Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.07.2011 03:19 - … ЗАКЛАХ НИКИФОР В 811 ГОДИНА…
Автор: devnenetz Категория: История   
Прочетен: 2196 Коментари: 0 Гласове:
4

Последна промяна: 09.07.2011 08:34


 

 

6. … ЗАКЛАХ НИКИФОР В 811 ГОДИНА…

 

(Полу-осъвременен разказ на княз Крум)

 

 (26 юли 811 година)

 

         Нощната жътварска песен на щурците почти заглушаваше хруптенето на ромейските коне. Започнаха да се чуват първите ранобудни петли. Наближаваше времето на нашия контраудар. Не се и надявах, че ще успеем да обградим челния отряд на Никифор по чак  толкова организиран и безшумен начин. Цок все повтаряше на командирите, че за да успеем, трябва да бъдем по-тихи от водата и по-ниски от тревата и това изискване вече беше изпълнено. Дори и да бяха подочули някакъв предизвикан от моите хора шум, ромеите нямаше да го сметнат за заплаха за сигурността си, защото те знаеха и вярваха, че са непобедима сила.          Зверовете продъжаваха да спят кротко в капана, който им приготвихме с толкова голяма надежда и с такова голямо напрежение и воля. Бяхме или пред победа над смъртния си враг, или пред края на нашата държава. Долу в поречието, под насочените оръжия на многобройната ми войска, спяха последния си спокоен сън над 6000 ромейски офицери, конници, пехота, елитът на византийската военна колона и самият император на Византия лъв Никифор I Геник и Логотет. А извън този обсаден от нас пролом, чак до Паравадия и Дългопол спяха още 35 000 недотам елитни ромейски бойци, офицери и каква ли не алчна за плячка паплач. Други 15 000 мародери сънуваха розови сънища из цяла  Добруджа и щом се съмнеше, щяха да продължат да палят, убиват, грабят и насилват моята държава и моя народ.

         При мене се яви Цок и ми каза, че иска много таен и спешен разговор. Веднага останахме сами. Предложи да му дам възможност да плени спящия император. Имал вече готов план и дванадесет човека, с които щял по безшумен начин и за много кратко време да извърши тази операция преди началото на нашия контраудар. Идеята му ми хареса много. Вярвах в неговото и на хората от групата му мъжество, но се опасявах да не провалим главната си задача за внезапен, следполунощен, типично български, парализиращ спящия противник контраудар. До тук нашето престорено отстъпление, успешното ни разузнаване, изборът на мястото и подготовката на капана за армията на Никифор дадоха добър резултат. Ако успеехме и да обезглавим византийската войска и империя, нашият внезапен предсутрешен контраудар щеше да бъде победоносен. След кратко умуване казах на Цок да има пълна готовност за акцията и да очаква моя сигнал за действие.

         Точно по това време Янко развързал ръцете на трите момичета и им заговорил тихо на български език. Разкрил им, че е потомствен славянин и че служи на българската държава. Те очаквали всичко друго, но не и човешко отношение от един ромейски офицер. Янко ги разпитал за съдбата на семействата им и като изслушал трагичните им обяснения, съжалил защо изобщо ги е попитал. Нещастието им било  голямо и невъзможно за описване.

         Времето напредвало и се налагало да се бърза. Янко им изложил своето очакване, че много скоро българите ще нападнат и избият цялата тази заклещена в пролома ромейска войска. Обяснил им, че единственото спасение и за него, и за тях, било да избягат веднага и заедно при българите, които сигурно били съвсем близо, но горе – на високото и трудно достижимо място. Момичетата помислили, че той ги мами, за да ги убие, но Янко им казал, че преди да избягат, ще трябва да свършат заедно една много важна работа – да отвлекат намиращия се недалеч император Никифор със себе си. Те разбрали добре, че тяхната свобода и техният живот зависят от успешното и безшумно отвличане на най-големия ми враг – Никифор. Янко най-подробно им разяснил своя план за акцията и когато всички подробности били уточнени, им дал по един войнишки нож и на ужким им завързал ръцете с въженца. След това пълзешком излязъл от палатката си, огледал се, ослушал се и като не усетил нищо обезпокоително, се изправил и следван от трите момичета тръгнал към шатрата на Никифор.

