8 – e. НИКИФОР I ГЕНИК Е ПРЕВЗЕЛ ПЛИСКА ДВА ПЪТИ?...

         На 26.07.2011 година се навършват 1200 години от победата на кан Крум над Никифор. Твърде голяма е времевата отдалеченост от тази битка и твърде оскъдни и оспорими са историческите доказателства за нея. Според мен не е лошо да се съберат на едно място повече материали, от които, неспециалистите като мен, да могат да прочетат и понаучат нещо повече за това събитие, което наистина е можело да направи българската история коренно различна. Позволявам си да предложа извадка от книгата на Стивън Рънисман История на първото българско царство  (The History of the First Bulgarian Empire; 1930). Авторът е висококвалифициран историк и дипломат. Той е роден на 7. 07. 1903 год. и е починал на 1. 11. 2000 год. във Великобритания. От 1934 до 1940 година Стивън Рънсиман е работил в британското посолство в град София.

88888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888

ИЗВАДКА ОТ ГЛАВА ПЪРВА – ИМПЕРАТОРСКИЯТ ЧЕРЕП

            „През пролетта на 809 год. Крум продължил победоносното си настъпление с много по-опасен удар. На Юг и югозапад пътят на българите бил препречен от верига яки имперски крепости — Девелт, Адрианопол, Филипопол и Сердика. Вероятно те били допълнително укрепени от Константин Копроним, който съзнавал стратегическото им значение. Открай време те били трън в очите на българите, особено Сердика, тъй като се издигала на пътя им към Сърбия и Северна Македония. През март Крум внезано се явил пред стените на Сердика. Укрепленията били твърде яки за него, но той успял да проникне с хитрост. Гарнизонът от 6000 души, заедно с мнозина от гражданите, били избити, а стените — сринати. Изглежда Крум нямал намерение да присъединява областта към държавата си, а просто искал да извади от строя имперската крепост.

         Вестта достигнала до Никифор на 3 април (б. м. 809 год.), четвъртъка преди Великден, и той веднага потеглил от столицата си с многобройна войска. С усилени преходи той навлязъл във вражеската страна и на Великден достигнал незащитената Плиска. Българската столица трябвало да плати за разрушаването на Сердика. Дворецът на Крум бил плячкосан, а Никифор изпратил в Константинопол тържествуващо писмо, в което съобщавал за пристигането си в българската столица. Това била блестяща победа на имперските войски. Благочестивият хронист Теофан, който никак не обичал Никифор, бил убеден, че императорът не би могъл да постигне подобен успех и хвалбите му са лъжливи. От Плиска Никифор се отправил към Сердика, за да я възстанови. Дали преднамерено или случайно, но по пътя си той не срещнал завръщащата се войска на Крум. В Сердика той се сблъскал с известни затруднения: войниците не желаели да работят като зидари и не се поддали на уловките, с които се опитвал да ги принуди да го сторят. Но в края на краищата бунтът им бил потушен. Сердика била възстановена бързо и с малко разходи, а Никифор, доволен от себе си, се върнал в Константинопол /14/.

         Случило се обаче още едно тревожно събитие. Няколко военачалници от гарнизона успели да се спасят от Крумовото клане в Сердика, сега дошли при Никифор. Но той не им обещал, че няма да ги накаже — вероятно е подозирал, и с право, че тук се крие предателство. Затова те избягали в двора на Крум (като с това дали сериозно доказателсто за вината си), където ханът охотно ги приел. Сред тези бегълци бил прочутият механик Евматий — добре дошла придобивка за българите, тъй като ги научил на всички тънкости в тогавашното военно дело. Теофан разказва по-подробно и доста различна история за Евматий, който бил арабин: Никифор го наел в Адрианопол, но го възнаградил твърде пестеливо (Никифор проявявал скъперничество във всичко), а след като механикът се оплакал, наредил да го набият. Обидчивият арабин побързал да избяга. И двете истории звучат правдоподобно. Евматий, който винаги бил наеман за поправяне на крепости, работел в Сердика по време на Крумовото нападение и обидата му го подтикнала към предателство. Така или иначе, с нетактичността си Никифор дал в ръцете на хана ценна придобивка /15/.

         Крумовите стремежи към Македония все още тревожели императора и през следващата зима той извършил масови преселвания. На македонските славяни не можело да се разчита и за да засили властта си над тях, той заселил в земите им колонии от свои верни поданици — земеделци от Мала Азия, гръбнака на империята му. Тази политика не се понравила на селяните от Анатолия; някои дори предпочели да се самоубият, но да не изоставят домовете си и гробовете на своите деди. Но Никифор бил неумолим, защото преценявал положението като критично и се гордеел с начина, по който се справял с него. Оказало се обаче, че мащабите на акцията му не са достатъчно големи, за да доведат до някакъв особен резултат/16/.

