Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.04.2011 05:35 - ПРАБЪЛГАРСКИ ЕПИГРАФСКИ ПАМЕТНИЦИ
Автор: devnenetz Категория: Други   
Прочетен: 3009 Коментари: 1 Гласове:
1



ПРАБЪЛГАРСКИ ЕПИГРАФСКИ ПАМЕТНИЦИ

В. Бешевлиев

 

http://www.kroraina.com/knigi/vb/vb_11.html


11. Възпоменателни надписи
 

         Последната група прабългарски надписи, които са дошли до нас цялостни или почти цялостни, са дванадесет възпоменателни надписа. Обикновено ги наричат надгробни. С изключение на един, който принадлежи на християнската епоха, всички останали са съставени последната схема: 1) титла и име на кана, 2) името на покойника, 3) неговата титла и служба, 4) участието му в угощенията на кана, 5) къде или от какво е починал, 6) към кой род принадлежи (не винаги). Тази схема рязко отделя прабългарските възпоменателни надписи от съвременните на тях християнски надгробни надписи на гръцки или латински език. Ето как гласи един гръцки надгробен надпис от Варна: “ + Тук лежи Маркел с блажената памет десятник от отреда на комеса Дудоос от кастела Руна. Почина през месец април, индиктион 11.” Голямата разлика между двата вида надгробни надписи навежда на мисълта, че прабългарските едва ли са били надгробни в обикновения смисъл на думата, а по-скоро възпоменателни, издълбани по заповед на кана, за да се увековечи покойникът. В такъв случай те не са стояли върху гробове, а на видни места, където са могли да изпълнят своето предназначение. Само за някои от тях може да се приеме, че са били наистина върху гробове, както е случаят с надписа на Мостич и може би на Турдачис.

         Първият от тази група надписи е издълбан върху колона от варовик, висока 1,69 м. Първоначалното й местонахождение е неизвестно, сега в Археологическия музей в София. През 1872 г. Ф. Каниц видял надписа пред Чобан джамия в Провадия. В превод той гласи:

“ + Кан сюбиги Омуртаг:
 Корсис копанът беше
 мой сътрапезник и
 като отиде във вой-
 ската, уда-
 ви се в река Днепър.
 Той беше от рода Чакарар.”

         Кръстът, в оригинала хризма, т. е. Христовият монограм, не е подражание на кръста в християнските надгробни надписи, а показва официалния характер на надписа (вж. по-горе). Един труден въпрос представя израза „Кан(а) сюбиги Омуртаг” в началото на надписа. Каква езикова форма е „кана” и дали тук трябва да се подразбира глаголът „казва” или „съобщава” или се касае за особен тюркски начин на изразяване. Върху тези въпроси няма да се спираме, понеже те принадлежат към обсега на тюркологията, която в случая не ни занимава. Българското лично име Корсис се среща тук за първи път. Неизвестно е значението на титлата „копан”. Тя е може би сродна с чешкото и полското „пан” — господин.

         Изразът „мой сътрапезник”, с който предаваме гръцкия израз „мой хранен човек” или „храненик”, означава очевидно някаква особена привилегия и чест, която е стояла във връзка с устройваните от кана угощения. За да се разбере по-добре значението на този израз, ще приведем следното. Историкът Амиан Марцелин разказва, че Антония, който избягал при персийския цар Сапор, бил приет радушно от него и удостоен с тиара, която давала право на участие в царската трапеза. Участието в императорската трапеза било голяма чест и във Византия. На тържествени угощения в двореца на определени големи празници били канени патриархът, висши сановници и др. Константин Багренородни съобщава, че императорът Лъв I бил поканил на угощение в двореца по случай възкачването си на трона не само т. нар. препозити, патриции и други висши служебни чинове, но и някои войскови началници и войници. В гръцкия текст е казано буквално, че той ги е „хранил”. Към този глагол принадлежи и „хранен” човек в нашите надписи.

