Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.02.2012 17:01 - 1866 г. - ВАСИЛ ИВАНОВ КУНЧЕВ (ЛЕВСКИ) В СЕЛАТА ДЕВНЕ И ЧЪТМА, ВАРНЕНСКА ОБЛАСТ
Автор: devnenetz Категория: История   
Прочетен: 2869 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 18.02.2012 17:33



1866 г. - ВАСИЛ ИВАНОВ КУНЧЕВ (ЛЕВСКИ) В СЕЛАТА ДЕВНЕ И ЧЪТМА, ВАРНЕНСКА ОБЛАСТ


 

image


            През есента на 1987 година посетих редакциата на вестник „Народно дело” във Варна и бях приет от другаря Тодор Копаранов, който завеждаше отдел „Култура” на вестника. Помолих го да ми каже дали има на разположение нещо, което да ми помогне да се ориентирам в събитията станали в село Девня  през XIX век. Т. Копаранов отвори чекмеджето на бюрото си и ми даде една статия изрязана от вестник. Тя беше подписана от починалия вече бивш девненец и учител Димитър Драголов. Останал съм със спомена, че в тази своя статия Дим. Драголов твърдеше, че в една късна вечер на 1912 г. в палатката на командира на  български полк, по време на Балканската война, местен възрастен поп твърдял, че е съпровождал Васил Левски, когато той бил гост на село Девне, Провадийско. Този разговор бил разказан от офицер, който бил при командира на полка и попа по време на разговора между тях . Това се случило там нейде, близо до Лозенград...

            За съжаление, тогава в редакцията нямаше възможност за прекопиране на  статията, а по-късно повлечен от огромното напрежение в моята служебна селскостопанска работа забравих за нея...

 

            Сега, 23 години по-късно, срам не срам, още в началото ще си позволя да напиша следната моя, вероятно крайно дразнеща читателя мисъл:

            „Да се  натъкмяват истории около живота и делото на Апостола е най-малкото лудост, а да се пренебрегват или загробват каквито и да било сведения за него - най-големия български светец, е престъпление към идващите наши поколения!”...

            И още една многозначителна мисъл, която прочетох в книгата на поп Васил Вълчов, който е завършил девненското школо:

            „Живите затварят очите на мъртвите, защото мъртвите отварят очите на живите”...

            И в древния Марцианопол е било така, но и недокументираните легенди за него са оживели до наши дни... Днес сме живи, утре - мъртви... Дано бъдните поколения  оценят и признаят с ръка на сърцето, че сме били и поне малко мъдри!...          

            А сега, тръгвайки към миналото с познатата ни мисъл на Васил Левски „Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме”, нека подложим под девненската краеведческа лупа един малък епизод (1866 г.) от неповторимия живот на Апостола.

           

            Да започнем с няколко кратки бележки взети от интернет:

            Васил Левски - Апостола бил свързан кръвно, родствено и духовно със село Войнягово (край гр. Карлово). Неговият дядо Кунчо (по баща), след като убил Сабри бей от Пловдив, избягал от родното си село Кочмаларе (дн.с. Отец Паисиево) и се заселил в село Войнягово през 1812 г.  заедно със синовете си Видул, Тодор и Иван. Там се оженил за войняговката Яна Искрюва, тъй като междувременно овдовял. На тази баба Яна била кръстена Яна Кунчева - сестрата на В. Левски. През 1830 г., след като Кунчо ходил до Карлово да се види със сина си Иван, на  връщане за Войнягово бил пресрещнат от турци-разбойници по пътя между Карлово и Дъбене и пребит от бой в дерето „Мурла". След няколко дни умрял от побоя и бил погребан във войняговските гробища. Неслучайно по-късно Левски се главил за учител именно във Войнягово, където имал роднини и приятели, и където прекарал две години (1864 - 1866) от бурния си живот. Тук Апостола обмислял идеята за създаване на мрежа от революционни комитети, с които да покрие българските земи. Именно във Войнягово през 1865 г.  създал първообраза на комитетите (т.нар. „Тайно братство" ), след което създал такива „братства" и в съседните села Дъбене и Окчилар (дн.с. Климент), поставявяйки по този начин началото на мрежата от комитети (братства).     

