Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.08.2011 15:09 - СТОЛИЦАТА НА АСПАРУХОВА БЪЛГАРИЯ - III част
Автор: devnenetz Категория: История   
Прочетен: 1709 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 28.08.2011 15:40


СТОЛИЦАТА НА АСПАРУХОВА БЪЛГАРИЯ – ПИСМЕНИ ИЗВОРИ И ОНОМАСТИЧНИ ДАННИ

 Ст.н.с., д-р Павел Георгиев  – директор на Шуменския филиал на НАИМ при БАН – София


image
 



Името Варна, както е изтъквано неведнъж, принадлежи на Провадийска река с Девненско-Варненското езеро и това определя донякъде обхвата на едноименната укрепена територия. Двойственото значение на ираноезичното име се дължи (както и при тракийското!) на факта, че то се използва и за обозначаване на ‘речно корито’ или ‘течение на река’[1]. Това му значение изхожда от индоевропейската и индоиранска езикова общност, където varna е още със значение на ‘цвят’[2]. Историческите източници за авари и други тюркоезични народи свързват понятието
*var- с речни, а от там и с народностни имена: (Οˆαρδάνης (=Vardanes), Οˆαρχουννί,[3]. За известното още от антични източници (Птолемей, Прокопий и др.) ираноезично име на р. Кубан: Вардан/Валдан се знае, че има значение на ‘широката’ или ‘голямата’(‘великата) река. War, Var наричат скито-сарматските народи и други големи реки, като Днепър или Амударя (Окс). Античният географ Птолемей знае живеещите край бреговете на Окс, като Οˆαρνοί, т.е. “Варни”, откъдето е и споменатото по-горе Вар-хуни, сиреч ‘Великите хуни[4]. В случая съставката var (=οˆ@ρ) има значение на прилагателно име, което означава ‘великата’ и често се ползва като съществитело, например: ‘Реката, или пък образува съчетание като:“Великият (бог, народ, град или държава)”.

 Тюркоезичният еквивалент на това на това название за реки(Вардан-Кубан), народи(Вар-хуни-Великите/?/ хуни), градове и укрепления(Вари, Варни) е “kar(a)”, което още средновековните автори осмислят като ‘черен/на, черни, но всъщност има значение ‘велик/а, велики[5]. Така е наречена Велика България на хан Кубрат, както и българското население останало в пределите на Хазарския хаганат в Приазовието и Причерноморието. Определението ^  μαύρη λεγομένη Βουλγαρία  у Константин Багренородни е всъщност преиначен превод на самоназванието «Велика България”[6]. С ираноезичното Var е била означена Провадийска река, която в долното си течение е имала вид на низ от заблатени езера, свързани с морето и представлява голяма лагуна[7]. Схващането й от прабългари и славяни като голяма река се удостоверява от споменатото по-горе ситуиране на средновековния град Армукастро/Ермокастро от ал-Идриси само на 3 мили от реката Дану. В основата на това название всъщност лежи ираноезичната дума dan, -danuрека’[8]. Ако Дану у Идриси не се отнася за едноименния град над Алмирис, информаторите на арабския географ са имали предвид  вливащата се в Девненското езеро Провадийска река, отстояща наистина на около 5-6 км от Марцианопол (=Еримокастро). Това последното се подкрепя от карта VІ 5. Нейният приток Девненска река носи още от древността името “Потамос”, така  че е правдоподобно да очакваме, че новите заселници: севери и прабългари са калкирали тракийското или гръкоезичното име с иранското Варна или тюркското Кара[9]. Налице са основания да се допуска, че едноименният хидроним е очертавал един по-широк район в поречието на Провадийска река, крайбрежието на Девненско-Варненското езеро, заедно с долината на Девненска река, в чието горно течение се намира Марцианопол и наследилият го ранносредновековен център. Впрочем възприемането на името Varna за Провадийска река, която взета и с езерата в долното й течение се дължи на традиционната за уногондурите-българи представа за оформянето на техния главен център в лагуната на значителен речен басейн. Следователно Βάρνας (от:  Οˆάρνας), като селищно название със значение ‘велик, велика обозначава ‘главната укрепена територия в българската държава, както и разположеният над античния град там прабългарски “държавен център”. С други думи то има двойствено значение  и е едновременно хидроним и ойконим[10]. Налагането на речните имена за селищни е обичайно явление. В нашия случай обаче това съвпадение се дължи на практиката у ираноезични и хунски народи да назовават себе си и своите военно-политически и държавни центрове с името или епитета на реката, около която се намират[11]. В този смисъл названието Варна, или тъждественото Кара,  за централната държавна територия и разположеният в нея “град” от лагерен тип, изразява тяхната големина и значение, но заедно с това е обвързано с името на реката и от етимологична гледна точка може да се превежда като укрепена с река/вода/ територия и стан. Заедно с това епитетите се субституират в тяхно селищно име.  Този тип укрепления-убежища са познати в скито-сарматския свят от дълбока древност, като т.нар. “крепост Вара”, и се свързват с култовото почитане към Слънцето-огън и Водата[12]. Тези представи лежат в основата на тъждествените по смисъл понятия Онгъл и Варна.