         В това време пияният и изтощен император спял на леглото си, а както винаги на пода хъркал неговият възлюбен компаньон. Навън нощният охранител бил бодър и както винаги правел своите обиколки около шатрата му. Преди малко той се отклонил от маршрута си и нагледал какво правят другите охранители. В нарушение на строгата заповед, уморени он дневния поход и изтощени от силното слънце, натръшкани на земята покрай палатките на другите големци, те спели дълбок сън. Помислил да ги разбуди, но се отказал, защото това не било негова работа. Имало си специален началник на охраната на особите, но може би и той хъркал между голите дупета на отвлечени български момичета.

         Долу, в ниското под мене, се мержелееше в тъмнината шатрата на Никифор. В нея, и преди всичко в нея, бяха насочени зорките очи и напрегнатите мисли на моите най-изпечени специални части, които оглавяваше Цок. Те имаха свой суров девиз: „Ний сме там, дето другите не могат!… Ний правим всичко, което другите не могат!”…

         Дойде времето за действие. Стиснах коравата десница на Цок и той тръгна към специалната си група. Облечени в римски военни облекла и със специална екипировка, той и бойците му се спуснаха надолу към пролома и потънаха в тъмнината. Настана най-напрегнатото време. Ако Цок успееше, щеше да е голям успех за нас. Ако го усетеха и се вдигнеше тревога в ромейския стан, моментално щеше да лумне сигналният ми огън; контраударът ни щеше да започне и групата на Цок щеше да загине не от ромейските, а от нашите стрели, копия и търкалящи се от високото камъни.   

         Охранителят вече се канел да се връща при палатката на василевса, когато видял, че към нея се приближават четири силуета. Стреснат, той мълниеносно извадил меча си, но като видял, че неговият приятел Янис води със себе си три момичета с вързани ръце, се успокоил и прибрал оръжието си. Янис казал тихо на своя голям приятел, че води тези три момичета по заповед на императора и че трябва да ги представи в шатрата му. После го хванал хем приятелски, хем здраво за дясната ръка и мълчешком тръгнали към шатрата на Никифор. Охранителят огледал трите млади и хубави момичета, които щял да представи на императорската мъжка двойка така, както са с вързани ръце. Само след няколко крачки вървящите отзад момичета преметнали зад гърба му едно въженце и го стегнали с все сила за гушата, стиснали здраво и лявата му ръка, и устата му, а Янис, както му стискал дясната ръка, му нанесъл около десетина дълбоки удара с нож в сърцето и корема. Охранителят се строполил на земята и издъхнал без ни най-малък звук.

         Като влезли в шатрата, Янис и двете момичета се нахвърлили върху дълбоко спящия и съвсем гол византийски император, запушили му устата и му завързали здраво ръцете зад гърба. Третото момиче намерило в тъмата женоподобния мъж и го умъртвило с ножа така, както той спял на земята. До тук всичко преминало много по-добре и много по-лесно, отколкото очаквал Янко. Тишината не била нарушена. В лагера всичко било спокойно. Настанало времето на най-опасната част от акцията – безшумното отвеждане на императора. Янко и едното момиче хванали здраво Никифор под мишците и го повлекли навън. Той се съпротивлявал и гърчел. Не искал да върви и си тътрузел краката. Мъчел се да извика, но изотзад второто момиче му притискало и без друго запушената уста, а третото го подръгвало с острието на ножа си в бедрото на  десния му крак. Заболяло го много. Протекла кръв и отрезнелият император разбрал, че съпротивата му няма да го спаси. Започнал да върви без да се опъва. Петимата бързо-бързо напуснали опасната зона, тъмнината ги прикрила и те тръгнали с широка крачка по слабо наклонения северен терен, чиято пътека щяла да ги доведе при мен. Колкото се отдалечавали от византийския лагер, толкова по-голяма радост обхващала Янис и трите момичета, но за зла беда изневиделица върху тях се хвърлили една дузина ромейски офицери и войници. Нанесли им силни удари, завързали ръцете им зад гърбовете и започнали да им запушват устите. Тогава Янис познал двамата парламентьори от преговорите в Марцианополис и преди да му затулят устата успял да каже на чист български език: „Това е император Никифор!... Пазете го!...” Думите му прозвучали като гръм и мълния!... Чак тогава Цок разбрал, че това е Янко!... Неговият Янко… Оня, дето лично го завербувал в Сердика през 809 година… Та той му водел на крака и наготово самия император лъв Никифор I Геник!.. Последвали яки, но кратки прегръдки и благодарности. Здравите ръце на българския спецотряд грабнали василевса и го понесли като перушина по стръмния баир, но до мястото, на което бях аз, трябвало да изкатерят доста дълъг и труден обиколен път. А за това им било нужно немалко време…