            Петър Петков Топалов - войвода на чета през 1867 г. Известен и под имената Димитър Топалов или Димитър Войняговеца. Преди това същият бил един от най-близките сподвижници и най-доверен човек на Васил Левски по време на учителствуването му във Войнягово през 1864/66 г, а и по-късно. През 1866 г. двамата с Левски избягали от Войнягово във Влашко, поради убийството на две турчета от съседното село  Окчилар - Али и Мехмед, които се опитали да посегнат на честта на Петровата жена. Във Влашко Петър променил името си на Димитър, за да се укрие от преследванията на турската  власт. Установил се в Болград. Там се свързал със Стефан Караджа, с чиято помощ събрал чета от петнадесет човека и минал Дунав. Трябвало четата на войводата Димитър Топалов да се съедини с четата на Панайот Хитов в Стара планина. В това време знаменосец в четата на Панайот Хитов бил Васил Левски, с когото Димитър щял да се окаже под едно общо командване. Когато, към края на месец Май 1867 г.,  четата на Димитър Топалов навлязла в пределите на Османската империя, Хитовата чета вече била разгромена от турците и се придвижвала по планината към Сърбия. Топаловата чета била принудена да действа самостоятелно и, макар и зле въоръжена,  да води многократни битки с многобройни турски потери при Троян, Беклемето и Карлова кория, а след това и в местността „Баба" между Войнягово и Климент, при Буново и Мирково, а за последно - край Ново село (Софийско). Тук Петър Топалов бил ранен и се укрил в една кошара. По-късно бил подло предаден от местния чорбаджия и след две години разкарване по турските зандани  успял да се изскубне от ръцете на турците и да избяга във Влашко. За последен път името на Топалов било споменато през 1876 г. като пълномощник на БРЦК (Гюргевския комитет) за Сливенския революционен окръг. Негов правнук е партизанският командир Коста Митев Топалов (Карамфил) (1920-1943).

            Сведенията за края на живота на Петър Петков Топалов са противоречиви. Има твърдение, че починал през 1876 г., както и такова, че дирите му се губят...  

 

 

ЛЕВСКИ В ДЕВНЯ

(Димитър Драголов*)

            Говорил съм с историци и учители за това дали Васил Левски не е идвал в Девня. Повечето от тях бяха на мнение, че Левски е бил във Варна, но в Девня – не.

            Аз мислех обратното. В подкрепа на тези мои мисли „дойде” разговорът ми с Паруш Николов Димчев, мелничарски работник от квартал „Изворите” в Девня, който през 1970 година беше на 86 години. Той започна:

            „През септември 1912 г. бях мобилизиран и се отправихме към турската граница. През Октомври спряхме в граничното село Кайбиляр (сега село Странджа), бивша Елховска  околия. Ротният ни командир беше на квартира у свещеника поп Петър от село Коджатарла, Лозенградско, умрял през 1918 г. на преклонна възраст. Старият свещеник често питал командира откъде са момчетата му. Когато той му отговорил, че повечето са от Варненско и Провадийско, свещеникът поискал да му прати войник от село Девня, за да го разпита за селото, където преди 46 години бил заедно с Васил Левски по комитетски работи”.   

            По обяд вестовоят повикал Паруш Николов при командира. Той му съобщил, че свещеникът иска да се срещне с някои девненци и да им съобщи нещо много интересно. Поп Петър разказал следното:

            „Доста време съм обикалял с Дякона Левски. През 1866 година, след като бяхме из разни села из Южна България, решихме да  минем в Северна и да разгледаме някои български училища в големите села. За център на нашата дейност избрахме голямото българско село Девня. Там имаше ново училище** с голяма библиотека. Селяните ни препоръчаха да се срещнем с учителите Димитър Димов*** и Иван Митев и свещеника Константин Кумански****, братовчед на Иларион Макариополски. Вечеряхме и преспахме в къщата на Димчо Монев Танев. След вечерята с местни жители и учители обсъждахме въпроса за създаване на революционен комитет. Надделя обаче мнението, че в село Девня постоянно квартируват турски войски, настанени са много татари, на които селяните се задължили да построят къщи. Създаването на революционен комитет би изложило на смъртна опасност първите хора в селото, които са взели дейно участие в църковната борба, в прогонването на несебърския гръцки владика и отказали да плащат владищината. В Девня стояхме два дена. Дякона даде необходимите упътвания и незабелязано от местните чорбаджии напуснахме селото и тръгнахме за Еникьой, Тулчанско, където ни очакваха верни хора. Търговецът Соколов помогна на Апостола да го назначат за учител в това село”.

