Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.09.2011 07:49 - 8. …ЗАКЛАХ НИКИФОР В 811 ГОДИНА…
Автор: devnenetz Категория: История   
Прочетен: 1219 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 21.09.2011 10:22


8. …ЗАКЛАХ НИКИФОР В 811 ГОДИНА…

 

(Полу-осъвременен разказ на княз Крум)

 

11 август 811 година

 

        Преди да се разсъмне всички от семейството ми се качихме на оседланите ни коне и придружени от охранителния ми отряд тръгнахме от крепостта при Кюлевча по пътя, който щеше да ни отведе към Паравадия, Варна-Плюсковаград и Девня. Яздехме мълчаливо пъргавите си коне, които бяха неспокойни, защото районът още миришеше на смърт, кръв и дим. Не след дълго минахме през местността, която за нас вече носеше името Гръцка сеч. Седем огромни камари от недоизгорелите гръцки кокали се извисяваха като паметници на жестоката ни мъст. Подир туй се отбихме при извора с новото име Лупура. Там напоихме конете си, измихме се и закусихме. За кой ли път огледах капана, който устроих на Никифор. Чак сега осъзнах напълно колко много ми провървя в битката с него. Побиха ме тръпки по гърба, като си помислих какво можеше да ни се случи, ако нещата бяха добили друг развой.

         Гледах от високото пролома на реката – мястото, където можеше не да спасим, а да провалим държавата си. Долу вече ги нямаше живите ни врагове, скалите стояха безмълвни, а реката си течеше тихо, спокойно и мълчаливо. На горния край но пролома стърчаха останките от недоизгорената дървената преграда. Слънцето нагряваше големите камари от недоизгорели човешки кости, а по тях и около тях бяха накацали хиляди гарги, свраки, лешояди и други, а глутници от кучета се бореха помежду си и разнасяха захапани по-големи или по-малки обгорени от огъня кокали. Реката с грамадните камари от кости вече получи името си – Костена река.

         Движех се по Хамбарлъка и наблюдавах с тревога остатъците от войната, резултатите от нашия   български воински труд. Питах се още колко ли хора ще трябва да погубим, за да се утвърдим като балканска държава… Да… войната беше едно жестоко нещо, едно неизбежно зло.

         Язденето от село Снежина до Паравадия продължи трудно. Конете ни потънаха в пот, а и на нас ни беше много горещо. По този участък от пътя ми обясняваха най-подробно как тежката ми конница прерязала ромейската колона, как изтикала назад елитните войски на Никифор и как ги принудила да бягат панически обратно към Паравадия и балкана – натам, откъдето бяха дошли. Разправяха ми как леката ми конница се нахвърляла върху отстъпващите в безпорядък ромеи и досущ като безброй рояци от разгневени оси жилела смъртоносно и унищожавала паникосаните ни врагове. Бях доволен от правилно замислената и от правилно проведената бойна операция. Така  е – винаги побеждаваме, когато не противникът, а ние предопределяме мястото и начина на провеждане на битката. Вече имах пълен отчет за загубите на противника, които бяха много големи. Но и нашите не бяха никак малки. Между хилядите наши жертви имаше поне триста командири, за които скърбях много. Когато ставаше дума за съдбата на народа и държавата ми, в моята изтерзана душа нямаше място за сантименталности, но пред очите ми вече никога нямаше да се появят тези прекрасни бойци и командири, които загинаха, но спасиха България.

         И така, движейки се през изпепелените гори и ниви, стигнахме да Паравадия. Показаха ми точното място, където преди двадесет дни ромеите успяха да пробият нашата отбрана на рубежа на река Варна-Паравадийска, преминаха реката и застрашиха столицата Варна-Плюсковаград. Реката още течеше мътна и кървава. Още плуваха из водите и подути трупове на войници, на волове и коне. Още се виеха по протежението и огромни ята лешоядни хвъркати. Черна беше реката, черно беше и на душата ми. Попитах такова ли е положението и при реките Камчик и Девина и ми отговориха, че там е още по-грозно. Изобщо и трите реки били черни от тези гарвани, които нямаха чет и край. Опасността от епидемии беше все още много голяма и независимо от големите жеги, се налагаше през следващите няколко дни да хвърля отново хиляди хора по прочистването на трите реки от разлагащите се трупове.

         След около час време стигнахме до моята столица. Всичко беше разбито, ограбено и изгорено. Стояха някои участъци от дървената ограда. Чешмите и изворите бяха похабени; старите римски сгради полуразрушени. Стоеше задачата за незабавното възстановяване на главния ни град и завръщане на населението му. Снежната пещера беше осрана от ромеите, а в  подземието и имахме погребан наш кан и тя беше преславна. Това бяха ми оставили хората, които проповядваха и почитаха християнството. Стисках зъби и юмруци и вътрешно в себе си се кълнях, че ще възстанова преславната си столица Варна-Плюсковаград и че всичко това ще им го върна тъпкано. Дали от жегата, дали от възрастта и мъката, сърцето ми взе да се свива на топка и да ме боли.