Анализът на името Варна показва категорично неговият индо-ирански произход[13]. В Долна Мизия той е пренесен от население със скито-сарматски произход и се появява, както изглежда, във връзка с настаняването на северите и Аспаруховите българи в района на Девненската низина. Природо-климатичните условия на източното крайбрежие на Меотида(във византийските източници Μαι!της λίμνη, Λίμνη), са много близки до тези на лагуната във вътрешността на Варненския залив. Като мочурливо и блатисто, трудно достъпно и оградено с реки, място, описват Теофан и Патриарх Никифор и т.нар. #Ογγλος, $Ογλος, който е не само близък по характер, но и има етимология, която, колкото и изненадващо да звучи, е родствена на тази на Οˆάρνας-Βάρνας[14].

 Славянското название Вранъ, “Врана”, т.е. Черната река е резултат на вторична етимологизация на  тюркобългарското Kara и иранобългарското Varnа, което изглежда вече е съпровождало като епитет със значение “велик” средището на Аспарухова България, както преди това и столичният стан на Кубратова Велика България при античния Хермонаса на Меотидското езеро[15]. Без съмнение за налагането на определението “Черна” в случая съществено влияние е оказал и блатистият характер на езерните води в Девненското езеро и цялата лагуна (Λίμνη). Лингвистичните и археологически изследвания на ранносредновековните култури все по-ясно очертават ирано-тюркска[16] и ирано-славянска културна и езикова дифузия, която е породила тюрко-славянски съответствия[17].

 

8. Сведението за Либа/Лима в житието на Йоаникий

Много важно свидетелство за първоначалната българска столица в района Варна е запазено в Житието на Йоаникий, писано през първата половина на ІХ в. от монаха Сава[18]. В него се казва: “През деветата година от царуването на Никифор варварите-хуни, които живеят в Либа Лима (οs τ{ν Λίβα Λίμα οrκο‡ντες βάρβαροι οννοι), излезли с войски срещу нас и като нападнали тракийската земя, опустошавали я. Самият император излязъл насреща им с много войски и я разгромил напълно. А освен това, като проникнал в столицата им и я разрушил до основи(τ@ βασίλει αˆτων εrσελάσαντος)$.  Този текст обикновено не се взема предвид при изясняване на българо-византийските отношения от началото на ІХ в. Той обаче е важен, тъй като има за автор, който е близък съвременник на събитията и допълва разказа на Теофан и т.нар. Ватикански аноним[19]. За нас в случая сведението е ценно, тъй като споменава непознат от други източници топоним: Λίβα - Λίμα.  Под “варвари-хуни” тук следва да се разбират българите-уногундури[20], т.е. доведеното от Аспарух в края на VІІ в. население, което, както знаем от сведенията на Теофан и Патриарх Никифор, се заселва в крайбрежната част от държавната територия. Що се отнася до споменатото местно име, досега то е оставяно  без коментар със забележката, че е неясно[21]. Основният проблем в случая са двете близки думи в името на въпросното място. Според мене, двете съзвучни форми са автентични и се отнасят до два близки и взаимосвързани обекта.

