга да се кланят на кумири", "...идолослужене, магия, вражда...", "да се вардите от идолски треби.

 

            Жреци. "Жрец" е дума, производна на старобълг. "жръти", "принасям жертва" (БЕР 1, с. 554). За явно езическия характер на действието вж. у Презвитер Козма – "Кой не се радва (весели), като вижда кръстове да стоят по високите места, на които по-рано хората принасяха жертви на бесовете, като колеха своите синове и дъщери?". От същия глагол е и старобълг. "жрьтва", без съответствие в останалите славянски езици, а поради специфичността си и думата "жрец" рано изчезва.

 

image 

Фиг. 2

Славянски идол изработен върху неизкоренено дърво.

http://t-n-b.narod.ru/2006-Koj/Gals/Qz/051-087.jpg

 

 

            Изхождайки от предните ми публикации за девненския район от началните 100 –130 години на Първата Българска държава, е логично да потърсим връзка между значението на старото  име Караагач Софулар на днешното село Тръстиково с евентуалната му роля на средищен религиозен (култов, езически) първоцентър. Знае се, пък и от картата на фиг. 1 е видно, че селището е разположено близо до река, езеро и блато с много тръстика. Близо е до важен стратегически римски кръстопът, близо е до Марцианопол, до мостовете на реките Камчия и Провадийска. Днешните села Манастир и Житница, между които през римско време е бил военният лагер При върбите (Ad Salices, Армукастру и др.), са само на няколко километра. Механизатори от село Житница ми разказаха и показаха местност близо до с. Тръстиково, в която дълги години са намирали остатъци от стари сгради, в т.ч. и една статуя от римско време. Тръстиково е твърде близо и до крепостта Петрич кале. Защо да не допуснем, че тук са живели славяни от племето севери, а по-късно и българи? И че много векове (дори и след християнизацията) тук, на някоя от посочените на фиг. 1 височини, въпреки гоненията, са били опазени и съществували един или няколко езически бряста-идоли, които вдъхвали вяра и надежди в хората. В онези хора, които не са се пречупили така лесно при настъплението на християнската религия. Дали нахвърлените като убити кучета в девненския кръгъл гроб не са били именно хора от тази съпротива срещу християнството?

 

СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ

http://www.referati.org/slavqni-i-prabylgari-1/46445/ref

            В продължение на няколко столетия обликът на Балканския п-в коренно се променил в резултат на изключителни по своите последици етнически, социално-икономически и политически процеси. Важна роля в тях играли славяните и прабългарите. Съвременната наука е установила, че славяните спадат към индоевропейската езикова и етническа общност, безспорно тяхната родина е Европа. Установено е, че те населявали обширна област, заключена между Карпатите, Балтийско море и реките Одер, Днепър и Днестър.  Докато за прабългарите са изказани хипотези, че те са от угро-фински, хунски или татарски произход.  Днес за меродавно се смята становището, че прабългарите принадлежат към тюркско-алтайската езикова и етническа общност (тази теория днес е силно оспорвана, но така е в текста, б.м.). Първоначалните им поселения вероятно са земите на Централна Азия. В първото писмено известие, в което се споменава името "българи", се посочва че те са племе, населяващо земите северно от Кавказ.

            Славяните водели уседнал начин на живот, който несъмнено дал отражение върху техния бит, общество и култура. Основен поминък от най-древни времена си оставало земеделието. Отглеждани били редица земеделски култури – просо, лен, пшеница и др. В славянските некрополи освен зърнени храни са открити и много кости на животни, което показва и развитие на скотовъдството. Намерените земеделски сечива, грънчарски изделия и оръжия, свидетелстват и за развитието на редица  занаяти като ковачество, грънчарство, дърводелство, тъкачество и др. Първоначално керамиката била изработвана на ръка, но след заселването им на Балк.п-в те възприели грънчарското колело. Основното занимание на прабългарите, както и на повечето племена,дошли от Азия, било скотовъдството. Те отглеждали различни домашни животни, но най-много коне. Докато живеели в степите на Централна Азия, прабългарите се намирали в непрекъснато движение, обослувено от нуждата да се търси храна за многобройните стада. Прабългарите познавали предимно онези занаяти, които били свързани с нуждата от изработване на оръжие и предмети за всекидневния бит. Обработвали добре кожите,металите, били изкусни грънчари. След трайното им установяване на север от Кавказ постепенно преминали към полуномадски начин на живот. Славяните строели селищата си край реки, езера и блата, най-често в естествени и труднопроходими области. Основен тип бил землянката и полуземлянката, изградени от плет и глина, но постепенно започнал да си пробива път и каменният градеж. Славяните правели по няколко изхода на своите жилища, за да могат по-бързо да избягат в случай на вражеско нападение. Подобно на славяните прабългарите изграждали своите селища край реки. Най-често срещаното жилище било юртата, която била изработвана от кожа. На върха имала кръгъл отвор, откъдето излизал димът на огнището. Основната обществена единица била родовата община, оглавявана от старейшина. Няколко родови общини образували племето, което се управлявало от племенен вожд, наречен княз. Властта му била ограничена от общото събрание на племето – т.н. "вече", в което влизали всички мъже воини. Несъмнен авторитет в славянското племе имал съветът на старейшините, който се превърнал в главен помощник на княза. А при прабългарите основната обществена единица била номадската община,чийто членове били свързани с кръвно родство. Няколко рода съставяли племето, начело на което стоял племенен вожд(хан). Господстващо положение в племето заемали ханът и племенната аристокрация, която в сравнение с обикновените скотовъдци притежавала значителни богатства. Религиозните вярвания на славяните били тясно свързани с начина им на живот. Те обожествявали природните сили, от които зависело благополучието им. На върха на богатия божествен пантеон стоял творецът на мълнията – бог Перун. Редом с него много почитани били богът на стадата и подземния свят Волос, богът на плодородието Дажбог, богът на огъня и занаятите Сварог, богинята на красотата, брака и любовта Лада и др. Славяните вярвали също така в съществуването на свръхестествени същества, надарени с човешки образ, които могат да влияят върху плодородието и съдбата на хората, а да омилостивят боговете и осигурят за себе си здраве и успех във войните, славяните извършвали жертвоприношения. В своите светилища те поставяли различни каменни или дървени идоли, пред които се кланяли и пеели езически молитви. Били разпространени фетишизмът – поклонението и вярата в чудодейната сила на свещени дървета, камъни и различни предмети. Докато характерна за религията на тюркските народи, а в това число и на прабългарите, била вярата в съществуването на една свръхестествена сила, която не представлявала никакво определено божество. Според прабългарите с най-голяма такава сила били кръвта, човешката глава, мечът, конската опашка и др. Наред с тази въздесъща сила прабългарите почитали едно върховно божество – Тангра (на тюркски "небе"), създател на земята и небето. За да го омилостивят и получат подкрепата му, принасяли жертви – най-често това били различни домашни животни, но в изключителен случай, като война или природно бедствие, били извършвани и човешки жертвоприношения. Почитали като свещени животни кучето, вълка, заека и др., които считали за тотеми на рода. От най-древни времена сред славяните съществувал култът към мъртвите. Основен погребален ритуал било трупоизгарянето. Погребенията на славяните се придружавали с особени ритуали. Един от тях бил т.нар. "тризна" –  своеобразно военно състезание. Над гроба на умрелия било устройвано и угощение ("страва").