         От Снежната пещера тръгнахме към девненската гора. Там, при Глиган чешма, намерихме покой. От няколко места извираше студена вода; сенките бяха дебели, а поляните – чисти. Измихме се, макар и със закъснение обядвахме и си починахме. По едно време дойде Цок и каза, че за погребението на главата на Кардам всичко е готово и когато решим, можем да започваме. Казах му да се връща при могилата и да ни чака там надвечер.

         Изтъркулиха са няколко часа. Под едно голямо клонесто дърво събрах цялата си челяд. Тук бяха двете ми жени, синовете, дъщерите ми и Янко. Казах им,че след малко ще погребем главата на най-големия ми син Кардам, която съхранявахме в едно буре пълно със солена вода. Качихме се на конете и тръгнахме към могилата, в която щяхме да извършим погребението. Когато наближихме района, ни пресрещна Цок. Той пое охранителния ми отряд и разстави бойците и командването му в кръг на доста голямо разстояние от могилата, за да запазим тайната на погребението. Освен Цок и Янко никой извън семейството ми не биваше да знае мястото, където щяхме да извършим това тайно погребение.

         Спряхме конете и слязохме до могилата. Там бяха само Цок и единайсетте гръцки пленници. Последните ме гледаха сърдито и отчаяно. Цок беше ги накарал да изкопаят през могилата дълбок кладенец, дъното на който беше на три човешки боя под нивото на терена. Извадих главата на Кардам и я увих в бойното му облекло. Цялото ми многочленно семейство се прости с увитата топка, аз я взех и по едно въже се спуснах в кладенеца. На дъното имаше издълбана ниша, в която поставих главата на сина си. Там долу брадата ми  трепереше, сълзите ми течаха и едва преглъщах мъката си. Спуснаха позлатената сабя на Кардам и три парчета обгорено дърво от канския ми дворец във Варна-Плюсковаград. Поставих и тях в нишата и я запуших с подготвените големи камъни. Хванах се здраво за въжето и ме изтеглиха горе. Сърцето ми пак се разкютка, но се владеех и не показвах явната си сърдечна слабост. Всички плачеха, но аз ги скастрих и те спряха.

         Цок даде команда и гърците започнаха да запълват кладенеца. Янко им каза на гръцки, че от тях се иска всичко да се зарови, да се трамбова и да се маскира. Каза им, че това е последното нещо, което се иска от тях и че утре си тръгват за Константинопол. Гърците работеха усърдно, но се усещаше, че вече са загубили вяра, че ще останат живи. Когато кладенецът беше запълнен до нивото на терена, бяха хвърлени в него четири големи камъка за заблуда на бъдещите търсачи на заровено в тази тракийска могила богатство. После този преславен кладенец беше запълнен с пръст догоре и всичко наоколо беше почистено и замаскирано. Наблизо имаше още четири тракийски могили и тяхната наличност още повече щеше да обърка бъдещите търсачи на богатства. Като стана дума за тракийските могили, трябва да отбележа, че аз не виждам разлика между тракийци и българи. Ние сме едни и същи хора, хора от една и съща кръв. Едно е тяхното и нашето далечно минало. Едни са техните и нашите традиции, включително и погребенията. Ние с тях сме по-преден народ, но страдаме от липсата на наша писменост, където латинците и гърците ни превъзхождат, пишат за нас и за себе си неверни работи и се изкарват по-напредничави народи.

         Когато всичко привърши, аз събрах единадесетте пленника, благодарих им за големия труд по погребението на сина ми и им казах, че сега ще бъде заклан всеки от тях, който не приеме българската езическа вяра и традиция. Дадох им малко време да си помислят и да поговорят помежду си. Някои взеха да плачат, а други – да изливат отровата си срещу мене, като ме наричаха варварин, измамник, кръвопиец и какво ли още не. После в един глас заявиха, че са готови да умрат до един, но да не приемат нашата мръсна и дивашка вяра. Тогава върху тях се нахвърлиха мъжете и жените от семейството ми и отмъщавайки си за Кардам ги изклаха с голяма ярост.  

         Подир туй ги натовариха на две волски коли, с които ги закарахме до намиращата се недалеч девненска местност Чакмака, където единадесетте трупа бяха хвърлени от високите скали. Те падаха един след друг, а сипеят се срутваше още по-надолу. От утре те щяха да бъдат в другият свят, където с тях щяха да имат работа отровните змии и горските хищници…

         След всичко това ми олекна. Потеглихме заобиколени от охранителния ми отряд и след един час бяхме при вълшебния извор на Марцианопол-Девина. Янко веднага ни заведе на точното място, където гърците обезглавили Кардам. Мъчно ни беше, но връщане назад нямаше.

         После всички се изкъпахме в прекрасната изворна вода, вечеряхме набързо и легнахме да спим под звуците на жабешкия хор, които някои хора наричат жабокрек. Така премина 11 август 811 година – денят, през който се занимавах за последно с миналата война. Утре трябваше да взема нови, много важни решения за бъдещето на страната си.

 

 

 




Гласувай:
2
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: devnenetz
Категория: История
Прочетен: 790249
Постинги: 379
Коментари: 257
Гласове: 941
Календар
«  Февруари, 2020  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
242526272829