Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.09.2011 08:13 - 9. …ЗАКЛАХ НИКИФОР В 811 ГОДИНА…
Автор: devnenetz Категория: История   
Прочетен: 2587 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 21.09.2011 10:02


 

9. …ЗАКЛАХ НИКИФОР В 811 ГОДИНА…

 

(Полу-осъвременен разказ на княз Крум)

 

12 август 811 година

 

        Осъмнахме под пъстрия хор на жабокрека. Някои от членовете на семейството ми не бяха идвали в Девина-Марцианопол отдавна и им беше много интересно да разгледат близките извори още преди да сме закусили. Те си имаха любими извори и ги пообиколиха за половин час. После седнахме да закусим на една изплетена от върбови клони маса.Закуската беше пребогата, но никой нямаше добър апетит, защото вчерашните събития бяха все още в душите и пред очите ни.

         После съобщих програмата за деня. Казах, че днес трябва да взема много важни държавни решения, които ще оповестя довечера на специална вечеря на държавното ръководство. Освободих за целия ден жените, а с Цок, Янко и синовете ми яхнахмe конете и потеглихме по маршрута, който беше известен само на охранителния ми отряд. Най-напред разгледахме амфитеатъра, който беше съвсем близо. В течение на стотици години той е бил няколкократно разрушаван и възстановяван. Той е бил не само арена за гладиаторски битки, а и претория, и цитадела на града Марцианопол. В него са отсядали и императори, и военни командири. През 860 година кан Аспарух превзел този град и тази цитадела с упорити боеве, при което той пак бил разрушен. Ние българите бяхме далеч от идеята и възможността да го възстановим напълно, но преди тази последна война бяхме възстановили цитаделата напълно. Уви, и на нея пак не и е било писано да оцелее – войската на Никифор беше успяла само преди 15-20 дни да я разруши отново. А тя беше величествена. Намираше се до двете големи изворни езера. Беше оградена от големи дървета, имаше прекрасна архитектура и функционалност. Ставаше за кански дворец, а Марцианопол – за столица, но за пълно възстановяване изискваше големи човешки усилия, много разходи и много време.

         Няколко часа обикаляхме разрушения град. Нагледахме се на похабен човешки труд. Беше унищожена цяла една цивилизация – то не бяха дворци, църкви, държавни складове, монетарници, римски бани, къщи, римски мост на реката, мелници за брашно, стражеви кули, източна и западна порти, тайни подземни тунели, мощна крепостна стена… Срутената маса от камъни беше в неизчислими количества. Беше безпредметно да мислим за огромни възстановителни работи тук. При всички положения щеше да е по-добре да превозим тези строителни материали другаде и по нов проект да построим първия си каменен град. От тук можеше да почерпим от римския опит правите улици, етажността на сградите, техните отоплителни системи, вадоснабдяване и градска канализация.

         Говорихме си открито с Цок, с Янко и със синовете ми. Всички смятаха, че възстановяването на Марцианопол на този етап не е лъжица за нашата уста. Един през друг те казваха, че трябва да си построим столица, но не тук, а другаде. Другаде… на по-безопасно ново място…

         Отидохме и в Боджака… Там имахме резервен дом. Той се намираше при девненската Маркозанска чешма. Там видяхме същото като във Варна-Плюсковаград. Моят резервен дворец, уземните къщи и кьошковете бяха изгорени от ромеите напълно. Само се натрапваше решението: за да имаме държава, трябва да имаме стабилни градове-крепости. Иначе щяхме да продължаваме да номадстваме.  

         Слънцето печеше та чак се пукаше. Бяхме му свикнали и не се бояхме от жегите, но имаше нужда от един хубав, напоителен и освежителен дъжд, но такъв все не идваше и не идваше. Върнахме се от Боджака в Девина-Марцианопол. Обядвахме набързо и пак се качихме на конете. Изкачихме се на намиращия се северно от града Голям кайрак. Цялата девинско-марцианополска низина грееше пред очине ни. Виждаше се Петрича, виждаха се езерата, синееше се Балканът. Питах моите помощници: Тук ли е мястото на нашия първи каменен град? Един след друг те отговаряха, че трябва да идем другаде. Че можем да ползваме тези материали и тези камъни, но не тук, а другаде.