         Но императорът вече бил решил да смаже Крум напълно и завинаги. Той се подготвял дълго и старателно; били свикани войски от цялата Империя. В момента не съществувала опасност от страна на сарацините, затова войските от малоазийските теми пристигнали начело със стратезите си, за да се присъединят към императорското войнство. През май 811 год. грандиозната армия потеглила от Константинопол, предвождана от самия император и сина му Ставракий.

         Край пограничната крепост Маркели Никифор спрял, за да изчака подкрепления. Крум бил сериозно разтревожен и изпратил в Маркели посланици, покорно молейки мир. Но императорът върнал българските пратеници — той не вярвал на техните обещания и бил уверен в победата си. Но докато все още бил в Маркели, един от приближените му изчезнал със сто литри злато и част от императорските одежди. Скоро се разбрало, че е избягал при Крум. Това било тревожно предзнаменование — може би плъховете вече започвали да напускат потъващия кораб.

         През юли имперските войски нахлули в България и се насочили право към Плиска. Войските на Крум отстъпили и на 20 юли /17/ императорът достигнал българската столица. Обзет от ярост, той опустошил града: войниците му колели, палели и дори премазвали невръстните деца с дървени дикани. Ханският дворец се превърнал в пепелище (вероятно е бил построен от дърво), а на ханската съкровищница Никифор сложил своя императорски печат, алчен да заграби сам цялата плячка. Крум отново поискал мир, като отправил към Никифор следните думи: „Ето, ти победи. И тъй, вземи каквото ти е угодно и си иди в мир.“ Но замаян от успехите си, императорът отново проявил надменност и неотстъпчивост.

         Крум бил отчаян, но Никифоровото нехайство му предоставило още една възможност. Българските войски се оттеглили в планините и Никифор ги последвал. На 24 юли, четвъртък, имперската войска се озовала в една планинска теснина и българите бързо й отрязали пътя, като го препречили от двете страни с дървени прегради. Никифор твърде късно разбрал, че е попаднал в клопка и поражението му е сигурно. Тогава той казал на хората си: „Дори крилати да бихме станали, никой да не се надява, че ще избегне гибелта.“ Целия четвъртък и петък българите заздравявали дървените укрепления. В събота те спрели — вероятно били решили да изчакат и да изтощят от глад вражеската войска. Но нетърпението им надделяло: късно през същата нощ, 26 юли, те нападнали.

         Последвало неудържимо клане. Нападната изневиделица, имперската войска се оставила да бъде избита поголовно. Императорът загинал заедно с почти всички военачалници и видни велможи — някои били убити в палатките си, други изгорели в пламъците на горящите прегради. Императорският син Ставракий получил тежка рана, от която умрял след няколкомесечна агония. Заедно със зет си Михаил Рангаве, един от малкото, които се отървали невредими, и с жалките останки от войската, Ставракий избягал в Адрианопол. Главата на Никифор няколко дни стояла набита на кол, за утеха на българите. След това Крум заповядал да изчистят черепа и да го обковат със сребро. Така той го превърнал в чаша, с която вдигал наздравици, когато пирувал с болярите си /18/.

         Векове наред просъществувал споменът за тази битка. През 1683 год. един сръбски патриарх видял в Ескибаба, Тракия, гроба на някой си Никола, който бил с войската, и сънувал лош сън. Турците били сложили чалма върху главата на трупа /19/.

         Новината за ужасния разгром потресла Империята. От времето на Валент, паднал при Адрианопол, византийски император не бил загивал на бойното поле. Бил нанесен съкрушителен удар на престижа на Империята и на легендата за императорската свещена неприкосновеност, така старателно подхранвана, за да вдъхва страхопочитание у варварите. Нещо повече, вестготите, които убили Валент, били обикновени номади, които скоро поели към други земи. Прабългарите били варвари, заселили се пред самия праг на Империята, решени — сега по-твърдо от когато и да било — да останат там. Империята никога нямало да преодолее и забрави позора си, а българите винаги щели да бъдат окриляни от спомена за своята победа.

         Крум имал причини да тържествува. Всичко, постигнато от многобройните походи на Константин Копроним, било заличено с една-единствена битка. Сега като победител над императора той можел да се изправи срещу Империята на равна нога — връх, какъвто не успели да достигнат нито Аспарух, нито Тервел. Оттук нататък той вече не бил принуден да се бори за оцеляването на държавата си, а можел да завоюва и да присъединява към нея нови земи. Нещо повече, неговото положение в собствената му страна било осигурено: сега никой не би посмял да оспорва властта на хана победител. Той не би могъл да извърши по-полезно дело за укрепването на българската корона.