         Лежах между скалите и надвесен над пропастта се взирах към шатрата на Никифор. Не долавях никакви признаци на раздвижване или някаква друга промяна в обстановката. Времето за напрегнатото чакане изтече. Изчерпи се търпението на моята войска, душата ми се бунтуваше… Какво чаках?... Докога трябваше да чакам?...

         Помръкна надеждата ми да си отмъстя лично на Никифор. Вече разбрах, че това няма да се случи. Съжалих за Цок и хората му, които щяха да загинат от нашите оръжия, но повече време нямаше. Казах и веднага лумна сигналният огън. По високите надвиснали над пролома брегове, чиято обща дължина надминаваше шест хиляди разтега, пламнаха още десет такива огъня. Изведнъж  от десетки хиляди български, славянски и тракийски мъжки и женски гърла изригнаха смразяващи кръвта бойни викове. Към спящите в моя капан ромеи полетяха хиляди и хиляди запалени стрели и със силна омраза замерени копия. Долу настана паника. Избухнаха страшни викове. Започнаха да цвилят ранени и полудели коне. Пламнаха палатки и от високото вече виждахме как ромейските силуети търчат като побъркани напред-назад. Чуваха се крясъци, проклятия, псувни и военни команди, но никой никого не слушаше. За защита на императора към празната му шатра  се струпаха много ромейски сили, но съвсем скоро се разбягаха на всички страни.

         Започваше разсъмване. Чувахме как питат и продължават да търсят императора. До едно време викаха неговото име, а после взеха да викат „Крумус”… „Крумус” и да сочат с копията си нагоре към нас… Масов хаос обхвана най-елитната част от ромейската колона. Едни се мъчеха да бягат нагоре към дървената преграда, други се блъскаха и бягаха към входа, през който влязоха в пролома. Ромеи и коне се мачкаха едни други. В големия хаос се наблъскаха в коритото на реката.Голяма част от нашествениците започнаха да се бият поежду си. Тогава пуснахме водата от бента и нашият воден удар помете и омаломощи враговете ни. Те сигурно проклинаха Тангра, която изливаше цялото си проклятие и злоба върху тях, заради големите им грехове към народа и държавата ми.

         Аз  нямах цялостен поглед върху хода на боя. Разчитах на нашия план, на моите командири и най-вече на тежката си конница, която трябваше и вече сигурно беше разсякла и прекъснала ромейската колона. Вярвях, че тя вече беше затворила успешно входа на пролома.


image 

 

Фиг. 1

Капанът на кан Крум при пролома на река Мерявица (Костена ряка). Извор „Лупура”.

Червената черта: Дървената преграда с дълбок ров и набити подострени дървени колове.

Лилавата точка: Мястото на пленяването на Никифор I Геник и Логотет. Сегашният

язовир: Вход в капана на кан Крум.