            След изпитите в края на годината даскал Васил бил изпратен от „тайната дружинка” през Тулча за Браила, откъдето повел стотина юнаци в Свободна Сърбия и ги представил на Г. Раковски.

            -----------------

           

            Мои бележки:        

           

            *  Авторът на тази публикация - Димитър Драголов Радев Дончев Драголов (р. 1905 г. в с. Девня), е отдавна покойник. Произлязъл от девненския род Дончоолар и повече от 25 години работил като учител в с. Житница и с. Девня, а след това продължил учителстването си във Варна. Старателно проучвал в библиотеките историята на девненския край и записвал добросъвестно по-важните събития и спомени на старите девненци.

            Като офицер от запаса на БА бил мобилизиран при „окупацията” на Македония, където бил средищен (общински) директор по просветата. На свои разноски ходил в Северна Добруджа при останалите да живеят в района на село Башкьой - Бабадаг изселени през 1829-1830 г. девненски родове. Написал е история на село Девня; предоставил един екземпляр от същата на проф. В. Тонев, а на специално събрание в девненското читалище прочел откъси от нея.

            За голям наш, девненски срам, изглежда архивите на Дим. Драголов са безвъзвратно загубени.

            Вероятно гореизложената и написана от  него статия , била предоставена и публикувана в брой 28/13.07.1987 г. на в. „Девненски възход” от дъщеря му Зорка Димитрова Марчева или е била препечатана от някой друг вестник.

            **  Според други публикации новото (реконструираното) училище било готово една-две години по-късно.

            *** Димитър Димов е роден през 1815 г. в с. Чумлекьой, Ямболско. Семейството му се заселило в с. Девне след завръщането си от Бесарабия през 1835 г. Завършил е Еленската даскалоливница. Той бил дългогодишен учител (1858-1877 г.) в с. Девне и родоначалник на големия девненски род Даскалови. Както пише В. Тонев, преди години неговият личен тефтер се съхранявал в Музея на Възраждането във Варна, но вече и той не може да се намери там.

            Тъй като легендарният девненски кмет Дядо Дука бил кръстник на рода на учителя Димитър Димов, дворовете им били съседни – до и над църквата. Когато се изградила първата девненска църква, родът на ДимитърДимов предоставил безвъзмездно част от своя двор за нейното изграждане. И досега е запазен кладенецът на Даскаловия род, който се намира от южната страна, извън оградата на църквата

            Д. Димов починал в с. Девне през 1908 г.          

            **** Свещеник Константин Драганов Кумански (1826 – 1897 г.) произлязъл от  махала Куманите, близо до град Трявна. Завършил прочутата за времето си Еленска даскалоливница. За пръв девненски учител бил поканен и спазарен там, на място, и доведен от тогавашния легендарен кмет на село Девне Дядо Дука. В продължение на цели 50 години бил учител и поп на селото и района.

            Само няколко месеца след посрещането на Дякона, поп Константин заклел тайно в девненската църква (през нощта!) пред Евангелието, камата и револвера сформирана във Варна въоръжена гръцка чета, която заминавала за участие във въстанието за освобождаване на остров Крит.

            Когато, след разгрома на Априлското въстание през 1876 г., голяма орда фанатизирани черкези обградили българското село Девне и подготвяли унищожаването и ограбването му, отец Константин  и Чорбаджи Иван с решителни действия и с категоричната намеса на Осман бей от село Манастир спасили хората и селото.

            Поп Константин бил братовчед на Иларион Макариополски. Загиналият на фронта в Македония негов внук – запасен подпоручик Борис Драганов Попкумански, адютант в 8 пехотен полк, като истински, български патриот, се върнал доброволно от Европа, където следвал, включил се във войната и на 27.09.1918 г. положил младия си живот пред Олтара на Отечеството. А до края на войната оставали само два дни!... Неговите другари - изтощените до смърт български войници, пренесли на ръце безжизненото му тяло цели петнадесет километра и с пресъхнали от мъка и злоба очи го погребали в двора на църквата край град Прилеп в Македония.