         После разгледахме старите римски кариери и лабиринта от дълбоки дерета, които заедно с Големия кайрак представляваха солидна природна крепост за водене на отбранителни боеве. Не стигнахме до единомислие. Трябваше да построим новия, първия свой белокаменен град-крепост, другаде. Другаде, а не и тук, защото видно от историята този е бил успешно превземан и разрушаван няколко пъти.

         Върнахме се при изворите. Освободих всички да почиват, като ги поканих на предстоящата вечеря. Исках да остана сам, да си почина и най-важното – да размисля, защото ми предстоеше най-главното съвещание с държавното ръководство на българската държава.  

         Най-после останах сам. На няколко крачки от моята шатра течеше едно ручейче. Водата му беше бистра като детска сълзица. Тя се блъскаше в подредените камъни и образуваше пяна. Съблякох дрехите си и хубаво изкъпах и охладих измореното си и застаряващо вече тяло. Нуждаех се от почивка, но за нея все нямаше време. Не исках да мисля за отминалата война, но все не можех да избягам от нея. Дадохме толкова много свидни жертви. Опустошена беше голяма част от страната ми. Идваше зима. Трябваше да се вземат спешни мерки по охраната на проходите, по прехраната, отоплението и презимуването на хората и животните.

         Върнах се в шатрата си и си полегнах. При мене дойде Омуртаг и ми каза, че вече са започнали да пристигат поканените старейшини и командири от близки и далечни краища на държавата ми. Някои от тях много искали веднага да ме поздравят за победата над Никифор. Казах на Омуртаг да ги приемат и настанят, а довечера ще се видим и ще разговаряме дълго. Сега исках да съм сам с мислите си. За голямо съжаление не умеех да пиша и трябваше всичко, което ще кажа довечера, да го запиша не на хартия, а в мозъка си. Омуртаг замина и ме остави сам.

         Имах пълно доверие в хората от държавното ръководство. Нямах ни най-малко съмнение как те щяха да постъпят с мене и със семейството ми, ако не бях победил Никифор, защото за тях, както и за мен, България стоеше над всичко.

         Няколко часа, докато започна да се мръква, прекарах по гръб в шатрата си. Изкъпаното ми тяло си почина, душата и се отпусна, а пристъпите на сърцето се изгубиха. Силите ми се възстановиха, а мозъкът ми взе да подрежда мислите, които имах намерение да споделя и да обсъдя с държавното ръководство. Много исках поне веднъж да се съберем и да не приказваме за войни, за трудности и за тежки проблеми, но уви – такова не се получи и не се получи.

         Когато са смрачи, при мене дойде Цок и каза, че всички са пристигнали и вече ме чакат с голямо нетърпение. Аз бях готов, бях накичен с одеждите и отличията на български кан, и поех към мястото за вечерята и съвещанието. Изминахме около 500 крачки. Прекосихме три кръга на охраната и ето че пристигнахме. Запалени борини осветяваха две огромни маси от оплетени върбови клони и една отделна, по-малка приготвена за мене, отрупани с всевъзможни храни, хляб и напитки. Няколко десетки висши мои държавници и военачалници стегнати в бойните си униформи, наредени в една редица ме чакаха за ръкуване и поздрав. Започнах поздравленията от Цок, който се нареди в челото на редицата. Един по един, от Цок до последния българин, славянин или тракиец, целуваха извадената ми позлатена сабя, с която заклах Никифор, прегръщаха ме, стискаха и целуваха дясната ми ръка. Така те признаваха моя принос за победата и подчертаваха своята вярност към мене и България. Докато се изредят всичките ми хранени хора, дошли от близки и далечни краища на огромната ми държава, сърцето ми пак взе да се свива и в ушите ми пак се появи шум. Без да го желая, сърцето ми се товареше от това, че на всеки трима човека, единият беше нов… Поне една трета от най-важните хора от държавата ми бяха загинали в боевете с ромеите. Това от година на година и от война на война, подяждаше сърцето и живота ми.

         Поканих всички да седнат на определените им места. Всички те се наредиха около масите, но не седнаха, а чакаха аз да седна пръв на моята отделна канска маса. Догневя ме за този наш неписан ред, приближих се и седнах на голямата маса. Седнах при моите герои, без които аз бях едно нищо. Всички се зарадваха и заеха местата си. Прислугата пренесе сервираните на малката маса за мен храни, напитки и златни прибори. Цок се изправи и докладва, че на вечерята присъстват точно определените хора и че охраната на района е така, както трябва да бъде.