 Близостта на формата Λίμα с гръцкото означение (^ Λίμνη, τ[ν Λίμνην) заезеро, блато или лиман[22], подсказва, че то има близко или аналогично значение. Контекстът на събитията, както ще видим по-долу,  подсказва, че става дума за “място” в българската държава, което е разположено сравнително близо до “тракийската земя” и византийската столица. Спореде мене, авторът на житието е имал предвид източните райони, разположени непосредствено от север на старопланинските проходи и по-точно укрепената с реки, езера и блата Варна, която в края на VІІ в. става основно средище на българските военно-политически сили. Най-важният аргумент за идентифициране на Варна и Лима е тяхното смислово тъждество. И в двата случая става дума за оградено с реки и езера място, имащо характера на лиман или остров, както са изглеждали за византийските автори главните заселища на българите и други хунски народи в Средна Азия[23], Приазовието[24], Онгъла[25] и др. Следователно записаното от монаха Сава Λίμα  е само превод на българско понятие от типа на Онгъл или Варна (‘оградено с реки  и езера място’). Сключената между Провадийското  и Франгенското плато и Авренската планина Девненската низина със своите обилни води отговаря на тази представа[26]. В подкрепа на локализацията на подобен гръкоезичен топоним тук се явява свидетелството на Прокопий Кесарийски за наличието през VІ в. на крепост с название Λίμω  в близост до Одесос[27]. Тя не е сигурно локализирана, но едва ли би могла да попада извън Девненската низина със заобикалящите я височини. Най-решително за това, че под наименованието Λίμα се крие старото средище(вж. по-горе за името “Средец”!) на българската държава говори фактът, че с думата λιμήν  в гръцкия език се обозначава убежище и сборно място, сиреч ύμον,  или Erimouкastro (Erimokatsuru), както е наречен у ал-Идриси “вечният” град над римо-византийския Марцианопол. Следователно под Λίμα  в житието на Йоаникий авторът е разбирал главния укрепен район на българската държава в източните райони на държавната територия с разположения там “кампос”.

Към подобен извод води и сравнителният анализ на формата Λίβα.  Гръцкото λίβος (τ{) и λίβάς (^)   означава ‘влага, ‘вода, но също така и извор и ‘поток[28] и особено “бликаща вода”. Последното значение (spring of water, вж. речника на Sophokles) напомня особено точно за карстовите извори в очертанията на Марцианопол, които представлявали “дълбоки до 4-5 м басейни с прозрачна вода с мехурчета”, която излиза в голямо количество (дебит 3000 л/сек) от скални пукнатини[29]. Това дава основание да се изкаже мнението, че с Либа авторът на житието е имал предвид “Изворите” с изтичащата от тях река Потамос (Девненска), където след края на VІІ в. се формира първият държавен център на Дунавска България.

С други думи, двойното  име Λίβα-Λίμα е по смисъл еквивалент на Βάρνας. С първата дума то визира “кампоса” над Марцианопол, а с втората - централния укрепен район, в която е разположена резиденцията на българския владетел. Същата “двойственост” наблюдаваме и при #Ογγλος и #Ογλος, като там първото название отговаря на цялата укрепена територия, а второто на централния лагер-убежище[30].

Всичко това се потвърждава за пореден път от сведенията, които ни предоставя отново Теофан.

 

9. Сведението на Теофан за превземането от Никифор І на българска столица през 809 год.