         Един след друг идваха вестоносци и ме информираха за хода на бойните действия. Тежката ни конница се справила блестящо със задачата си и пресякла византийската колона при входа на северния пролом. Така капанът бил успешно затворен от всички страни. Паникьосаната и изплашена до смърт външна (нощувала извън пролома) ромейска колона свърнала обратно, захвърлила излишното имущество и драснала по пътя към Паравадия, а част от нея и към Дългопол. Разбрали-недоразбрали за случилото се с императора, паникъосаните ромеи крещели и препредавали един на друг: „Бягайте!... Убиха императора!”… Други препредавали, че Никифор е убит от свои, а трети – че е пленен от българите. Очите на ромейския страх станали огромни. Едни викали, че Крум хвърлил срещу тях осемдесетхилядна армия, а други я увеличили на сто. Наистина паниката сред бягащата назад ромейската войска била много голяма, но се намерили волеви командири, които овладели положението в своите части, подчинили се на Ставракус и Рангави, и на няколко места оказали организирана и здрава съпротива на нашия натиск. Нещо повече – един около три-четирихиляден отряд успял да пробие нашите вериги и се спуснал по стръмния път, който водел към Каспичан.         

         Вътре в пролома византийците спряха да ни замерват със стрелите си, защото разбраха, че височината и непревземаемите скалисти брегове не бяха по възможностите на оръжията им. Макар и много трудно, газейки из водата, тинята и по труповете на убити и недоумрели войници и коне, византийците сформираха ударна група за излизане от мястото, през което влязоха в засадата. Там, в югоизточния край на капана, нашите сили бяха непробиваеми и водеха битка на живот и смърт. Другата посока, в която насочиха усилията си за пробив, беше дървената преграда в северозападния край. Както вече стана дума, тя беше много солидна, плътна и висока. При нея бяхме събрали достатъчно количество от най-опитните си стрелци и те поваляха със стрелите си всеки покатерил се по преградата. Все пак там ни грозеше най-сериозната опасност от византийски пробив и реших, че беше дошло времето да се преместя там.   

         Точно тогава видях, че към мен са приближава една група от ромейски офицери, войници и три момичета. Бойната ми охрана им отвори път, те се приближиха още към мене и аз разпознах Цок, специалната му диверсионна група, три момичета и един ромейски офицер – нашия Янко! Не мога да опиша, какъв товар се свлече от гърба ми и каква дива радост обхвана сърцето ми. Едва като наближиха на седем-осем крачки от мен, видях, че пред Цок към мене пълзи по колене един съвсем гол дебелак, който беше вързан с един дълъг каиш за врата. Цок хем го подритваше да пълзи по-бързо, хем го опъваше с каиша към себе си. Цялата ми свита се възбуди и се развика: „Никифор!... Никифор!”... В главата ми нахлу много кръв. Сърцето ми се разкютка… Убиецът на народа ми, убиецът на държавата ми, убиецът на сина ми Кардам пълзеше в краката ми и като най-долен черъв ближеше ботушите ми и викаше: „Милост!... Крумус!... Милост”… 

          Двама донесоха  един голям камък и качиха главата на Никифор върху него. Пададоха ми една секира. Императорът плачеше и ме гледаше в очите. Молеше се за живота си. Вдигнах секирата… Обещаваше да подпишем мирен договор за тридесет години. Щял да позлати държавата ми. Щял да бъде добър съсед… Причерня ми пред очите. Тогава процедих през зъби:

 

         „Ти два пъти отказа мира… Щом не искаш мира, на ти секира!”…

        

         Замахнах… В един миг се разколебах… Много лесна щеше да бъде смъртта на това зло куче… Хвърлих секирата… Грабнах едно копие, стъпих с двата си крака върху гърба на проснатия на земята дебел и много лигав византийски лъв Никифор I Геник и Логотет. Бавно-бавно промуших копието през кръста на проснатия по очи император и го забих през тялото му чак в земята. Този прободен звяр, това зло куче се гърчеше, риташе, крещеше, свиваше се на топка, а аз натисках с всички сили копието и тъпчех с краката си тялото му, докато неговите напъни намаляха и очите му се прибраха в орбитите си. После Цок го хвана за косата, повдигна главата му и опъна шията му. С животинско удоволствие започнах да го коля. Докато му отрежа врата с тъпото на сабята си, се измъчих доста, загубих много време, целият се опръсках с греховната му кучешка кръв, но като отрязах и последната жилка и кожа от врата му, получих едно трудно за разказване удовлетворение… Едно върховно успокоение…     