         Тогава се изправих аз и казах:

 

         – Братя българи, славяни и траки!... Зад гърба ни остана една тежка и опасна война. Ние победихме голям и отдавна приготвил се враг, който не можа да ни изхвърли зад Дунав. Той загуби  от нашия ум, от моето и вашите оръжия. Войската му даде многобройни жертви. Тя побягна и панически се прехвърли отвъд Хем изоставяйки на нашата милост  своите ранени . Тя захвърли своите оръжия и стенобойни машини, които вече са в ръцете на 30-хилядната ни войска. Императорското съкровище е в ръцете ни. Като начало смятам всеки да отпие глътка вино от посребрената кратуна на Никифор в чест на нашата победа и в памет на нашите загинали български, славянски и тракийски братя и сестри…

 

         В този момент прислугата ми подаде посребрената никифоровото кратуна, за да пия първи от нея глътка вино. Аз я поех  и казах:

 

          – Няма да минат много години и ще пием вино в Константинопол. Ще пируваме на нашия Босфор!... Аз ви обещавам това… А сега… Сега… наздраве дружина с никифоровата кратуна!...

 

         Отпих една глътка вино от черепа на кръвния си враг. Виното бавно бавно стигна чак да върховете на пръстите на краката и ръцете ми и ме изпълни със сила. Черепът премина по масите и, преди да пийне глътка вино, всеки каза по няколко думи. Първи беше Цок:

 

         – Пия за здравето, мъдростта и заслугата на канасюбиги Крум Страшни!...

 

         Всички се разшумяха и започнаха да викат: „Кана!... Кана… Кана”…

 

         Последваха такива тостове от различни хора:

 

         – Пия за хората, които дадоха живота си!...

         – Пия за загиналите  злочести наши деца, майки, баби,дядовци, жени, дъщери и синове, които изтърпяха мъченическа смърт!...

         – Пия за изгорената реколта, за изпепелените ни гори!...

         – Пия за изгорената ни столица и за изгорените ни села!...

         – Пия за славната ни конница!...

         – Пия за нашата пехота!...

         – Пия за нашето опълчение и за нашите жени-опълченки!...

 

         Славянските князе повтаряха едини същи тост:

 

         – Да пием за бойната дружба на българи, славяни и траки!... Да пием за оформящия се нов,  единен и непобедим наш народ!...

 

         По този ред и в този дух се изредиха всички присъстващи. Прислугата на няколко пъти доливаше вино в никифоровата кратуна и най-накрая я върна отново при мене. Аз я поех, станах прав и казах:

 

         – Братя и сестри мои!... Ще вдигна последния тост, но повече няма да пия. Повече няма да пием… Специално искам да благодаря на всички участвали в боевете българи, славяни и траки; на моите командири… На моите разузнавачи… На Янко…На нашите специални части…На цялото държавно ръководство…

         Не мога да не отправя благодарности и към нашите нови сънародници – аварите, които помогнаха в края на войната, а днес охраняват проходите на Хем.

         Искам дебело да подчертая голямата помощ, която ни оказа един наш голям и безмълвен съюзник – виното!... Поздравявам спецотряда, който успя за много кратко време да намери и достави достатъчни количества вино, което деморализира и замъгли мозъците на офицерите и самия император Никифор. Нашата военна хитрост и нашето вино победиха военния разум на врага. В този случай виното беше наш могъщ съюзник, но ние никога не бива даго допускаме то да взема и нашия разум. То никога не може да става наш враг!... Никога!...

         На юг имаме силен, опитен и заклет наш враг. Предстоят ни още много войни с него, докато сe утвърдим като държава тук – на това прекрасно място. За да стане това, ние трябва да умуваме и да изумуваме много нови неща. Сега, като се нахраним, ще останат тук само членовете на държавното ръководство. Ще набележим мерки за посрещане на зимата, за сплотяване на държавата ни и за подготовката ни за следващите войни. Не се ли разпрострем до Босфора, не вземем ли Константинопол, ние няма да се радваме на мирен и градивен живот.

         Сега нека спрем с приказките, нека се нахраним богато, пък после ще продължим тъй, както вече казах.