По повод на войната между България и Византия при Никифор І Геник Теофан разграничава три похода срещу столицата на Крум[31]. Първият е с дата 807 г., който на практика не бил проведен, тъй като императорът го прекратил още в Адрианопол. Вторият поход от 809 г. бил предизвикан от българското настъпление към Стримонска област още през есента на 808 г. и превземането на Сердика от хан Крум през ранната пролет на следващата година[32]. Според Теофан, Никифор потеглил “на третия ден от Страстната седмица”, но се завърнал обратно, без “да е извършил нещо достойно за споменаване”. Този разказ дава право на повечето изследователи да приемат безрезервно описания ход на събитията. Единствено Дж.Бъри и Ст.Рънсиман изразиха съмнения относно неговата правдивост[33]. Недоверието си към обективността на хрониста те обясняват с неговото отрицателно отношение към императора-иконоборец и желанието му да отрече на всяка цена заслугите на Никифор І. Вместо да разкаже за похода, Теофан веднага след общо звучащата фраза “ без да е извършил нещо достойно…”, говори за отказа му да помилва спасилите се от българското “клане” военоначалници, взели участие в отбраната на Сердика. Доказателство за Теофановата пристрастност при оценката на въпросния поход на Никифор І срещу българите през 809 г. намираме и по-нататък. Въпреки мнимите, според хрониста, успехи на императора, той пише, че Сердика все пак била отвоювана и дори бил направен опит за нейното възстановяване. Очевидно, това е станало непосредствено след “мнимите” успехи срещу българите. Тогава именно, в Сердика, или още на път към нея, Никифор І ”се постарал да убеди с клетвени послания столицата, че е отпразнувал Великден в аула на Крум ( τ αˆλi το‡ Κρούμμου)”. Най-обоснованото възражение срещу тази възможност  принадлежи на В.Бешевлиев[34]. Изхождайки от убеждението, че става дума непременно за Абоба-Плиска, той счита, че е невъзможно за 4 дни (от 3-ия ден на Страстната седмица до 1-ия ден на Пасха) византийските войски да са изминали разстояние от Константинопол до Сердика и от там до Плиска, която е на около 500 км от византийската столица. Абсурдността на подобен темп е очевидна. У Теофан обаче той е очертан по друг начин. Посоката на  похода не е посочена изрично, но от подтекста се разбира, че той поне е бил замислен като удар срещу столицата на българите. “Привидността” на похода може да се тълкува в смисъл на излизане не  срещу хан Крум, който по това време е бил все още в района на Сердика, или към неговата резиденция, а в друго направление. За него можем да съдим от житието на Йоаникий. В светлината на неговите данни походът на Никифор от 809 г. е наказателна операция против хуните-българи от Либа-Лима, които успоредно с удара срещу Сердика са нападнали и Тракия. За императора това е било начин за бърз реванш за загубата на Сердика. Без съмнение целта на тази операция е било превземането на българската столица, но не тази, която вече се е изграждала като постоянно средище в Абобското поле[35], а старият държавен център от VІІ-VІІІ в. във Варна, където се локализира Либа-Лима. Това се подразбира и от употребата на две местоимения в израза: το‡ βασιλέως αˆτο‡ σύν πολλοqς στρατεύμασιν Bντιπαραταχαμένου καp κατ@ κράτος ^ττήσαντος πρ{ς αˆτά τε αˆτο†ς (αˆτο‡-Vatic.807)[36]. Второто от тях определя, че военният удар на Никифор І бил нанесен върху хора и става дума за българските военни сили, които ще да са се противопоставили на неговия поход, докато първото местоимение изисква разбирането, че войските на императора са нанесли удари върху български селища или укрепления по посока на самата Либа.

Въпросите, които стоят пред възприемането на подобна реконструкция са два. Първо, възможно ли е наистина византийските войски да са преодолели разстоянието до  Варна-Девня само от три дни? Отрицателният отговор и в този случай, като чe ли е единствено верният. Трябва да се има предвид обаче, че самото пресмятане на времето от В.Бешевлиев е лишено от сериозни основания. Най-напред не е ясно кой ден от Страстната седмица: сряда или вторник е имал предвид Теофан като начало на похода. След това, съвсем не е  сигурно дали той е започнал от столицата, или пък византийските войски са били базирани някъде по-близо до българските граници още преди това. Като се има предвид активността на българските военни действия още преди Великден е повече от вероятно те да са се намирали готови за поход още преди настъпване на Страстната седмица на 809 г. По-нататък: никъде Теофан не сочи кога точно е отпразнувал Пасха “в аула на Крум”. Тя, както е известно, се чества 3 дни. При това положение противоположната възможност на допусканата от Бешевлиев е походът от обичайното място за дислокация при Адрианопол до Варна-Девня да е траял 6-7 дни. При подобна възможност, разстоянието от около 300 км е преодолимо, особено ако се има предвид, че основните  сили на българите са били ангажирани в посока на Сердика и трудно са могли да се противопоставят на византийската армия. Най-добрият пример за това ни дават действията на Йоан Цимисхий срещу Велики Преслав, проведени също в навечерието на Пасха през 971 г. и завършил с тържество в българската столица[37]. Най-доброто доказателство за реалността на този византийски удар обаче са думите на самия Теофан, който изрично казва, че императорът изпратил на жителите на Константинопол “клетвени уверения” за постигнатия успех. Прави впечатление, че Теофан съзнателно акцентира върху думата “спасителен,-на”(τς Uβδ.μάδος το‡ σωτηρίου πάθους..., λόγον σωτηρίας...),  подбирайки на няколко места думи с такова значение, за да иронизира Никифор І, че не е извършил “нещо спасително(περισωθεqσιν).

   - Следва -


[1]




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: devnenetz
Категория: История
Прочетен: 790150
Постинги: 379
Коментари: 257
Гласове: 941
Календар
«  Февруари, 2020  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
242526272829