         И у тюркските народи голямо значение са имали угощенията, които били свързани с особени церемонии и на които участвували много гости, наредени по ранг и значение от ляво и дясно на владетеля или домакина. За тържествени угощения у прабългарите съобщават няколко извора. На първо място стои строителният надпис на Маламир, който разгледахме в главата за структурата на българската държава. На угощението, устроено по случай постройката на водоскок, взели участие не само боили и багаини, но и обикновеният народ. На двете знатни класи били раздадени големи подаръци. Дарове са получавали и участниците на императорските угощения във Византия. Обстоятелството, че угощението е отбелязано изрично в прабългарския строителен надпис, показва голямото значение на тези угощения. За тържествени угощения у прабългарите с много участници съобщават още Теофан и Теофилакт Охридски. Общите ядения и пияния са имали, както у първобитните племена, и магическо значение. У тях всеки, комуто е било позволено да яде заедно с дадена група лица, се свързва с тях в свещен съюз: приемането в общи угощения значи и установяване на защитни и мирни отношения. Тази магическа връзка проличава ясно в разказа на Тесфан, че Крум карал поканените на угощение славянски първенци да пият също от чашата, направена от черепа на Никифор, в която вярвали, че се крие свръхестествена сила. Още по-ясно личи мистичното в разказа на Теофилакт Охридски. След тържествено жертвоприношение Омуртаг поканил християнина Кинам да вземе участие в пищно угощение заедно с българи. Поканата била решително отхвърлена от Кинам, понеже той не искал да има нищо сбщо с езичниците българи. И днес поканата за обед или вечеря не е загубила значението си като оказване на чест. Високата чест да бъде поканен на тържествените угощения на българския кан не е могла да не бъде изрично спомената покрай титлите и служебното положение на съответното лице във възпоменателните надписи, поставени от името на самия кан.

         Посочването на рода на починалия се среща само в пет надписа. То служи не само за да изтъкне неговия благороден произход, но и да се различи от лица със същото име, понеже бащиното му име не се дава. Тук се касае за нещо подобно както гентилните (родовите) имена у старите римляни и посочването на рода в Гърция през по-старата епоха, напр.: Архин Ампрактиотецът от рода на Кипселидите. Същото се забелязва в средновековна Италия, напр. Lorenzo di Cosimo dei Medici.

         Родът Чакарар трябва да се свърже според Г. Фехер е турското  akyr „ястреб”, а според К. X. Менгес с  aqar „укрепено място, крепост”. Завършекът -ар се тълкува обикновено като тюркското  r, ir или  ri „хора”. К. X. Менгес прие, че това е старинният тюркски колективен суфикс -ar,  r. Следователно Чакарар ще значи „Чакаровци”.

         Надписът е единственият писмен извор, който съобщава за български военни действия в областта на р. Днепър. В. Н. Златарски [88] прие, че те са били насочени срещу маджарите, които по това време, изглежда, са се спускали вече към Днепър. Той датира надписа между 818 и 820 г. или 823 г. Според Г. Баласчев [89] походът бил предприет срещу славяните. К. Иречек [90], а напоследък и А. И. Божилов [91] допуснаха, че походът е бил насочен срещу хазарите.

         Вторият възпоменателен надпис е издълбан върху мраморна колона, висока 1,82 м, която в средата е малко повредена. В 1872 г. според Ф. Каниц тя се намирала пред турската джамия в Провадия. Там я видял и К. Иречек през 1884 г. Разбира се, това не е било нейното първоначално местонахождение, което е неизвестно. По-късно тя е била преместена пред турското училище пак в Провадия и оттам в Археологическия музей в София. В превод надписът гласи:

„ + Кан сюбиги Омуртаг:
 Негавонаис зера тарка-
 нът беше мой сътрапезник
 Като отиде във войската,
 той се удави в река Тиса.
 Той беше от рода Кубиар.”

         Името Негавонаис, което иначе е неизвестно, може да се сравни с прабългарските имена Иратаис и Мармаис по окончание. Зера таркан е прабългарска сложна титла с неизвестно значение. Първата част „зера” трябва може би да се свърже с тюркското j r, осм. тур. yer, чуваш.  er „земя”. Втората част таркан показва, че Негавонаис е бил от привилегированата класа на тарканите (вж. за нея по-горе). Заслужава да се отбележи, че титлата таркан не е свързана с класите боил и багаин. Родовото име Кубиар тюркологът К. X. Менгес свързва с тюркското quba „жълтеникав, червеникав, рус”. Родовото име напомня прабългарското лично име Кубер, което е може би от същия корен.