             

         После аз, Цок и намиращите се при мен командири окървавихме ръцете и лицата си с кръвта на императора. Прегръщахме се с окървавените си ръце – ние, суровите български, славянски и тракийски воини и нежни, но героични момичета. Сурова си дадохме клетва… Клетва за незапомнено отмъщение на гърците… 

 

image
 

 

 

Фиг. 2

Собственикът  на галерия "Ромфея" Бойко Ватев със забранената след 9. 09. 1944 год. картина

 "Крум взема главата на Никифор".

Худ. Дим. Гюдженов

 

 image

 

Фиг. 3

Кан Крум с отрязаната глава на Никифор I Геник и Логотет.

http://forum.boinaslava.net/page4

 

 

         Вече се разсъмна напълно. От човек на човек новината за гибелта на Никифор бързо достигна до хилядите мои бойци и повдигна тяхната амбиция за мъст и победа до крайно висока степен. Наредих да съхранят главата на най-големия ни враг в солен разтвор и да изхвърлят тялото му върху главите на хванатите в чувала ромеи. Когато тялото на императора падна долу, византийците се скупчиха при него и като го познаха, се разбягаха и го оставиха на произвола на съдбата.

         Тръгнах към дървената преграда, при която византийците правеха неуспешни, но непрестанни напъни за пробив и излизане от обкръжението. За мене, за моя народ и за моята държава, голямата опасност беше преминала. Оставаше още много работа, но вече се виждаше успешният край на тази война.

         Стигнах близо до дървената преграда. Заедно с първите си помощници наблюдавах от високото как ромейските елитни части се опитваха да се изкачат и да преодолеят високата дървена стена. Хвърляха въжета с четиризъбести куки, закачваха ги и се катереха донякъде, но нашите стрелци ги поразяваха със стрелите си и те падаха обратно. Онези, които все пак успееха да прескочат стената, падаха и се натъкваха на забитите зад преградата дървени колове с подострени върхове и умираха в страшни мъки. Въпреки това, някакъв преоблечен във войнишки дрехи голям ромейски командир хвърляше нови и нови сили, които правеха неистови усилия да закачат нови въжета и да се изкачат, както на дървената ни преграда, така също и на съседните високи скални зъбери и брегове. Нашите стрелци бяха точни, а изтъркаляните камъни от скалите и бреговете убиваха, повличаха и размазваха противника.     

         Преценено на око, около една трета от затворените в чувала ромеи и коне бяха убити или тежко ранени. Юлската горещина и липсата на питейна вода изтощаваха и отчайваха живите ни противници. Случилото се с императора и явно очертаващият се крах все повече ги обезсърчаваха. Реката продължаваше да залива блъскащите се и стъпкващи се взаимно ромеи и коне. Долу, вътре в пролома, всеки щъкаше нанякъде, никой никого не слушаше, никой на никого не се подчиняваше.

         Върху главите на бойците на лъва (по-точно на злото куче) Никифор наистина се струпаха нечувани и невиждани беди. Мерявицата и тупур-лапурът бяха страшни. Виковете, ревовете и шумът на боя стигаха чак да небето. Нашите стрели, копия, камъни изхвърлени с прашки и търкалящи се от високото големи камъни продължаваха да валят върху гърците като от небето на Тангра. Мнозина от тях пак се опитваха да ни поразят и ни замерваха със стрелите си, но те все тъй не можеха да ни достигнат. Все повече паднали на колене гърци се кръстеха, целуваха земята, гледаха към небето и се молеха на техния бог да се смили над тях, да прости греховете им и да ги спаси. От високото виждахме как постепенно знатните особи захвърляха своите блестящи униформи и обличаха дрехите на убити прости войници и се сливаха с войнишката маса. Водата беше заляла целия пролом и положението на враговете ни вече беше неспасяемо. Всички те бяха обречени. По-нататъшната им съпротива беше безполезна. Отдолу започнаха да викат на български език, че се предават и че искат преговори.