 

         После започна вечерята. Прислугата обра от масите съдовете с виното и ги отнесе встрани. Храната беше отлична. Хората ядяха и общуваха помежду си, но усещаха, че вечерята ще има скорошен край. По едно време Цок даде знак и от масите се отделиха и отдръпнаха към шатрите си всички, които не влизаха в състава на държавното ръководство. Прекъсна всякакво движение на хора. Всички гледаха към мен и чакаха моята приказка. Аз бях подготвен. Исках да говоря дълго, но времето взе да се разваля. Излезе слаб вятър, далеч далеч взеха да се чуват гръмотевици и да святкат светкавици. Налагаше се да бъда по-кратък. Започнах така:

 

         – Моята отговорност пред народа и държавата е много голяма. Вашата – също. Може да се каже, че в тази война победихме. Победихме, но с много човешки и материални жертви. Трябва да заздравим държавата си. Трябва да вземем Константинопол. Трябва да изхвърлим подлите гърци зад Босфора! За да стане това, искам да се заякчи спойката между българи, славяни и тракийци. Трябва да станем не съюзници, а един единен народ. От този момент нататък искам всеки ден да чувам за смесени женитби на българи и българки, славяни и славянки,  тракийци и тракийки. Още утре сутринта искам от вас да дадете пример, като ми съобщите, че тази  вечер сте уговорили смесени бракове на ваши синове и дъщери.

         Знаете, че две славянски племена не участваха в бойните действия. До три дни конницата ми трябва да ги подкара на юг. Нека отидат, ако щат чак в Анадола.

         Аз ще организирам възстановяването на Варна-Плюсковаград, а на Омуртаг възлагам да построи втора, резервна дървена  столица при село Боджак, на река Дунав.

         На Цок възлагам в едномесечен срок да осигури докарването на достатъчно жито за семена и жито за хляб от районите,които не попаднаха в зоната на военните действия, а така също и  заселването на нови 30 000 българи от далечната ни североизтоната част в тукашния център на нашата държава.

         Омуртаг до една година да бъде готов за началото на  строителството на новата столица на България при Абоба, която ще носи новото име Плиска. Плиска ще бъде нашия първи красив, белокаменен град. С нея ще дадем знак и на приятели, и на врагове, а и на народа си, че ние сме тук сега и завинаги!... Омуртаг и Янко да започнат подготовка за създаването на голям паметник на Мадарската скала. До 2-3 години да има готовност за направата на това величествено и во веки вееков признание за гоямата ни победа над Никифор.

         Още догодина ще тръгна с войската си срещу ромеите. За тях не може да има прошка. За тях има само един път и той е отвъд Босфора. Никой не трябва да се отпуска. Трябва да бием врага в неговата бърлога! Трябва да го затрием веднъж завинаги!...

 

         Точно в този момент връхлетя една силна вихрушка, която сякаш се опитваше да изтръгне дърветата от земята и заваля силен нощен дъжд. Светкавици раздираха небето, от гръмотевици потреперваше земята, а дъждът се лееше като из ведро. Всички се разпръснахме по шатрите си, но радостта ни от този така нужен ни дъжд изкара нас – всички мъже, които и без друго бяхме мокри, навън. 

        Река Девина започна да фучи застрашително. От тиха и спокойна тя се превърна в страшилище. Към нея се вляха дъждовните води от околните села Вълчи дол, Щипско, Суворово, Левски, Просечен, Чернево, Кипра, Ветрино и Неофит Рилски. От гори, поля и дерета в река Девина нахлуха води, които събориха част от римския каменен мост в центъра на Марцианопол и заляха местността Балтата и част от Боджака. Тези буйни и мощни водни потоци изчистиха и тук, и при другите реки, труповете от убити или умрели хора, коне и волове, с което улесниха утрешните ни грижи и задачи.

         Няколко часа валя и няколко часа като деца ние стояхме с голяма радост под този многообещаващ след толкова дълга суша и мъки дъжд. Тангра бдеше над нас и ни подаде за кой ли път своята спасителна ръка. Дишахме с пълни гърди чистия въздух и се радвахме, че животът продължаваше.

         Този дъжд предвещаваше нови големи победи над най-големия ни враг – гърците.

 

 




Гласувай:
2
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: devnenetz
Категория: История
Прочетен: 785165
Постинги: 379
Коментари: 257
Гласове: 933
Календар
«  Януари, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031