         Айнхард, биографът на Карл Велики, съобщава, че в 827 г. „българите изпратили войска на лодки по река Драва, разорили с огън и меч славяните, които живеели в Панония, изгонили техните вождове и им назначили български управители”. А в така наречените „Фулденски летописи” се разказва, че и в 829 г. „българите, като дошли с лодки по река Драва опожарили някои селища на франките, разположени покрай реката”. С тези две известия за български военни действия в Панония К. Иречек [92], а след него В. Н. Златарски [93] и Г. Баласчев [94] свързаха съдържанието на надписа, от което се вижда, че при р. Тиса е имало български войски. За присъствието на българи тъкмо при Тиса се е запазило едно неясно сведение у т. нар. „Унгарски аноним”, унгарска хроника на латински език от сравнително късно време — 12 век: „земята, която лежи между Тиса и Дунав, великият Кеан, вождът на българите, дядо на вожда Салан завладя чак до границите на рутените и поляците и засели там славяни и българи”. Според унгарския учен Г. Моравчик под Кеан се крие Крум, а под Салан Симеон. Вероятно в един от тези походи е загинал зера тарканът Негавонаис.

         Забележителен е и следният възпоменателен надпис, който поражда важни въпроси. Той е намерен в Плиска при разкопки на голямата базилика и издълбан също върху мраморна колона, висока 1,84 м. В превод гласи:

„Кан сюбиги Омюртаг:
 Шун, жупан тарка-
 нът беше мой сътра-
 пезник и умря във
 войската. Родът му
 беше Кюригир.”

         Надписът има някои езикови особености, които го отделят от другите възпоменателни. Името Омуртаг е написано на гръцки Omyrtag. Това може да бъде грешка на каменоделеца, който е пропуснал да издълбае О след М, понеже на гръцки звукът У се пише с две букви ОУ. Обаче по-вероятно е, че Omyrtag е друга форма на Омуртаг, понеже прабългарският звук У е звучал между О-У-Ю. Примери за това се срещат в двата инвентарни надписа на прабългарски език, в които kype и estrygin стоят покрай koupe и estrogin. Краят на надписа гласи: „Родът му беше” срещу „Беше от рода” в другите възпоменателни надписи. Самото родово име Кюригир завършва на -гир, а не на -ар, както в другите надписи. Завършекът -гир е характерен за тунгузите евенки, у които с него са образувани множество родови и племенни имена, напр.: Горагир, Дулигир, Самагир и др. Според А. Ф. Анисимов [95] родовите имена на -гир са производни от имена на животни, напр. Горагир от гуран „див козел”. Основата куре, кури се среща у евенките, а един народ в Орхонските надписи се нарича курикан. Поради това може да се приеме, че Кюригир стои вм. Куригир, както Омюртаг вм. Омуртаг. Характерното за евенките окончание -гир показва, че заселилите се в днешна Северна България прабългари не са били еднородна етническа група, което се вижда и от различната ориентация на разкритите досега прабългарски гробове във Варненско.

Както личното име Шун, така.и титлата му жупан таркана не са известни от другаде. Особен интерес представя титлата. С жупан се означавали началниците на жупите, т. е. общините у южните славяни. Обаче името Шун и най-вече неговото родово име показват, че жупан тарканът Шун не е бил славянин. Това може да се види и от високия му ранг таркан. Следователно трябва да се приеме, че началниците на славянските жупи не винаги са били славяни. Приведеният по-горе текст на Айнхард съобщава изрично, че вождовете на славяните в Панония били прогонени и на тяхно място поставени български управници. Шун е бил може би един от тях. И в България някои славянски общини са имали навярно жупани българи.

         Въз основа на буквите надписът може да се датира към 822 г. Следващите два надписа, които не са запазени цели, са последните с посочване на рода на покойника. От първия надпис до нас са достигнали три откъслека от мраморна колона, намерени до североизточната част на окопа при Плиска, днес за съжаление загубени. К. Шкорпил, който съобщава за тях, не е напълно сигурен в принадлежността на трите откъслека един на друг. Те изглежда да принадлежат на различни надписи, с което се обяснява необичайната дължина на двата реда в началото на надписа, понеже те са много дълги за личното име и титлата. Отсега запазеното се чете в превод:

„ + Ка[н сюбиги Ом]ур[таг]:
 —  —  —  —  —  —
 —  —  —  —  —  —
 беше мой сътрапез-
 ник и като отиде във
 войската умря във вой-
 ната. Беше от рода  —  —
 —  —  —  —  дуар.”