            Поп Драган – синът на Константин продължил делото на баща си Константин като девненски свещеник до построяването на новия храм. (1936 -1937 г.).     

            Засега за учителя Иван Митев и за търговеца Соколов сведенията ми са оскъдни.  

            ***** Статията от девненския вестник беше издирена от дъщерята на девненеца Тодор Д. Димитров - Денка Т. Нанкова, гр. Девня, ул. „Райко Даскалов”, №  24, за което й изказвам искрена благодарност.

           

            Извърших щателна и добросъвестна проверка и установих, че в текста на Димитър Драголов са абсолютно верни и точни следните твърдения, които пораждат и много въпроси:

            Паруш Николов Димчев – действително в село Река Девня (родът му е от с. Девне) живял точно такъв човек, с такива имена, на такава възраст, воювал е с турците през 1912 г. в района на Лозенград. Убедих се, че наистина  съществували двете села Кайбиляр и Коджатарла.

            Димчо Монев Танев – имало точно такъв човек, чиято къща (и досега има хора, които я помнят!) била с много голям двор обхващащ днес района от  № 1 до № 11 на улица Фронтоваци” в кв. «Девня – 1» на гр. Девня. Там и до сега живеят негови достойни потомци. През пролетта на 1922 г. с вълнуваща реч неговият внук Георги Монев Димчев, в качеството си на кмет на Девня, открил със сълзи на очите Паметника на загиналите във войните девненски войници и офицери пред разплаканото и почернено от скръб наше, голямо българско село Девне.

            Вярното е, че през 1866 г. училището в село Девне било или готово, или в процес на реконструкция и разширение. По изискванията и критериите на Любен Каравелов към тогавашните български учители, девненските такива били будни и изключително предани на селото, на народа си и на делото българи. Те живеели с мъките и страданията на девненци, водели напрегната до крайности битка срещу гръцката църква; получавали, четели и разпространявали български вестници, брошури и книги, пишели дописки по цариградските български вестници, изучавали стратегическите разработки на Г. С. Раковски.

            Верни са твърденията за настанените татарски семейства, както и тези за пословичните и решителни действия на девненци срещу гръцкия месемврийски владика.

           

            Остават следните  главни въпроси:

 

            Един и същ ли е човекът поп Петър от село Коджа Тарла и Петър Петков Топалов (Димитър Войняговеца, Димитър Топалов)? Един и същ ли е този човек? Възможно ли е при пътуването на Дякона на север в свитата му да имало двама човека с име Петър? Защо след освобождението на България поп Петър не се е върнал във Войнягово? Дали, той не се е укривал дълги години от турските власти в село Коджатарла под наново променено име? Дали не си е създал там ново семейство и имот? А може би неговата съпруга се омъжила повторно във Войнягово и вече било невъзможно събирането на първото им семейство? Още повече, че Петър Топалов бил регистриран бунтовник и издирван смъртен враг на Турската империя.

            Положих значителни усилия, за да се убедя в истинността на съществуването на поп Петър в село Коджатарла и към днешна дата установих:

             В Уикипедия, в статията за Иларион Драгостинов -  главния апостол на Априлското въстание във Втори сливенски революционен окръг, се чете:

            „Бързото развитие на събитията и разложителната агитация на мнимия представител на БРЦК Димитър Топалов всели колебания около провеждането на въстаническите действия”.

            Ето каква пише в спомените си Димитър Даков (учител и свещеник) – агитатор и организатор на Илинденско – Преображенското въстание в Чокенския район на Одринския революционен окръг:

            „През 1897 г. заедно с татарларците Димитър Маджаров, Петко Маджаров, Георги Ников и др. отидох на сбор в с. Коджатарла. Срещнах се с неговия свещеник Петър, когото посветих и покръстих. Покръстих също поп Апостол, който държеше селата Горна и Долна Канара. Последният ми доведе 5—6 души, които покръстих същия ден”.       