         Заситени от победата си, българите не преминали веднага в настъпление. На Империята бил даден краткотраен отдих. Междувременно умиращият император Ставракий бил сменен от зет си Михаил Рангаве /21/. Но в края на следващата пролет (812 год.) Крум нападнал имперската крепост Девелт, оживен град в Бургаския залив, който охранявал крайбрежния път на юг. Той не устоял дълго на българския натиск. Крум разрушил крепостта, както направил преди това със Сердика, и преселил жителите заедно с епископа им в сърцето на държавата си. През юни новият император Михаил поел срещу българите. Но още докато бил в Тракия, вестта, че е твърде късно да се спаси градът, както и един не особено сериозен бунт сред войската му го накарали да се върне обратно/22/.”…

/14/ Theophanes, pp. 752—4. Bury (Op. cit., p. 341) приема, че Теофан хвърля съмнение върху идването на Никифор в Плиска от неприязън към него. Повечето историци — напр. Златарски (Цит. съч., с 252—3) и Dvornik (Op. cit., p. 36) приемат безрезервно Теофановата версия, като Дворник дори добавя и едно успешно нападение на българите. Без съмнение Бъри има право. При всеки удобен случай Теофан очерня Никифор; макар и светец, той не се колебае да си послужи с лъжа, за да компрометира императора, когото не одобрява, по морални причини. От друга страна, Никифор не е бил толкова глупав, за да лъже, че е стигнал до Плиска, когато цялата войска би го изобличила.

/15/ Theophanes, p. 753 (тук той го нарича Евтимий), р. 776.

/16/ Ibid., p. 755.

/17/ Според Теофан Никифор нахлул в България едва на 20 юли. Но тъй като голямото сражение станало на 26—27 юли, той трябва да е бил вече в Плиска не по-късно от 20 юли, след като от границата е трябвало да измине близо 110 км през труднопроходима местност.

/18/ Theophanes, pp. 761—5. У него датата на битката е 25 юли, но това е било петък. През нощта на събота срещу неделя датата е била 26—27 юли. Невъзможно е да се установи точното място на битката. Шкорпил (Абоба — Плиска, с 564) смята, че тя е станала във Върбишкия проход и ждрелото, известно сред местните хора като „Гръцки дол“, където според преданието някога били загинали много гърци. Бъри (Цит. съч., с 344) приема тази версия. Според мен това е най-вероятното място. Иречек пък приема, че битката е станала в прохода Верегава, при завръщането на Никифор (Geschichte der Bulgaren, pp. 45—6; Die Heerstrasse, p. 150). Но изглежда, че Никифор е тръгнал по друг път, по-скоро преследвайки Крум, отколкото отстъпвайки. Златарски (Цит. съч., с 408—12) не изказва определено становище, но смята, че битката е станала много по-близо до Плиска. Но тъй като приема твърдението на Теофан (вж. по-горе), че Никифор е влязъл в България едва на 20 юли, Златарски естествено е убеден, че императорът не е имал достатъчно време да измине близо 50-те км от Плиска до Върбишкия проход. ↑

/19/ Патриарх Арсен Черноевич, цитиран от Бъри (Цит. съч. с 345).

/20/ Михаил Сирийски (Цит. съч., с 25—6) твърди, че Ставракий бил ранен по време на българско нашествие след смъртта на Никифор. Той явно е бил зле осведомен.

/22/ Theophanes, p. 772.

            http://chitanka.info/lib/text/2382/5#textstart

88888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888

         Сър Джеймс Кохран Стийвънсън Рънсиман, втори син на Първия виконт на Рънсиман и Доксфорд, е роден на 7 юли 1903 год. Получава образованието си като кралски стипендиант в Ийтън и Тринити Колидж, Кеймбридж. От 1927 до 1938 год. е член на преподавателската колегия на Тринити, където чете лекции. През 1934 год. сър Рънсиман е назначен за пресаташе към Британската легация в София, която длъжност заема шест години. По-късно работи в Британското посолство в Кайро. Преподава византийска история и изкуство в Истанбулския университет (1942-1945) и е представител на Британския съвет в Гърция (1945-1947). Този период го обвързва трайно с проблемите на Балканите, където, според неговите думи, "историческият спомен тлее бавно".
След службата в дипломатическите ведомства сър Стивън Рънсиман се отдава на активна преподавателска работа, като чете лекции в най-престижните британски и американски университети. Много от тези лекционни курсове залягат в основата на някои от най-известните му монографии. Продължително време е директор на Британския археологически музей в Анкара и е председател на Англо-гръцката лига. Приет е за член на световноизвестни академически общности като Британската академия, Американското философско общество, Мадридската академия. Сър Рънисман е почетен доктор на Кеймбридж, Сейнт Ендрюз, Оксфорд, Лондон, Глазгоу, Дъром, Ню Йорк, а от 1993 год. - и на Софийския университет.
През 1958 год. получава рицарско звание и става кавалер на ордена "Феникс", присъден му от гръцкото правителство през 1961 год. В книгата му "Азбучник на пътешественика" в статията на буквата "Б" помества изящно написан спомен за престоя му в България. През май 1993 год. сър Стивън е удостоен с орден "Мадарски конник" за изключителния му принос в изследването на българската история и по случай неговата 90-годишнина.

88888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888

         * Право на читателя е да помисли дали Никифор е превзел два пъти столицата Плиска. Имайки в предвид гореизложената богата биография на сър Стивън Рънсиман, не можем да  пренебрегнем единия или другия отговор на този въпрос.

         11. 03. 2011 год. Гр. Варна. Девненец.