         Времето напредваше. Започна да се свечерява. Докладваха ми, че нашата конница е вече далеко от мен. Тя гонела, настигала и избивала уплашените и дезорганизирани византийски войски. Ромеите захвърляли своите брони, каруци, волски и биволски коли, несглобени стенобитни машини, фуражи,провизии, облекла, палатки и други пречещи на позорното им бягство товари. За преминаване през Балкана византийската войска се рапръснала и се насочила към няколко прохода. Не било лесно, но моята конница я гонела тъй, както вълците гонят овчите стада. Обаче за разлика от овцете, византийците имаха акъл в главите си и въпреки големия страх и паника, оказвали съпротива и на все повече места давали отпор, а моите войски – немалко жертви. Все пак превесът бил на наша страна. Съгласно нашия план покрай пътищата и при проходите били запалени горите. Ромеите бягали гладни, жадни, изтощени, ранени, изгорени, одимени, задушени и уплашени за живота си.

         Докладваха ми тези неща, представях си какво става там, но аз лично вече нямах здраве, сили и нерви да бъда близо до тези бойни действия за окончателното изхвърляне на враговете ни от границите на държавата ми. Пред мен и пред незаменимия за предстоящата задача Цок стоеше едно главно изискване - да не допуснем през започващата нощ никакъв противников излаз от нашия чувал, в който бяха злите мозъци и командири на вероломната война на Византия срещу моята държава. Предстоеше още една нощ на напрежение и война.

         Накарах Яни да напише на гръцки език пет екземпляра от следното мое писмо до намиращите се в нашата засада ромеи:

 

         „Заклах вашия император. Прекратете съпротивата! Преговорите с вас ще започна утре сутрин!... Крум”.

 

         За кратко време тези пет писма бяха изпратени до ромеите със стрели в пет различни участъка от засадата. Ние прекратихме обстрела на противника, а след някое време стори същото и се укроти и той.

         Колкото повече се стъмняваше, толкова повече нерадостни съобщения идваха до мене. Сведенията за загинали и ранени мои командири, бойци, опълченци и жени ставаха все по тревожни. Войната неумолимо вземаше своето, а моето сърце все по-тежко понасяше това. Вярвах, че най-трудното е зад гърба ми. Вярвах, че България беше спасена и че моите въоръжени сили ще унищожават, ще гонят и прогонят  противника чак до билото на планината. Кога и къде той щеше да свърне обратно и да започне неизбежната си контраатака?...

         Не знаех на какви други изпитания щеше да бъде подлагана моята България занапред във вековете, но  на 26 юли 811 година ние я спасихме от смъртта. Дано бъдещите ни поколения никога не забравят това.

 

         Живите затварят очите на мъртвите, защото и след хиляди години мъртвите отварят очите на живите, ако и самите те не са „живи-умрели”,  като нас – днешните  им потомци …

След 25 дни се навършват 1200 години от победата на кан Крум над Никифор.

Дано (ние българите) отбележим по подобаващ начин тази велика победа!

 

1. 07. 2011 год., гр. Варна.

Девненец

 

 

88888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888

   

          

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

        

         … Настъпи нощта. Лека полека шумотевицата в целия район позатихна. Колко дни и колко нощи не бях спал? Умирах за сън и за мой голям срам съм заспал пред моите помагачи тъй, както съм говорел седнал. Цок поел ръководството на делата и решил да ми осигури една малко почивка, след което ми постлал една дреха и ме оставил да спя на земата.

 

          Като му отрязах врата, Цок ми подаде императорската глава. Аз я хванах за косата, вдигнах я високо и извиках: „Тангра ни пази!”… Събралите се край мене мои командири и бойци, освирепели от омразата към ромеите, започнаха да викат: „Тангра!... Тангра!... Смърт!... Смърт на ромеите!... Смърт на християните!”…




Гласувай:
4
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: devnenetz
Категория: История
Прочетен: 790152
Постинги: 379
Коментари: 257
Гласове: 941
Календар
«  Февруари, 2020  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
242526272829