            Ето какво е записал Панайот Маджаров в книгата си „Да положиш душата си за народа - Български свещенослужители, участници в Освободителното движение в Одринско (1895 - 1913), кн. 3-та, ИК «Ваньо Недков», София, 2007 г.:

            „Петър Иванов Стойков - роден в с. Коджатарла. Служил в църквите в родното си село; в „Св. Богородица” в с. Девлетлиагач; в „Св. Богородица” в Горна Канара; в „Св. Илия” и в с. Пейчова махала. Съзаклятник”.  И - „Свещеник Апостол Стоянов - роден в с. Коджатарла. Служил в църквата „Св. Пантелеймон” в родното си село и в църквите на селата Терзидере, Горна Канара, Долна Канара. Съзаклятник”.

            Димитър Войников в книгата си „Българите в най-източната част на балканския полуостров – Източна Тракия” пише, че Първият български екзарх Антим Първи (родом от Лозенград) помнел, знаел и не забравял нуждите и тежненията на българите и от родната си Странджа. Той изпращал в Източна Тракия подготвени учители, които превърнали килийните училища в нови, модерни и светски. Авторът пише, че тези учители били горници, т. е. дошли от далеч – от Горна Тракия, Средногорието и др. Те били търсени от турската власт в техните родни краища и вместо да забягнат във Влашко отишли в Цариград. А Екзархията ги изпратила за учители по българските села в упоменатия район, където никой не ги познавал (вероятно с променени имена, б.м.).

            Откъде Димитър Драголов знае, че 1918 г. е годината на смъртта на поп Петър? Дали поп Петър не се е върнал в България като тракийски бежанец? И, ако се  е върнал, къде се установил да живее? Къде е умрял и къде е погребан?

            Дали бившите села Девне и Чътма и селата Васил Левски и Ветрен - Силистренско, не са пунктовете трасиращи неизследвания маршрут, по който Васил Иванов Кунчев и поп Петър се придвижили с коне през 1866 година от село Войнягово до село Еникьой? Дали те са били със собствени коне или местните им приятели, помагачи и съзаклятници са ги придвижвали със собствени, местни коне от пункт до пункт?

            Погледнато по-общо, дали този маршрут не е предпоставен от пътя и честите пътувания на българите от селата Войника, Войнягово, Девне и др. към Башкьой и обратно? Та нали девненци и войняговци са живеели заедно много години в село Башкьой, Тулчанско? Нали село Девне е възродено през 1833 г. от 16 девненски и ямболски фамилии завърнали се от района на Башкьой - Бабадаг, където останала да живее голямата част от нашите и войняговските хора? Нали шуменското село Дибич е „роднинско” по преселническата и възвращенска девненско-ямболска – башкьойска линия?

            Дали е случайност девненската среща на Васил Иванов Кунчев със своя колега и възпитаник на Даскалоливницата в Елена - учителя-свещеник Константин Драганов Кумански? Дали на път за Северна Добруджа, като прехвърлил Балкана, Дякона не е бил в Елена? Дали неговите тамошни колеги и съратници не са помогнали за сигурността в пътуването му насочвайки го към село Девне при своя възпитаник, колега, довереник и конспиратор срещу турската власт , бивш учител и настоящ тогава поп Константин?...

            Ако все пак един ден се докаже и окаже, че поп Петър (Петър Иванов Стойков) от Коджа Тарла е Петър Петков Топалов (Димитър Топалов, Димитър Войняговица) – войводата и „мнимия” пълномощник на БРЦК в Гюргево за Втори сливенски революционен окръг, по-леко бихме повярвали в преданието за девненския маршрут на Апостола. Но и тогава ще остане открит въпросът, защо той провеждал разложителна агитация срещу всеобщото въстание в сливенския район? Дали пък, като минал през огъня на реално воювала с турците чета, не постъпил правилно виждайки слабата подготовка на въстанието в Сливенско? Та нали само преди 46 години, през 1830 г., Сливен бил напуснат и изгорен при преселението на хората му към Влашко и Бесарабия? Та нали разногласията между командните български среди в Румъния били пренесени и на българска територия?

            За мен е много трудно от Девня, без възможност за редовно ползване на сериозен библиотечен фонд, от нивото на моята инженерна специалност и с моите бедни знания по темата, да дам отговори на горните въпроси. Ако все пак те представляват интерес, моля за помощ компетентните специалисти, към които адресирам настоящия си материал.
 

- Следва -

           




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: devnenetz
Категория: История
Прочетен: 790161
Постинги: 379
Коментари: 257
Гласове: 941
Календар
«  Февруари, 2020  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
242526272829