         Войната, за която става дума, не може да се определи, понеже надписът не дава никакви указания. Също така не е възможно да се каже как е гласяло родовото име.

         Вторият надпис е откъслек от варовикова колона, намерен близо до с. Могила, отгдето бил пренесен в Нови пазар, сега в Археологическия музей в София. Началото на надписа е загубено, но по подобие на другите запазени възпоменателни надписи може да се приеме, че е започвал също с „Кан сюбиги Омуртаг”. В превод запазената част гласи:

„ [Кан сюбиги Омуртаг:]
 —  —  —  —  —  —  —
 жупанът беше мой съ-
 трапезник и като се

 разболя, умря. Беше
 от рода Ермиар.”

         Забележително е тук родовото име Ермиар, което без завършека -ар се среща под формата ЕРМИ и в „Именника на българските князе”. Според този паметник от рода Ерми бил Гостун, за който се съобщава, че бил наместник в Кавказка България две години.

         В следните три почти изцяло запазени възпоменателни надписа родът не се посочва. Първият от тях е откъслек от мраморна колона, висока 0,64 м, намерена близо до с. Суютли (дн. Върбяне, Новопазарско), отгдето в 1900 г. е била пренесена в Нови пазар и оттам в Археологическия музей в София. В превод надписът гласи:

„Кан сюбиги Омуртаг:
 Славнас багатур багаин
 беше мой сътрапезник
 и като се разбола, умря.”

         В този надпис, както вече се каза, родът на покойника не се посочва. Той е бил посочван може би само при знатните лица като таркани, членове на известни родове или на тези, който са загинали в сражения.

         Вторият надпис е издълбан върху мраморна колона, висока 1,25 м, намерена в голямата базилика до Плиска, отгдето е била пренесена пак в с. Суютли и използвана за улей на чешма, поради което средата на надписа е повредена. След.това тя е била донесена в Нови пазар и оттам в Археологическия музей в София. В превод надписът гласи: ,.

„Кан сюбиги Омуртаг:
 Колобърът ичиргу ко-
 лобърът беше мой съ-
 трапезник и умря
 вътре.”

         Трудно е да се каже с положителност дали Колобър е лично име, което не е невъзможно, или каменоделец е издълбал по недоглеждане два пъти думата колобър: Титлата Ичиргу колобър значи вътрешен или придворен колобър. За значението на колобър вж. по-горе. Колобъ-

рът е починал „вътре”, т. е в страната, а не в сражение. По същия начин гласи и един старотюркски надпис: „Аз умрях вътре в Тюргешката държава”.

         Третият и последен цял надпис е издълбан върху варовикова плоча с размери 1,67—1,88 x 0,61—0,82 м. Той е намерен вторично употребен като похлупак на каменен саркофаг, източно от южната апсида на голямата базилика в Плиска през 1970г., сега в Археологическия музей в Шумен. В превод надписът гласи:

„Кан сюбиги Ом-
 уртаг: Турда-
 чис, кандида-
 тът беше мой
 сътрапезник и
 умря вътре.”


         Прабългарското лично име Турдачис се среща тук за пръв път. Византийската служебна титла кандидат се явява в прабългарските надписи също за пръв път. Корпусът на кандидатите, наречен така, понеже носили бяла униформа, е бил учреден от римския император Александър Север (208—235) или Гордиан III (238—244). Във византийския императорски двор кандидатите са били личната охрана на императора или императорската гвардия. Те стояли постоянно в двореца с. изключение на случаите, когато е трябвало да придружават императора. Кандидатите взимали дейно участие в разните церемонии в императорския двор и присъствували на приемите на чуждите посланици. Имало различни кандидати: пехотинци, конниците, на хиподрома и др. Те принадлежали към т. нар. царски хора и били канени заедно с другите императорски придворни на устройваните от императора угощения.