         В интернет се намират публикации, от които става ясно, че култовите дървета-идоли са били най-различни. Има руско твърдение, че едно от тях – дивата круша, живеела 50 – 80 години, а в отделни случаи –до 150, че и до 300 години. Диви круши се срещат на много места в българските гори, но в гората на близкото до с. Тръстиково село Манастир ми показаха диви круши засадени кой знае кога и от кого в кръгово (по окръжност) разположение до пътя и близо да Черната (според мен – Снежната) пещера. И то не на един единствен кръг, а на 4 или 5. А за тази пещера местните хора говорят, че в нея имало 40 одаи и че в нея бил погребан не кой да е, а българският цар Петър.

         Пак в руски източник пише, че брястът (вяз) живеел от 80 до 120 години, а в някои случаи доживявал и до 400 години. Също в тях се съобщава за бряст (ильм-караагач!), който растял бързо; достигал височина до 40 м. и диаметър на ствола – 2 метра. Там твърдят, че някои видове от този бряст живеели от 80 до 120 – 200 – 250 години. Цитират случаи на 400 години (в Сейлинг, Великобритания) и 500 години (в Рейнхесен, Германия).

         В моето бивше село Девня ми разказаха за две изкуствени горички – липова и дъбова, които били изсечени (ок. 1833 година от завърналите се от Бесарабия и заселили се в Девня българи) при строежа на новите жилища. Можем да допуснем, че много векове е имало страхопочитание към тези култови дървета и насаждения, но в края на краищата идолоборството и крещящите житейски нужди са взели връх и те са били ликвидирани.

         Тук ще добавя още нещо свързано с девненеската църква. Който е чел, може да си спомни, че в Девня преди сегашната е имало две църкви. Първата е останала с името Арнаутската, понеже била до Арнаутската махала. Тя вероятно е била строена през XVIXVII век. И днес се виждат положените в основите й камъни. Втората девненска църква „Св. Николай Мирликийски – Чудотворец” е осветена през 1844 год., а през 1845 година в нейния двор е открито първото българско училище, в което много години е даскалувал Константин Кумански – виден български и девненски възрожденец, учител, поп и патриот. Същият е бил племенник на Иларион Макариополски. През ранната пролет на 1866 година той е бил единият от тримата доверени хора, които са посрещнали пътуващия за Северна Добруджа Васил Кунчев при двудневния му таен престой в село Девня. Който има желание може да прочете моето изследване по тази тема:

ДЕВНЯ – ГОЛЯМАТА ТОЧКА ОТ ПЪТЯ НА ЛЕВСКИ ПРЕЗ СЕВЕРОИЗТОЧНА БЪЛГАРИЯ (1866 год.) публ. в  http://devnenetz.blog.bg/history/2012/02/18/devnia-goliamata-tochka-ot-pytia-na-levski-prez-severoiztoch.904119.

         Но, за да довършим случая с девненската църква, ще спомена, че нейната камбана била извън постройката и била окачена на три сухи брястови дървета! В девненските гори – дървета всякакви!... Но и тук отново става дума за брястови! Не за други, а за сухи брястови дървета!

         Може би трябва да си послужим с мъдрите слова, че българската девненска кръв вода не става?...

 

*  *  *

    - СЛЕДВА -




Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: devnenetz
Категория: История
Прочетен: 790249
Постинги: 379
Коментари: 257
Гласове: 941
Календар
«  Февруари, 2020  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
242526272829