         У прабългарите титлата кандидат е била очевидно заета от византийския дворцов церемониал. Каква точно е била службата на кандидатите в двореца на българския кан, е трудно да се каже поради липса на други данни. Все пак може да се приеме с голяма, вероятност, че тя ще да е била подобна на тази на кандидатите, във византийския императорски двор.

         До нас са достигнали и два откъслека от варовикови колони с части от възпоменателни надписи. Първият откъслек, висок 0,72, е намерен при с. Калугерица, Шуменско, сега в Музея при Мадарския конник. Запазената част допълнена гласи в превод:

„[Кан сюбиги Омуртаг]:
 —  —  —  —  —  — [тар-
 канът беше мой сьтра-
 пезник и умря в  —  —  —
 —  —  —  —  —  —”

         Краят на надписа може би трябва да се допълни „във войната”.

         На втория откъслек е запазена само уводната формула; „Кан сюбиги Омуртаг”. Откъслекът е намерен в Плиска, сега в Археологическия музей във Варна.

         Последният възпоменателен надпис на гръцки език е от времето на кан Маламир. Той е издълбан на колона с повреден долен край, висока 1,36 м, намерена в турските гробища при с. Насърлие (дн. Радко Димитриево, Шуменско), отгдето е била пренесена най-напред в Шуменското окръжно управление, а сетне в Археологическия музей в София. В превод.надписът гласи:
 

    „Кан сю-
     биги
     Мала-
     мир: Чепа
      бого-
     тор боила
     беше
     кулубър
     и на архонта

сътрапез-
 ник и като
 се разболя
 умря
 и се поста-
 ви това
 за негов
 спомен.”
 

 
         Прабългарското лично име Чепа се среща само тук. Формите боготор (т. е. багатур) и кулубър (т. е. колобър) са може би видоизменени под влияние на славянския български език, който не може да не е оказвал влияние върху тюркския български. Редакцията на Маламировия надпис се различава значително от тази на Омуртаговите от същата група. Той е съставен в трето лице, а не в първо. Краят му може да се сравни със заключителните формули на християнските надгробни надписи от по-старата епоха, към които представя преход.

         Най-сетне до нас са достигнали и два надписа на старобългарски език, които вече са надгробни. Първият от тях е издълбан върху варовиков блок с повреден десен край и размери 0,41 x 0,40 м, намерен при малката църква на югозападния склон на Шуменската крепост, сега в Археологическия музей в Шумен. Надписът се състои от два реда и гласи:

ОСТРО —  —  —  —  —
БOГOIN —  —  —  —  —


         Името Остро... е вероятно славянско, срв. Остромир, но не е изключено да бъде и от друг произход. Богоин представя очевидно славянизирана форма на прабългарската класова титла багаин със закономерно застъпване на неудареното чуждоезиково А с О в славянски, срв. поган от лат. paganus, Тимок от Timacus и пр.

         Надписът е вероятно надгробен и един от най-старите кирилски старобългарски надписи. Той произхожда от IX в., когато още са съществували двете прабългарски класи боили и багаини.

         Вторият надпис е издълбан върху правоъгълна плоча от сив глинен варовик, с размери 1,02 x 1.035 м, намерена върху гроб в разрушена църква в местността Селище в Преслав, сега в Археологическия музей в София. Надписът, който е на старобългарски език, гласи на новобългарски:

„Тук лежи Мо-
 стич бивш чръ-
 губиля при
 цар Симеон
 и при цар Петър.
 На осемдесет
 години като
 остави чръгубил-
 ството и целия си
 имот стана черно-
 ризец и в това по-
 ложение завърши
 своя живот.”

         Изразът „Тук лежи” отговаря напълно на уводната формула в християнските гръцки и латински надгробни надписи със същото значение. Началото на надписа е съгласувано следователно с християнските надгробни надписи. Следващите редове обаче напомнят все още прабългарските възпоменателни надписи на гръцки език.

         Личното име Мостич, което се явява засега само тук, изглежда славянско както по основа, така и по окончание. Обаче успоредици за това име няма в славянските езици. По окончание то може да се сравни с прабългарските лични имена като Звинич, сина на Омуртаг, Сигрич, пълководец на цар Симеон, Есхач, велможа на Борис, аварското Ермич, хазарското Балгич, куманското Кич. Но не е изключена възможността името да бъде иранско, срв. Мастас, Мастус със славянския преход на неударено или кратко А в О, за който споменахме вече при богоин.

         Чръгубиля е очевидно славинизирана форма на ичиргу боил. Посочването, че Мостич бил чръгубиля при Симеон и Петър и че оставил чръгубилството, показва ясно, че ичиргу боил не е било титла, а служба. Краят на надписа отговаря на „почина” в християнските надгробни надписи. Черноризец означава монах. Надгробният надпис на Мостич се различава съществено от гръцките възпоменателни надписи на Омуртаг, но стои сравнително близо до надписа на Чепа от времето на Маламир и е съставен отчасти по образец на гръцките християнски надгробни. В него обаче липсва монашеското име на Мостич и датата на смъртта. Първият издател на надписа Ст. Станчев (Ваклинов) допусна възможността Мостич да е същият онзи неназован по име ичиргу боил у Константин Багренородни, който бил изпратен от цар Симеон през пролетта на 924 г. против сърбите.

         Двата старобългарски надгробни надписа принадлежат на друго време, на християнската епоха. Обаче поради запазването на старите прабългарски титли богоин и чръгубиля те представят съединителното звено между езическия и християнския период на българската държава.

         С тези два надписа се свършват запазените изцяло или отчасти официални прабългарски надписи. Освен тях до нас са достигнали и множество дребни откъслеци с една или повече букви, за които не може да се каже нищо положително. Намерени са също така четири надписа с гръцки букви, но на непознат език, за които може да се предполага, че са също прабългарски не само поради това, че са намерени в Североизточна България, но и поради думата „зера”, която се среща в един възпоменателен надпис като първа част на титла (вж. по-горе) и която значи може би „земя”. Бъдещите проучвания вероятно ще установят поточно тяхната етническа принадлежност.


88. Златарски, В. Н., пос. съч., II, с. 307.

89. Баласчев, Г. в сп. Минало I, 1909, 3, с. 232.

90. Jirecek, K., Geschichte der Serben I, Gotha, 1911, c. 194.

91. Bozilov, I., Bulgarian Historical Review I, 1973, c. 71—76.

92. Иречек, К., пос. съч., с. 859.

93. Златарски, В. H., пос. съч., с. 315.

94. Баласчев, Г., пос. съч., с. 230.

95. Анисимов, А, Ф., Религия эвенков, М., 1958, с. 153.

 




Гласувай:
1
0



1. shtaparov - Поздравления!
15.04.2011 17:03
Ето няколко примера,които сочат произхода на тези имена и титли:

1. Канасубиги= Кънязубога/Къняз у Бога/.
2. Копан/наша титла/= Жупан/Каган,Щопан/=Стопан/Стопанинът на областта,на племето или на държавата/.
3. Шун/наше древно име/= Шуно/с възст.оконч.гласна/=Шано/виж фам.Шанови/,Шомо/фам.Шомови/,Чиме/фам.Чимеви/,Цоне/Цоньо/,и т.н.
4. Чепа/наше древно име/= Чипе/виж фам.Чипеви/,Чупо/фам.Чупови/,и т.н.
5. Мостич/наше старо име/= Мостис/Мостид/-Трак.царско име,Мистик/Мустак/,
Мъжик/Мъжаг,Мъжага/,Божик/Божин,Божан/,и т.н.
6. Чакарар/наш род/= Чакър-Ар/Човек от Чакъровите/,а Чакър=Чапар/виж фам.Чапарови/,Шапар/Шапарови/,Щапар/Щапарови/,Кубар/Кубер/-име на наш Къняз; Кавар/име на "келтски" цар в Тракия/,и т.н.
7. Кюригир/наше име/= Буримир/Боримир,Теример,и т.н./,в древен диалектен вариант.
8. Ермиар/наш род/= Ердимар/Елтимар,Елтимир/,Арсимар/Карсимар,Карсимир,
Красимир/,Еримар/Еримир/= Беримир/Боримир,Теримир/,и т.н.

Ако продължим нататък,ще получим резултати все в този дух,приятелю.
Поздравления за патриотизма!!!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: devnenetz
Категория: История
Прочетен: 790226
Постинги: 379
Коментари: 257
Гласове: 941
Календар
«  Февруари, 2020  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
242526272829